Orbis пресъздава времето и цената на пътуване от всяка точка на Римската империя до всяка друга - по суша, море, реки. Пеша, с магаре, кон, носилка или каруца. Ако сте обикновен човек или военен, който взима разстоянието на ускорен марш.
Приложението е комбинирало карти с всички главни и второстепенни пътища на късната империя, заедно с императорски едикти, касаещи например цените на фуража. Така в полето за търсене просто задавате двете крайни точки, сезона и начина на пътуване. Резултатът е обаятелен за всеки, който като мен се е чудил колко ли време е отнемало да се стигне по онези каменни пътища от точка А до точка Б.
Горният скрийншот например показва, че пътуване между Аман и Йерусалим през IV в. е почти толкова епично, колкото и днес. Разбира се, за да се движите с Orbis в темпото на римляните, е необходимо да знаете например, че днешен Аман се е казвал Philadelpheia, а Йерусалим, чието име днес, а и в късния латински започва с J, се е изписвал първоначално с I.
Интересно е освен това, че римският път тогава е заобикалял долното течение на река Йордан. Така странникът, искащ да премине 80-ината километра между Филаделфия и Йерушалаим, е трябвало да се качи на север. Това означава, че минава през любимия ми град Гераса, днес Джераш.
След като се качи още на север и почти достигне Тибериадското езеро, може да прекоси Йордан и да се пусне от Самария към Юдея. За сравнение днес река Йордан би могла да се преджапа във всяка точка, ако не бе гранична и строго пазена.
Ами това е, приятели. Оставям това тук за онези като мен, които един ден ще пътуват със своите литературни герои по тези места.
Не се притеснявайте - макар проектът да е "римски", то най-вероятно пътищата, маршрутите и времената са останали същите в продължение на столетия. Така че спокойно можете да ги ползвате и за героите си, които ще прекосяват Самария например през XVII в.
И още нещо - ако попаднете на също толкова хубави пътеводители из времето, не се колебайте ги споделите в коментари под поста.
И последно нещо - супер се радвам като видя как науки като класическа филология, археология и история могат да работят заедно с програмирането например. Ако видите и още такива примери, също не се колебайте да ги насподелите!
П.П. Впрочем веднага се сетих за още едно подобно нещо - ToposText. Използвах го първо като мобилно приложение, а сега го има и като сайт. Това е карта с 5345 засега антични места, споменати в 530 антични гръцки извори. Просто намирате желаното място, както правехме ние по време на плаването ни из гръцките острови, и виждате всички омирови или хезиодови легенди, павзаниеви клюки или херодотови измислици, свързани с него. Препоръчвам горещо!
Това е дневник на плаване, започнало в една от четирите марини край Атина, преминало през Цикладите Китнос, Серифос и Кеа, и завършило на островите от Сароническия залив Идра и Порос.
Етап 0: Летище "Елевтериос Венизелос" - Марина Алиму (Μαρίνα Αλίμου)
Атинското летище е на две нива - заминаващи и пристигащи. Вие вероятно току що сте кацнали, следователно сте на правилното ниво. Отивате към изход номер 5. Там е спирката на автобус X96. А това е линк към маршрута и разписанието му, валиден към момента на написване на блога.
Цената за билета е около 6 евро. Разстоянието от 30 км до марината се взима, поне събота предиобяд, за около 45 минути. Слизате или на спирка "3-и километър Каламаки" (3η Καλαμακίου), или на следващата "1-и километър Каламаки" (1η Καλαμακίου). От тях ще подходите към двата различни края на марината.
NB! Ако питате на летищната информация с кой автобус да стигнете до марината, не ползвайте, подобно на повечето българи, името Алимос. Това е едноименното някогашно село, което се намира на няколко километра от брега. Вие търсите неговото яхтено пристанище Марина Алиму.
Съвет: Можете да напазарувате провизии в Carrefour Express на северния край на пристанището. Има всичко необходимо. Плюс е, че бус на магазина превозва безплатно покупките до яхтата ви.
Етап 1: Марина Алиму - Китнос (Κύθνος). Жълтият етап
Вятър няма. Няма и прогноза. Имаме много гориво и решаваме да стигнем колкото се може по-далеч в първия ден на плаването. Конкретно - да подминем очевидната първа спирка Кеа и да продължим до Китнос.
За зла оврага не си водех дневника, докато плавахме, както ни посъветна скиперът - близък наш приятел. Затова сега единствената ми представа за разстоянието между Марина Алиму и залива в Китнос, където пристанахме, се изчерпва с много дълго, но пък хубаво.
За сметка на това не знам и в кой край на острова спахме. Знам единствено, че в началото на октомври и по този маршрут плавахме не само във фарватера на контейнеровози, но и по пътя на ежегодната миграция на рибата тон. Това означава почти безпроблемно улавяне на вечерята.
Досега нямах представа, но най-много и лесно риба се намира край брега и особено край носове.
Съвет: Ако си заловите риба и не се престрашите да направите рибена чорба с морска вода (което е първият ни избор), отивате в произволна таверна на брега и молите да ви я сготвят. На нас не ни отказаха нито веднъж. Навсякъде при това приготвяха рибата тон или единствената лица (λίτσα, Lichia Amia), която хванахме, по различен начин.
История: Китнос вероятно е най-ранно заселеният остров от Цикладите. Находки от североизточния край на острова са датирани от 9-о хилядолетие преди Христа. През Античността се е славел с излючително справедливия си обществен строй.
Етап 2: Китнос - Серифос (Σέριφος). Червеният етап
Приставаме в Ливади Серифу, което е и основното пристанище на острова. Ние сме тези първите - с катамарана Dance with the Waves.
За мен, който обичам да говоря с хората по островите, приключението започва сега.
Серифос е магия. Няма смисъл да опитвам да я пресъздам. Просто си отбелязвам, че допреди стотина ходини хората тук са работели в двете мини. Точно преди 100 години, през 1916-а миньорите вдигат голяма стачка. Атина праща полиция да я помете. Заедно с устрема на хората, властите замитат четири живота, дават четири жертви и заличават вся-ка почит на хората към властта.
Първата част на горното изречение може да се прочете в паметника по пътя към столицата, или хора (χώρα) на острова. Втората - в погледите на малцината му обитатели.
Съвет: Задължително се качете до хората. Има автобус, но и пеша се стига за около 40 минути приятно ходене. Най-добре, ако успеете да направите така, че да видите залеза от калето, което е на върха на селото. Фейсбуката ще ви възнагради щедро :)
История: Царят на острова Полидект бил влюбен в Даная. Тя не го искала, а синът й Персей плашел да убие навлека. Полидект взел друга жена и като сватбен дар поискал от всеки мъж в Серифос по един кон. Това включвало и рибаря Персей. Кон той нямал как да намери, но не искал да се излага пред големците. Затова, подлъган от скучаещите богове и най-вече Атина, се врекъл да донесе главата на Горгоната Медуза. Останалото е известният мит.
Етап 3: Серифос - Кеа (Κέα). Синият етап
Ако не греша, приставаме в Корисия (Κορησσία). Това е основното пристанище на Кеа, която също се казва Дзия (Τζία). Тук за пръв и последен път в това плаване ни събраха такса за лодката.
За мен обаче Кеа е мястото с архаичната статуя на лъва със загадъчна усмивка.
Като си вземете кола под наем (на нас ни струваше 15 евро, както заради прекрасния ни гръцки, така и заради факта, че взехме три, при това за по-малко от денонощие), трябва да подминете най-високата точка на хората и да продължите към статуята. Пътят е означен и няма да се загубите.
NB! Хората тук си има име. Казва се Юлида (Ιουλίς). Мястото е стръмно и вътре не можете да влезете с колата. Оставете я или на паркинга в началото на града (познава се по първата табела, която сочи, че главният път се отклонява за Юлида), или на този в края. Него ще познаете по супер-маркета в съседство.
Съвет: Задължително избродете Юлида открай докрай. Градчето е невероятно. Криволичещи коридори, които тук играят улички, котки лентяи, мустакати дядовци мулетари и къщи с червени покриви. За разлика от останалите Циклади, цветът на Кеа е керемидено-червеното. И това далеч не е единственото, което придава на острова италиански оттенък.
А вечерта, ако хапвате на пристанището, без никакво колебание препоръчвам Франгискос (Στον Φραγκήσκο). Кръчмата е в северния край на крайбрежната уличка.
Защо там ли? Когато му занесохме рибата-тон и го помолихме да ни я сготви, лично шефът - Франгискос се зае. Направи най-простото наглед ядене, от Кефалоня, каза: риба-тон на фурна с картофи и сос. Сосът беше убийствен. Толкова, че Франгискос дойде по някое време с резен хляб и помоли да опита, защото сам не може да се сдържи. Когато ставахме от масата, пак лично отсервира и седна с комат хляб да доотопи онова, което безразсъдно бяхме оставили.
Не беше никак трудно да си представя Франгискос като доволен бръмчащ котарак. Като например този от Юлида. Тоест, като напълно завършена метафора за добрия живот.
Иначе Кеа е най-западният обитаем остров от Цикладите. В него постоянно живеят около две хиляди души. Забравете бленуваната червена спретната къщУра с две коткИ отпред. Разпитвах дълго и упорито. В последните кризави години французи са налазили острова и са препикали навсякъде. Сега имоти вече няма. Където има, са скъпи.
Етап 4: Кеа - Идра (Ύδρα). Лилавият етап
Съдейки по опита ни от началото на октомври, в сезона е почти невъзможно да се влезе в основното пристанище на Идра. Ние опитахме, започвайки отдалеч да си говорим с пристанищните власти. Когато пристигнахме, всичко в миниатюрния пристан беше заето. Насочихме се към залива Мандраки (Μαντράκι). Ако идвате като нас от изток, първо минавате покрай него, за да стигнете до село Идра.
Макар да има известни трудности при приставане, Мандраки се оказа добър ход. Най-вече защото можете да видите как старите корсарски оръдия днес имат много по-привлекателна роля. На всяко от тях можете да завържете идеалния булин.
NB! Ако приставате в Мандраки, не се притеснявайте - има морско такси, което може да ви откара до Идра. Не се налага да го търсите. Още докато приставате, то ще дойде и ще ви метне визитката си.
Съвет: Вместо таксито, просто се разходете по крайбрежната пътека. За 20 минути сте в Идра. А гледката ще ви възнагради богато. По пътя не се притеснявайте за коли. На Идра те са забранени. Това е едната му особеност. Пиратското му минало - втората.
Всъщност през XIX в. островът е бил за Гърция това, което е бил Сен Мало и хора като Сюркуф за Франция през XVIII в. Нещо повече, от Идра и неговия боен флот започва през 1821 г. въстанието, което ще завърши със създаването на днешна Гърция.
Дори някогашните пирати, впоследствие търговци и по стечение на обстоятелствата революционери смятат, че ще могат да сложат ръка на новосъздадената държава със столица Навплио. Налага се първият управник на страната Йоанис Каподистрияс да прати армия, която унищожава по-голяма част от флота на разбунтувалите се острови Идра и Порос.
По-късно тяхната партия все пак излъчва няколко премиери, мнозина министри и безчет дипломати. Идра обаче никога не се връща към буржоазния си блясък от началото на XIX в. Точно там имате чувството, че се намирате, докато бродите от града.
Съвет: Обиколката с мулета няма да ви разочарова. Има турове с различно времетраене и обхват. Дори и да не го изберете, се качете до крепостта над пристанището. Особено за залеза.
Другата гореща препоръка е морският музей на острова. Прехвърля ви във времето, когато тук е била морската търговска академия, а хамбарите на къщите, които виждате днес, са пращели от наполеони.
Това е така, защото по време на голямата морска блокада на Франция, наложена от адмирал Нелсън, търговските кораби на Идра, плаващи или под руски флаг, или под частен, са снабдявали наполеонова Франция с жито.
История: През 1960 г. младият канадски евреин Леонард Коен си купува къща на острова. Тук среща и единствената си муза. Следват години на наркотични трипове, едни от най-въздействащите песни за поколения по цял свят и култа към музиканта в Гърция. Съвсем наскоро той последва музата си в историята.
Залив 5: Идра - Порос (Πόρος). Зеленият етап
По всичко личи, че приближаваме континента.
Най-вече по петмачтовите круизни ветроходи. Но дори и каналът, който дели продълговатия остров от Пелопонес, ти дава усещането, че си вече на континента.
Въпреки това Порос си е остров.
Съвет: Горещо препоръчвам да се качите нагоре в селото. Ако можете да намерите таверна Платанос (Πλάτανος), която е близо до часовниковата кула, добре. Ако не - която и да е друга. Това е линкът за Платанос в tripadvisor. Мястото е високо и има гледка към пристанището. В същото време е невъобразимо вкусно.
Във всеки случай за мен Порос остава мястото на ей този малък 2cv.
На пръв поглед няма как да има по-голям контраст между червения ситроен и сините черчевета и дървении на пороските къщи. На втори поглед няма как да бъде по-топло и средиземноморско едновременно.
Всъщност, ако не бях объркал цветовете на картата в началото на блога, щях да нарисувам Порос като червения етап, Кеа - задължително охра, защото това е цветът на керемидите там, а Серифос - вероятно жълт.
Това беше и последната спирка преди връщането. За нас то беше патетичният опит да намерим място на марината. Ако си в сезона и нямаш резервация, нямаш шанс. В началото на октомври беше също изключитено натоварено. Намерихме доста трудно, след дълги и весели разговори с всевъзможни хора от сушата.
Естествено, всичко приключи с рекапитулация в произволна, макар и добре подбрана в нашия случай, таверна в Каламаки. Където всичко започна с по бутилка рецина, а завърши с проливен дъжд, под който се прибрахме. И неволно ми напомни за припева от ей тая песен на Митко Таралежков:
Наздраве!
Съвет: Ако, подобно на нас, искате да пътувате рано сутрин за летището, няма никакъв проблем. Можете да се договорите с такситата от предишната вечер. Колата излиза 35 евро - съвсем изгодно за четирима души например. И изобщо не се притеснявайте - таксиджиите ще дойдат навреме и ще бъдат толкова любезни за 15-ината минути, които ще прекарате заедно, че ще се чудите и маете дали става дума за Гърция и за всеобщо ненавижданата професия бакшиш.
И още един - тъй като правилният плейлист е фун-да-мен-та-лен за доброто изкарване, оставям ей това парче тук. За всеки случай.
Тези бележки са за връзката между каране на кола,
изнервянето и обществения договор
И така, първото нещо, което ти прави впечатление от произволен арабски град, е смисълът на израза "кара/паркира като арабин в пустиня". В общия случай няма нищо преувеличено в него.
Второто нещо е, че в учебните коли има предимно (в съотношение десет към едно) жени и момичета. Ама защо така, попитах няколко души.
Е, ти представяш ли си някой да ме учи как да карам кола, ми отговори единият, шофьор в европейско посолство. А и в тия курсове на какво ги учат? На нищо. Да цъкат мигачи, вместо да карат, убеден е човекът.
Официалната версия е, че мъжете тук са твърде горди, за да се покажат слаби и неуки пред някого, пък бил той и лицензиран инструктор, обясни ми друга позната. Истината обаче е, че в повечето случаи момчетата или нямат пари за курсове, или просто взимат тайно колите от бащите си и карат дядовците им да ги учат.
Затова например 80% от йорданците нямат книжки, пресмята тя. Така че когато има катастрофа, шофьорите първо уточняват дали и двамата имат книжки, ми разказа учителят ми по арабски. Ако звездите са се наредили и са се блъснали двама души с книжки, викат полиция. В общия случай просто започват да търсят начин да оправят щетите, опирайки се на веригата от роднини и познати.
Като цяло резултатът е ясен. От всички познати на човечеството правила за движение важи само едно. Предимство има онзи, който пръв е стигнал до кръстовището. Ако има фотофиниш, победителят се установява с клаксони. Това е.
Веднъж излязъл на улицата с колата, ти остава единствено да научиш навиците за движение на таксиджиите. Това става по вторични белези. Така например уважаващият себе си шофьор на такси е покрил страничното си стъкло с молитвено килимче. То играе сенник - плътен и покриващ абсолютно всичко отляво. Това автоматично дава предимство на таксиджията спрямо всички от лявата му страна.
Ако обаче той иска да завие наляво, повдига леко килимчето. Глупости - не за да има видимост! Просто показва на другите, че ще прави маневра от подветрената страна. Това пак му осигурява предимство.
Другото важно е движението през нощта. Никой таксиджия, научил занаята от дядо си, няма да пусне фарове през нощта. Те: 1. така или иначе са безполезни, а и обикновено не работят, и 2. харчат бензин, убеден е всеки нормален дядо.
Фарове се пускат за кратко и единствено когато наближаваш кръстовище. При това на бакшиша винаги му идва отвътре да включи дългите. То другото не са и фарове. Така неволно заслепява останалите и пак си осигурява предимство.
Следва още една категория специални шофьори - жени с добри коли и - вероятно - добро материално положение. Те са онези малки ребелчета, които мъстят за всички потискани и тъпкани в обществото им жени. Тях ги познаваш по това, че не дават на никой мъж да пресече кръстовището преди тях, независимо кой има предимство по конвенционалните правила или дори кой е стигнал пръв до точката на кипене.
"Като стигна кръстовище, просто гледам втренчено напред, без да обръщам внимание на хората наоколо и давам газ", ми обясни друга позната единственото правило, което спазва.
Сега си представи тези правила и българските мутри на едно място - сеч! Как и защо тогава в Йордания не се получава така? Нямам отговор, затова пък имам версия.
Личният ми шофьорски опит показва следното. Докато караш тук, трябва непрекъснато да следиш действията, бездействията и намеренията на другите. За целта трябва да си наблюдателен, но и да мислиш като другите. Трябва да се поставяш на тяхно място, но и да бъдеш гъвкав с решенията си.
Така неусетно се получава, че преоткриваш правилата за движение на всяко следващо кръстовище. С това преоткриваш и правилата за социално приемливо поведение и на практика пренаписваш непрекъснато своеобразен обществен договор. В резултат по улиците на петмилионния Аман виждаш несравнимо по-малко нерви, катастрофи или попържащи зад воланите си хора, отколкото би очаквал.
Виждаш хора, които може и да не уважават човека насреща си, но се съобразяват с него. За разлика от установяващата се в София или по магистралката ни норма.
Иначе тук по телевизията вървеше мини-сериалът My American Neigbhor. В клипа отдолу е серията за правилата на движение в Йордания. Enjoy responsibly!
Дамаск е столицата на Сирия. Дейразор е сирийски град на 450 километра североизточно от столицата. Единствената им пресечна точка е трагичната им участ в сирийската гражданска война.
Както и тази на ъгъла в квартала на Аман, където от месец живеем ние - героите на блога. И където ни се случват малки, големи и още по-нелепи неща. Ето някои от най-дребните например.
Тези дни за пореден път изчерпахме месечния си лимит за интернет. Опитай да си представиш като начало концепцията за месечен лимит - не можеш да пиратстваш колкото си искаш, чудиш се дали и кога да свалиш например последния Game of Thrones (макар при нас чуденето да идва главно от факта, че ние си играем на съвсем истински Game of Temples).
Лимитът има и добри страни. Като не седя пред компютъра, ми се отваря време за чистене. Мия подовете и пускам пералнята. Но и това има последствия. Изпразвам цистерната с вода на покрива, която играе личното ни ВиК. Стоим два дни без вода. Това разбираемо ограничава социалния ни живот, но пък ни пести пари.
Накрая преливаме вода от съседска цистерна и пълним нашата догоре. Почвам усилено да мия чиниите от последните два дни. Това има? Позна - последствия. Отново неочаквани.
Уплътненията на мивката очевидно не са предвидени за толкова много вода и с такъв дебит. Избиват. Водата тече под мивката и обилно по пода. За щастие той: 1. е от мрамор, и 2. има по средата си канал. Така насред новата беда успявам да измия пода. Току що съм вдигнал с едно ниво концепцията за икономично и устойчиво ползване на ресурсите.
Междувременно почвам да търся железария. В квартала ни, както знаем, няма нито една. Започвам да търся в интернет. Това ме връща в първото изречение на цикъла.
Точно както нашата улица "Дамаск" прави пълен завой и продължава точно там, откъдето идва. Криволичещите улици изглежда са по-скоро правило в Аман, отколкото изключение. Не знам защо.
Предположението ми е, че това се обуславя от релефа. Градът е на хълмове. Оо, не си представяй Пловдив! Сещаш ли се за снимки на трамвая в Сан Франциско? Или в Лисабон? Или автобусите, които пъплят към Зографу в Атина? Ей това е Аман. Умножено многократно.
За да продължи произволна улица от своя хълм към някой от следващите стотици, трябва или да следва релефа, или да се издигне непосилно голям мост. Вероятно е по-лесно просто да си ги извиват по очертанията на съответния хълм. А може и да няма нищо вярно в теорията ми.
Но отново за циклите. Уча арабски в малък културен център. В групата заедно с мен са канадката Айда, която е иранка, англичанинът Сам, който е замбиец, аз и холандец без особености.
Освен че се казва Cyril. И се оказва какво? Че Кирил и Методи седят един до друг и учат заедно арабски. Ми защо не - back to the roots, както казват старият българин и солунските двама братя. Веднага му обяснявам за кошмара, който ме преследва от детската градина насам. Нали се сещаш за онези глупави детски смешки, на които никога не си изработил отговор.
Някои от тях те запознават с диалектиката. Например когато по-големият те кара да повтаряш след него: Аз съм си аз, ти си си ти, кой изяде лайното? Ако кажеш аз, си признаваш директно, ако кажеш - ти, това си пак ти по силата на условието и на формалната логика.
Други са просто нелепи. Като например питането към малкия клет Методи къде е брат му Кирил. Тази не ме ядосваше, а просто ме отчайваше с нелепостта си, още повече, че брат ми далеч не се казва Кирил.
Както и да е, седмица по-късно Кирил ме запознава с приятелката си. Представя ме с думите: "Това е моят отдавна изгубен брат".
Хах, пренесъл съм към Холандия вируса на глупавата детска смешка, която ме е настигнала съвсем нелепо след повече от 30 години и няколко хиляди километра.
Прашасващите седемдесетарски лимузини пред
отдавна изоставени вили в квартала ни
са перфектната алегория
за преходността на
петролните пари
Аман-заман, стана месец, откак пристанах в Аман. Акостирах на девети май. По това време вдясно от нас на картата празнуваха Великата отечествена. Вляво - Деня на Европа. Долу, където е Аман, Европа реши също да почете своя ден. Направи игра за децата на площада пред амфитеатъра. Децата трябваше да отгатват кое знаме на коя европейска държава е. Те приеха играта като сериозно предизвикателство. Най-често и лесно разпознаваха знамената на Германия и... внимание - на Дания. "Ама защо така", попитахме ние, останалите европейци. "Ами Германия, защото всички сирийци и иракчани искат да емигрират натам, а Дания - заради карикатурите", отговориха ни.
Никой не попита повече, но всички трескаво размишляваха. Повечето, включително аз журналистът, бяхме забравили за карикатурите в датски вестник от 2005 г. Хората в Йордания - не. Отбелязах първото си наблюдение. Точно месец по-късно преподавателят ми по арабски обясни, че "ние арабите сме така - дай ни нещо и ние ще ти отвърнем двойно". Примерът с поздрава "мархаба" и отговора "мархабтейн" в двойствено число е едната страна на монетата. Онзи с датските карикатури и неочакваните познания на йорданските деца по вексикология - другата.
Всъщност, усещането за двойнственост е основното чувство, с което се сблъсквам тук. Живеем в скъп и странен квартал. В него преобладават посолства, дипломатически резиденции, експати, офиси на международни организации и петролни вили - наети или построени от поданици на страните от Персийския залив. Строи се непрекъснато. Обзавеждат се нови апартаменти. Хора се приспособяват към мястото, което допреди 20-ина години е било пустиня край Аман. Много от вилите имат дворове с много зеленина, въпреки че и те, подобно на всички останали простосмъртни като нас, получават водата си не през тръбопроводи, а от цистерни, качени на покривите.
В същото време в квартала няма една едничка железария. Това говори не за безукорното строителство в града, а за факта, че обитателите на Абдун не са свикнали сами да се грижат за жилищата си. Или че за всеки отделен дюбел, винт или шкурка се качват на колите си, изминават няколкото километра до центъра и пазаруват там. В същото време Йордания е единствената страна в региона, която не притежава и капка собствени нефт и газ. Въпреки това страната и жителите ѝ искат да живеят и харчат като петролни шейхове.
Могат да го постигнат сравнително безболезнено. Пример за това е Дубай, където също няма морета от петрол. Затова емирството отрано е развило сектора на услугите и днес преуспява. Йорданците обаче засега харчат чужди пари. Получават ги като заеми от МВФ или като преки бюджетни субсидии от Саудитска Арабия и САЩ. Предлогът за субсидиите е развитие на международното сътрудничество, а същинското основание - фактът, че Йордания пази гърба на Израел в региона.
Йорданците са наясно, че ще получават пари, докато Израел има нужда от нещо като съюзник в региона. Това значи винаги, каквото и да означава завинаги в човешките представи. Не са наясно, че парите от МВФ ще трябва да се връщат. С лихви. Нито са наясно, че няма защо да завиждат на съседите си за петрола, докато имат слънце. Или пък колко пари могат да правят от туризъм.
При все че имат неизброимо повече налични ресурси от Дубай например, изглеждат сякаш нямат понятие от мощта на соларната енергия, нито имат желание да увеличават и подобряват туризма си. Често услугите тук са като в Обзор през 80-те.
Искате примери за нежелание за работа ли? Наскоро ЕС задели фонд за засилване на пазара на труда в Акаба. Това е единственото пристанище в страната и мястото с най-голяма безработица на глава от населението. Работниците по въпросния проект трябвало да получават 10 динара надница дневно. Речено-сторено - двете страни си плеснали ръцете и парите потекли. При първата проверка какво виждат европейците? Бенефициентите на програмата все така продължавали да не работят. Те просто наемали клети египтяни за по два динара дневно, а с разликата се превърнали в рентиери.
Разбира се, това не е нищо повече от повторение на стотици подобни примери от Гърция, България, Италия и прочие. Но говори за отношението към труда и работната ръка. Точно както и следващата случка - отново от този месец.
И тук, както в петролните страни, е пълно с филипинки за домашни помощници. И тук, както в другите "бели" страни, тези жени се самоубиват. Обикновено скачат от някой висок етаж. Правят го най вече, защото се отнасят с тях като към животни. Което включва и нечовешките изнасилвания. Затова този месец съответната йорданска институция предприе мерки. Вече помага на йорданците да си намират по-непретенциозни и издържливи филипинки...
Което отново ме връща към раздвоението между охолния живот и скромните възможности. Когато купувахме хладилник например, взехме най-малкия - с вместимост 94 литра. Можеше и да не го вземем, защото на касата се скарахме. Тук наричат това нещо мини-бар. "А аз съм израснал с по-малък от този хладилник и от него се хранехме четирима души. Къде ви е смирението и чувството за мярка? Как може да наричате този хладилник мини-бар?"
Разбира се, после си дадох сметка, че в Йордания, където семействата имат много повече деца, това наистина не изглежда като истински хладилник. Добре де, примирих се, че най-вероятно, както обикновено, моята избухливост е причината за свадата. "Но защо, по ангелите, го наричате мини-бар, когато законите тук ограничават алкохола?"
Особено по време на рамадан, който започна на пети юни. Когато не само обичайно забраненият алкохол, но и всичко друго изчезва през деня. Или поне така си мислех. Всъщност, "изчезва" е ключът. Защото нито яденето, нито пиенето потъват в земята. Те просто се продават в барове, маскирани като книжарници или качени по високите етажи на хотелите. Това видях с очите си още на втория ден от рамадана. И отново ме върна към ключовата дума за месеца - двойнственост. Този път на моралните норми.
Улица "Дамаск", на която живеем, е част от
странната, но последователна логика тук.
Тя тръгва от запад, точно пред къщата ни
се пресича с "Деир аз-Зур" и прави
пълен завой назад. Такива улици с
форма на елипса или овал са
по-скоро правило, а не
изключение тук.
Тази двойнственост дразни онзи, който е привикнал към праволинейност. Предполагам, че тя е причината у нас да казваме, че някой кара или е паркирал като арабин в пустиня. Всъщност, трафикът тук е само привидно хаотичен. Просто правилата в него са обтекаеми и почти невидими, но съвсем ясни.
И това го разбираш, ако познаваш как говорят, следователно - как мислят, тези хора. Дори два урока по арабски език ти дават представа. Първо научаваш една буква. Преди да си я запомнил, разбираш, че тя се пише по още няколко начина и че няма значение дали някоя част от нея се слага горе, долу или изобщо се изпуска. Също така няма значение дали и какъв гласен звук слагаш. Важното е текстът да следва някаква обща посока и минимално приемлива логика. Останалото е въпрос на тълкувание, преговори, търпение, компромис и консенсус. Очевидно това се случва и с колите.
Ами това е всичко, приятели! Отсега се чудя какво и как ще ме вълнува след първата година в Аман. (Точно 400 дни по-късно, ето отговора)
П.П. О! О-о - съвсем забравих първите уроци по смирение, които получихме. Още в първата седмица прекрачихме лимита на водата. Т.е., изпразнихме половинтонната цистерна на покрива. Стояхме един ден на сухо, но пък потънали в размисли без какво не можем на този свят и от какво можем да се лишим. Още първия месец прекрачихме и лимита на интернет. Защото тук го носят като водата - по 84 гигабайта месечно например. И прекарахме още ден в размисъл за истинските ценности в живота.
Ето ни в Йерусалим след има-няма пет часа пътуване от Аман. Целта ни е Стария град, каквото и да означава това за вас/нас.
Отсядаме в Кудс - на теория арабското име на града, а на практика - мюсюлманския квартал на Стария град.
Всъщност, озовали сме се в съвсем истинско йерусалимско издание на Monopoly. Правилата му са лесни. Има четирима играчи. Техните пионки носят съответно полумесеца, звездата на Давид, кръста (във всякакви разновидности) и колелото на вечността.
На теория мюсюлманите са в квартала горе вляво на картата, където е 1437 година от Хиджрата. Храмът им е в квартала вдясно от тях. В него обаче е 5777 година, защото там са евреите. Християните са под мюсюлманите, а арменците - под евреите. На практика Държавата Израел е навсякъде. Така, ако играеш с пионката със звездата на Давид, получаваш помощи от могъщи американски фондации, за да купуваш къщи - най-вече в мюсюлманския квартал. Така например, около седмица преди да дойдем, палестинец продал дома си на евреи за няколко милиона долара.
Цената няма значение. За едните е важно, че изместват завинаги старите обитатели. За тях пък е най-добре да се скрият далеч с парите и срама, който е дошъл заедно с тях.
Ако си мюсюлманин е горе-долу винаги едно и също. Ако си млад и вървиш по улиците извън твоя квартал, те обискира полиция. Ако искаш да строиш къща, можеш да го правиш на различна от евреите цена и да получиш разрешително само до 50 кв.метра. Ако искаш в нея да гледаш многото си деца, защото те са единственият начин да запазиш земята си, твоя работа.
Ако не можеш да намериш работа, защото имаш ограничения поради синия си паспорт и не можеш да изхраниш децата си, винаги можеш да продадеш имота, разрешителното, правата си на някоя от многото фондации.
Ако замерваш с камъни или още по-лошо - нападаш с нож тежко въоръжените израелски полицаи, полицайки, войници и войнички, заселници и заселнички - Go to jail.
Ако си просто посетител - турист или поклонник, е най-лесно. Всички те ограбват, при това - чудно обединени, с вродена лекота и неизменна усмивка. Все пак го правят от две хиляди години. Поради което - със стил.
Това на снимката вляво например е подът в нашия хостел - Al Arab. Плочите изглеждат на по няколкостотин години. Човек лесно се изкушава да си представи всички поклонници и скиталци, преспали в страноприемницата.
До нея се стига най-лесно като влезете през Дамаската порта, или Bab al Amud горе вляво на картата. От нея тръгват два пътя - El Wad наляво и Tarik Bab Al Amud, или Khan Ez Zeit надясно. Поемаме по десния. Казаха ни, че това е била античната римска кардо максимус, или главната улица, която сече града от север на юг (тази от запад на изток е декуманус). След около 9 минути блъскане през сука, малко преди Тарик Баб ал Амуд да стигне до Виа Долороса, се намира нашият хостел.
Защо ви го казвам ли? Защото още минута след него, в същата посока е Hebron Hostel. Препоръчвам първия заради гледката от покрива, а втория - заради стопанина му Рияд. А и за да съм сигурен, че няма да сгрешите и да отидете в хотел, хостел или Airbnb в новия град.
Той е извън стените и няма никакъв чар. Всъщност, странно е, че още с преминаването през Дамаската порта започваш да делиш света на този в и онзи отвъд стените. Или поне аз го деля така. Защото малката бутилка вода вътре е 5 шекела (едно евро), а вън - нормалния един шекел.
Мисля, че едва на второ място за това разделение помага донякъде метафизическият факт, че юдеите отколе издигат видими и невидими стени.
Това си личи и в нашата малка игра. Ако насред мюсюлманския квартал има еврейски имот, независимо дали е отпреди Нахба като Къщата на Шарон, или купен преди седмица, той е охраняван от полицаи и частна охрана. Евреите, които живеят вътре, излизат и се разхождат във враждебния им квартал изключително в съпровод от полиция и охрана, или поне някоя Тора за кураж.
Колкото до невидимите стени - погледнете отново горната карта. О, забравих - затова се казват невидими, защото най-важното е невидимо за очите. Тази карта е издадена от израелското министерство на туризма. В нея са отбелязани основните забележителности в града. С една подробност - заличен е третият най-свят за мюсюлманите храм - Ал Акса. Вместо него са нарисувани хипотетичните Соломонови обори. Така мюсюлманските светилища са обречени на заличаване от паметта, или дамнацио меморие за по-претенциозните от вас.
Сега сравнете израелската туристическа карта с първата възможна попаднала ми - публикувана в Wikipedia за свободно ползване. Разбира се, ще кажете, тази карта вляво е отпреди над сто години, още преди това, което арабите или поне йорданците имат като Голямото Арабско въстание (стогодишнината от което, впрочем, отбелязваме точно днес).
Съвсем прави сте - тази карта отразява друга демографска и историческа действителност. Но го прави почтено и без да шмекерува.
Нейсе, за клетия турист остава примирението, че ще бъде лъган на всяка крачка от търговци. Примирете се с това и ако сте решили да се поклоните пред каквито светини намерите за добре, ето ви два съвсем безплатни съвета.
Качете се първо на Елеонския хълм, който се намира източно от Стария град, точно срещу Купола на скалата. Не само защото в подножието на хълма е Гетсиманската градина или заради хубавите панорамни снимки за фейсбук. От Елеонския хълм можете да видите от птичи поглед местата, в които после ще се бутате с бързащи за петъчна молитва мюсюлмани, каещи се кармелитки и самобичуващи се членове на произволни християнски ордени, по-кашпировски-хипнотизирани руски поклонници, бързащи да затворят цяла улица в Jerusalem Monopoly ултраортодоксални евреи и ли пък обикновени лентяи като нас.
Вторият съвет - задължително пригответе осем шекела, бутилка вода и приблизително час и половина за разходка по крепостните стени. Тя тръгва от началото на декуманус максимус, ведната след като влезете през портата, която евреите наричат Яфа, а мюсюлманите - Хебронската. Можете да поемете наляво, което е на север към Дамаската порта и да завършите обиколката приблизително над Лъвската порта. Така ще видите отвисоко християнския и мюсюлманския квартали. А можете да поемете и надясно, като ще минете над арменския и еврейския квартали. Като за без пари толкова със съветите.
Слизаме отново в глъчката. Мюсюлманският квартал е най-многолюден, ароматен, шумен и меланхоличен. Еврейският е най-модерен. Арменският е най-малък. Християнският е най-туристически. Последното е условно, защото каквото и да правите, навсякъде ще загубите пари.
Всъщност единственото нещо, което тук вдъхва автентичност на археолога скептик като мен, е поклонническият плам. Ето го например издълбан върху колоната край входа на християнския храм "Гроб Господен". Ако се вгледаш, ще видиш и надпис "Иванъ..." и още една, нечетлива за мен дума.
Не знам дали е толкова автентичен, но поне е красив и отчайващо необходим ни днес, примерът с една джамия точно до двора пред този храм.
Това е Джамията на Омар. Преданието твърди, че когато вторият халиф Омар превзел през 637 г. Йерусалим, византийският патриарх поискал да предаде града лично на него. Омар дошъл и Софроний го поканил да се помолят заедно в Храма на Гроба Господен. Омар отказал, за да не даде пример на мюсюлманите и така да навреди на храма като на християнска светиня. Вместо това се помолил наблизо. Там днес е неговата джамия.
Вероятно това е бил от последните примери на почтеност в тази игра на храмове, в която днес е превърнат Йерусалим.
П.С. Разгледах в нета дали някому е хрумнала вече идеята за Jerusalem Monopoly. Очевидно не съм първият, но резултатът върху тази тениска ми изглежда прекалено скромен за амбициозните играчи, които са се събрали край най-свещеното място за милиарди хора, каквото и да значи това.
П.П.П.С. Една година по-късно, на 16 април 2017-а, когато православният и католически Великден съвпаднаха с еврейския Песах, се озовах неволно в Йерусалим. И, о, небеса, видях Jerusalem Monopoly. Даже се продаваше с отстъпка. Ето:
Този текст разказва как стигнахме от Аман до Ерусалим, Йерушалаим или Кудс, и обратно. Този текст не е пътепис. Той съдържа само логистика - разстояния, цени и времена. Писан е, за да знаят моите приятели как заедно ще минем приблизително 80-ината километра между двата града.
От Аман до границата, която не е граница, но си има разни имена
Не търсете разстоянието в Google Maps. Няма да го намерите, защото всеки от 54-те километра от нашия квартал в Аман до йорданския граничен терминал при моста "Крал Хюсеин" е поверителна информация. Не толкова поверително е името, с което мостът е известен в Израел и Палестинската автономия. Ако говорите с хора от западния бряг на река Йордан, ще чуете за Allenby Bridge.
Накрая, понеже мостът свързва Йордания с Палестина, той не е официален граничен пункт за израелската юрисдикция. Това ще има значение за връщането.
От къщи до границата пътуваме с Uber. Отнема по-малко от час и струва за всички пътници в колата общо 21 йордански динара. Колата ни оставя пред пункта. Всъщност те са два - един за йорданци и изобщо местни хора, друг - за туристи. Отиваме на втория. Там е лесно - срещу 10 динара получаваме изходна виза и печат на паспорта. След това чакаме известно време да се съберат още хора. Всички заедно се качваме в автобус, който трябва да ни превози през моста за втория етап.
Мостът Аленби и ничията земя
Автобусът струва по 7 динара за човек и допълнително за всеки багаж освен ръчния. Силно препоръчвам само ръчен багаж. Това ще има значение при влизането в Израел. Пътуването през тези километър-два може да продължи половин час заради трафика, както в нашия случай.
Поне можете да видите какъв е стокообменът между Йордания и автономията - предимно газирани напитки, цимент и саудитски петролни субпродукти. Автобусът спира в двата края на моста, където проверяват йордански и израелски полицаи, преди да стигне до третия етап.
Израелско гостоприемство на влизане в Палестина
Слизаме пред израелския граничен терминал. Ако не пътуваме с агенция за V.I.P. превоз, се нареждаме на опашка за чекиране на багажа. Ако имаме само ръчен, е добре - другият минава през скенери и забавя допълнително пътуването. Тази опашка е първото сравнително стройно нещо и с ясни правила, което виждаме от тръгването ни от Аман.
Добутваме се някакси до гишето, където слагат стикер, че нямаме багаж за скенера. Оттам минаваме през първия полицай. Преглед на паспорта, въпроси и влизане в сградата. Ново чакане на скенер. Няколкото минути на опашката показват израелския ред, който поражда арабско суетене, което предизвиква израелско високомерие, което предизвиква неприятната нетърпеливост сред някои от спътниците ни от първия свят.
В сградата се случва чудото. Посреща ни граничен полицай с подкупващо лукава усмивка. Тя казва недвусмислено: "Отдавна знаем всичко за теб, така че няма нужда да се надлъгваме".
Кратък разпит за посещението, след който получаваме разрешение за влизане. То всъщност е принтирано листче, което замества печата в паспорта. Това е полезно, ако искаме да отидем по-нататък в други страни като Ливан например.
Следва последен скенер и излизане от сградата. Там чакат таксита и маршрутки. Взимаме нашата до Източен Йерусалим. Занапред ще го наричаме Кудс. Взимаме билета от гише срещу 10 динара на човек. Маршрутките нямат разписание. Тръгват, когато се напълнят. Това става на момента в нашия случай.
Следващите 50-ина километра взимаме за около час. Последната спирка на маршрутката е точно пред Дамаската порта на стария град. Това е мястото, за което ще разкажа отделно.
Три дни и един хаджилък по-късно поемаме
...обратно
Планирането на обратния път е изключително важно и зависи от неща, за които не си давате сметка. Например в петък, когато е свещеният за мюсюлманите ден, е ограничено работното време на йорданските граница и обществен транспорт. За сметка на това в събота, когато е шабат, е ограничено работното време на израелските полиция и обществен транспорт. Колкото до неделята пък, която, казват у нас, е ден за почивка и къпане с коса, в този свят е първият работен ден от седмицата и трябва да сме си у дома.
В най-лошия случай цените за кола под наем и автобус през шабат са по-високи. Както са по-високи по принцип за всички гоа, или не-юдеи.
Освен това визата, с която преди това съм влязъл в Йордания, е еднократна. Това означава, че трябва да си извадя нова. На моста "Алънби" обаче не издават. Това е така, защото на практика той не е международно признат граничен пункт, а неофициален.
Остават ми следните избори - да отида в йорданското консулство в Ерусалим, до посолството им в Рамала в Палестина или да се върнем през северния граничен пункт "Шейх Хюсеин".
Избираме третото. В конкретния случай ни притискаше времето, защото беше петък. За целта ни трябва междуградски автобус. От стария град до автогарата се пътува с трамвая. Еднократен билет за него струва 5,9 шекела и може да се купи от автомата както с пари в брой, така и с кредитна карта.
На автогарата купуваме билет до град Бет Шеан. Струва 37,5 шекела и е отворен. В нашия случай хващаме веднага автобус 961. Дотам пътува също и 966. Те спират навсякъде, а докато минават през окупираните територии са ескортирани от полицейска кола. Над всяка седалка в автобуса има юесби изход за зареждане на телефони. Взимаме 129-те километра между двата града за около два часа.
Това е важно, защото от Бет Шеан гоним местния автобус 16 за осемте километра до границата. В петък последната 16-ка тръгва в 15,20. Стигаме за десетина минути, като шофьорът не ни взима пари, така че не знаем колко струва пътуване за небогопомазани.
Следва деликатният момент, в който Израел ни събира по 103 шекела за излизане от страната. Може да се плати с карта.
Идва още по-деликатният момент на полицейската проверка, при която е добре заедно с подаването на паспорта да помолим гласно да не слагат печат в паспорта. В противен случай почти сигурно ще го направят.
Идва ред на чакане за граничния автобус. Струва само пет шекела и минаваме бързо. На влизане в Йордания взимаме отново виза - едномесечна и еднократна в моя случай. За моя изненада тя струва едва 10 динара. За същата на летището в Аман платих 40 динара.
Остава проблемът със 100-те километра от границата до Аман. Оказва се несъществен, защото веднага след терминала има както таксита, така и коли под наем. Таксито те кара до Аман за 29 динара. Колата струва по 25 динара на ден и можеш, разбира се, да я оставиш в Аман. Това е краят на пътуването.
Ето сметката: При трима пътуващи (които делим Uber и таксита) на отиване всеки дава за път, визи и други такси по 34 динара (в деня на публикацията един JOD струва 1,27 евро). На връщане всеки дава по 150 шекела (в деня на публикацията един NIS струва 0,23 евро) и 17 динара. Това прави 43 евро дотам и 56 евро обратно, или общо 198 лева.
Толкова струва сблъскването с играта на храмове, която представлява Йерусалим и за която става дума тук.
Допреди седмица всички мои приятели освен мен бяха ходили в столицата на Белгия. Едни - по работа, други - на гости на хора, които работят там. Всеки от приятелите ми си има своя Брюксел.
Реванширах се, макар апартаментът, който намерихме от Airbnb, да се намира на улица Van Bemmel в Sint-Josse-ten-Noode. Сен Жос е турският квартал и на теория опасен. На практика там ядеш чудно шкембе.
След няколко дни на гламур стигнах до мястото, което търсех в моя Брюксел - паметника на Тодор Ангелов, наричан още Божанов, или Божаната в съседния квартал и отколешен пристан за имигранти Скарбек.
За живота на Божаната пише неговата дъщеря Свобода Бъчварова в тритомника "По особено мъчителен начин". На теория разказва как от две братчета македонски бегалци единият е разпален привърженик на Ванче Михайлов и се превръща във фашист, а другият се сражава в Гражданската война на Испания и загива като герой от белгийската съпротива през 1943 г. На практика Свобода Бъчварова разказва историята на България оттам, където спира Симеон Радев.
При това го прави по особено силен начин. Дори съм убеден, че един ден мога да преподавам съвременна българска история само по тези книги и в този ред - "Записки по българските въстания", "Строители на съвременна България" на Симеон Радев, "По особено мъчителен начин" и "Задочни репортажи от България" на Георги Марков.
Но към Тодор Ангелов. Повече от две години след като прочетох книгата за живота и смъртта му, оставам силно запленен от нея и него. Едва в Скарбек си дадох сметка на какво може да се дължи това.
Разпознах погледа му - той е същия като от бюста на Никола Иванов Ватов в Карайсен. Това е селото на майка ми и единственото място, което ми е идвало винаги наум, когато като малки са ни говорели за родина, патриотизъм и прочие абстрактни глупости. Ватов е бил летец интербригадист. Загива на 30 март 1937-а във въздушен бой в Испания. С него е имало поне още един наш съселянин от Карайсен. Той не е загинал, а е споделил съдбата на Божаната - евакуира се с републиканската армия в бежански лагер във Франция.
За разлика от Ангелов, който отива в Белгия и продължава там борбата си срещу фашистите, другият карайсенски интербригадист остава във Франция. В началото на 60-те все пак се връща в България с френската си кола. Иска да се установи на място, където социализмът е победил. По спомена на майка ми се отвращава много бързо и с думите "Не за това сме се борили" си отива завинаги.
За него, за Ватев и за Божаната, както и за другите - политическите ръководители интербригадисти от Испания, които после се връщат в България и стават най-тежката номенклатура, пише Бъчварова.
Благодарение на майчиния разказ още като дете несъзнателно и далеч преди да познавам Пушкин издигнах на първите паметник неръкотворен в съзнанието си. Този в Скарбек е, за да ми напомня за собствените ни ценности, избори и устои.
В Малта има десетки хиляди българи. Но пък няма българско дипломатическо представителство. Всеки от тях, включително и скъпите приятели, при които прекарахме редкия 29-и февруари (виж датата на вестника), има много истории за острова. Затова аз няма да разказвам за него.
В Малта няма бежанци. Нито от времето на войната в Либия, нито днес. За това си има обяснение. Даде го през 2015 г. в интервю за Il Mattino di Padova италиански адвокат, който живее от години на острова. "Малта е под 400 квадратни километра и с 400 000 жители. Островът живее от туризъм и не може да си позволи неконтролиран приток на бежанци.
"Малта приема мъртвите, а живите праща в Италия", допълни той. Едни наричат аргумента му циничен, други - прагматичен.
Графитърът МТО казва, че "има два вида врати да влезеш в Европа. Аз реших да представя задната, а не парадната". Човекът от стената край публичен паркинг в Слиема се опитва да влезе през задната врата.
Ако има късмет и оживее, тази врата ще го отведе в кампанийското пристанище Сапри. Там приключва проектът на МТО. Ефекта можете да видите тук.
Графитът не по-малко от думите на италианския адвокат е огромна алегория на присъстващите отсъстващи в Малта.
Съвсем физически, а не алегорично, живеят в Малта финикийците, заселили преди хилядолетия острова. Неочаквано ги виждаш в малтийската рибарска лодка луцу (luzzu). Името ѝ е сицилианско, а формата - финикийска. Така поне твърдят местните. Не можеш да сбъркаш едно луцу дори и отдалеч.
Корпусът е тумбест, а носът и кърмата са еднакви - вертикални. Носа познаваш единствено по двете очи на него. Казват, че това е древноегипетското Око на Хор.
Най-много от тези луцу можеш да видиш в южното пристанище Марсашлок. В неговия залив пък на борда на съветския круизен кораб "Максим Горки" Роналд Рейгън и Михаил Горбачов обявяват на 3 декември 1989 г. края на Студената война. С това завършва онзи период от историята, който определят като "От Ялта до Малта".
За мен пък продължават чудните истории на лодките и хората по Средиземноморието, започнали с лодките на Бизерте, посрещнали в Тунис както отломките на белогвардейската армада, така и на испанската републиканска.
Следващият текст не е мой. Намерих оригинала на руски тук. Толкова много ме впечатли обаче, че реших да го преведа и запазя. За да не забравям как искам да преподавам история един ден.
1. Дигата
Това е утъпканата крайбрежна полоса, по която бурлаците ходят. Император Павел (1796-1801) забранил на тази ивица земя да се строят огради или сгради, но спрял дотук. Никой не отстранявал храстите или камъните, нито пък пресушавал локвите по местата, откъдето минавали бурлаците. Затова можем да предположим, че нарисуваното от Репин място е идеален участък от дигата.
2. Шишка - бригадирът на бурлаците
Тази работа се полага на някой, който е ловък, силен и опитен. Трябва да знае и много песни. В артела, който е пресъздал Репин, шишката е разпопеният свещеник Канин (знаем го, защото са запазени скици, в които художникът посочва имената на някои от героите). Бригадирът опъва своя каиш начело на групата. Той задава ритъма на движение. Бурлаците правят всяка крачка едновременно - първо с десния крак и после с левия. Така се задвижва целият артел. Ако някой изпусне крачката на групата, останалите дават знак с побутване по рамото. Шишката дава команда "сено-слама", с което движението започва отново. Искал се е голям опит от шишката, за да поддържа ритъма по тесните диги край ронливите брегове на Волга.
3. Подшишельные (предпочитам да оставя термините като nomina realia, най-малкото защото българският читател ги разбира интуитивно, дори и да не знае руски, б.пр.) - най-близките помощници на шишката.
До лявата ръка на Канин върви Илка Моряка. Той е артелчикът. Купува провизии и раздава надника на бурлаците. По времето на Репин те не взимат много - по 30 копейки на ден. Толкова струва например човек да пресече в карета цяла Москва от улица Знаменка до Лефортово. Точно зад подшишелниците вървят онези бурлаци, които имат нужда от строг надзор.
4. Кабальные, или "заробените"
Кабалните, какъвто е този мъж с лулата, са онези, които още в началото на курса успяват да профукат цялата си надница. И понеже вече е задлъжнял на артела, той работи на вересия. Затова и не се старае кой знае колко.
5. Кашаварят Ларка
Длъжността на кашавар и дежурен по палуба (т.е., онзи който мие непрекъснато палубата на баржата) се пада на най-младия от бурлаците. В нашия случай това е селянчето Ларка, върху чийто плещи се стоварват всички издевателства на старите кучета. Смятайки, че има предостатъчно задължения, Ларка нерядко вдигал скандали и демонстративно се отказвал да дърпа ремъка си.
6. Халтурчици, или случайните
Във всеки артел има случайно попаднали несретници като този човек с кесията. Те не пропускали удобен случай да прехвърлят част от тежестта на другарите си.
7. Надзирател
Зад халтурчиците вървели най-съвестните бурлаци, за да ги наглеждат.
8. Косный, или мудния
Мудния наричали онзи, който затварял групата. Негово задължение било да следи дали по дигата има камъни и храсти. Мудният обикновено гледал в краката си и бил на отделен ремък от другите, за да може да върви със собствен ритъм. За позицията избирали опитни, но болни или отслабнали бурлаци.
9-10 Расшива и вимпел
Расшива се нарича конкретният вид баржа, строен през XVIII-XIX в. С такива расшиви карали нагоре по Волга сол от Елтонското езеро, риба и тюленова мас от Каспийско море, уралско желязо и персийски стоки (памук, коприна, ориз и сушени плодове). Артелът за всяка расшива се набирал според нейния товар така, че на всеки бурлак да се падат по около 250 пуда (около четири тона). Товарът, който теглят срещу течението на реката тези 11 бурлаци, е не по-малко от 40 тона.
Моряците не били особено внимателни към вимпела и често го издигали наобратно, както е в случая.
11 и 13 Лоцман и водолив
Лоцманът е човекът на руля. На практика той е капитан на кораба. Той печели повече от всички в артела, взети заедно. Той дава указания на бурлаците и маневрира с руля, като задава курса на кораба. В момента расшивата прави поворот, за да заобиколи плитчина.
Водоливът е дърводелец, който има грижата за поддръжката на кораба. Той също следи за състоянието на товара, за който носи материална отговорност при товаренето и разтоварването. По договор той няма право да напуска кораба по време на рейса. Той е пълномощник на собственика, като ръководи от негово име.
12 и 14 Ремъци и ветрило
Ремъците свързват кораба с бурлаците. Докато расшивата минава покрай стръмен бряг, ремъкът е отпуснат на около 30 метра. Сега обаче лоцманът го е отпуснал още и корабът се отдалечава от брега. Всеки момент ремъкът ще се изпъне като струна и бурлаците първо ще трябва да удържат инерцията на кораба, а после да започнат да дърпат с все сила.
В този момент шишката ще даде тон за песен:
"Вот пошли да повели
Правой-левой заступили
Ой раз, еще раз,
Еще разик, еще раз..."
и така, докато артелът не влезе в крак и не потегли напред.
Това накратко е историята зад образите в картината. Има и други детайли, които руският оригинал изпуска. Като например парният кораб, който се вижда в дъното. Той се приближава полека, за да измести труда на бурлаците. Или като военното кепе на втория халтурчик. Картината е рисувана през 1870-73. Това означава, че човекът съвсем спокойно може да е ветеран от последната голяма война на Русия - Кримската.
...се замислих, докато си говорех онзи ден с един приятел италианец, родом от област Чочария. На тази област дължи името си филмът "Чочарка" със София Лорен. Той беше любим на българите през 80-те. По това време в моето семейство бяха любими разказите на Алберто Моравия, автора на романа "Чочарка".
Всъщност бяха любими на баща ми. Аз не можех да прочета нищо от тях, защото ги имахме само на италиански. Седяха на рафта с италиански книги заедно със сборници от Монтале, Унгарети, Куазимодо и поетическа антология от Саба. Бяхме се сдобили с тях по странен начин.
Преди да дойде на шахматен турнир в България, италиански партньор и познат на баща ми го попитал какво да му донесе. Без да се замисли, баща ми поискал няколко томчета поезия на италиански. Когато ги донесе и видяхме, че всяко струва десетки хиляди лири, се изумихме. Бяхме свикнали, че книгата струва стотинки. Не и в Италия.
Без да знам стойността на парите, няколкогодишният ми мозък пресметна, че при цени от 20 000 лири за малко томче, ние в гарсониерата с хилядите дебели книги сме милиардери. По-късно разбрах, че наистина сме богати с книгите си, но по различен начин.
Друг път същият Антонио от Венеция донесе току що излязла книга на Умберто Еко. Казваше се Il nome della rosa. Като гледам сега годината на издаване, случката е била от 1987-а. Книгата беше малка, но с лъскава корица. Привличаше ме неустоимо, макар да не разбирах нищо от текста. А и нямаше картинки вътре.
Това я изтикваше в детското ми съзнание на второ място след истинския бисер в библиотеката ни - енциклопедия Zingarelli. Тя е антикварно издание от 1923-а и с картинки за всяка втора статия. "И с посвещение на Дучето", изтъкваше винаги, но полугласно, баща ми.
Без да познава моралните стойности и материалните действителности на комунизма, няколкогодишният ми мозък работеше усилено над въпроса - ако Дучето е бил като Хитлер, а ние се борим срещу него всеки петък в съветските филми за войната и всеки останал ден на площадката пред блока, защо някой му е посветил книга? И защо баща ми го изтъква?
Той изтъкваше само още едно присъствие на държавник в библиотеката ни - подписът на Тодор Живков, шаржиран от Борис Димовски в забранената "Люти чушки" на Радой Ралин. Редом до познатите на всички заврънкулки седеше епиграфията "Сит търбух за наука глух".
Случаят с Мусолини не беше такъв. Разбира се, баща ми не симпатизираше на фашизма. Просто като библиофил изтъкваше, че е имало време, когато всяко копие от дадена книга е носело подпис на автора си, а пък той е можел да посвети труда си на когото си поиска, включително на държавния ръководител.
Така няколкогодишният ми мозък прозря, че няма лошо умни и забавни хора като Радой Ралин и нашият съсед Борис Димовски да осмиват държавника, когото смятаме за добър, а други несъмнено умни хора като Дзингарели да величаят човек, когото смятаме за лош. От този ден Живков и Мусолини ми изглеждаха като един човек.
Разбира се, имахме и други книги на италиански. Като например "Приключенията на Пинокио" на Карло Колоди. Баща ми я купил навремето от антикварна книжарница, за да се готви по нея за държавния си изпит в италианска филология.
Без да разбирам много от плагиатстване се терзаех с неколкогодишния си мозък как е възможно италианци да са откраднали дървеното човече от неговия автор, съветския писател Алексей Толстой, автор на "Златното ключе, или приключенията на Буратино". Тогава баща ми, отново полугласно, ми обясни, че "Пинокио" е написан през 1883 г., а "Буратино" - почти 50 години по-късно.
Така несъзнателно открих идеята за плагиатството и подмяната на истинските неща. Защото и приказните герои са истински, нали?
Няколко години по-късно, когато отчаяно се опитвах да привлека вниманието на баща си и да го накарам да ми обръща повече внимание, реших, че ще уча италиански у дома. Бях в шести клас, но достатъчно голям, за да събера пари от върнати бутилки и да си купя самоучител по италиански. Уроците ни не продължиха дълго.
Но вече бяха завършили в мен картината на Италия като онази повече идея, отколкото място, която ми е била фар, за да не загубя истинските неща в живота.
П.П. Разбира се, тази картина се подхранваше от жужащия глас на заглушаваното иначе радио "Свободна Европа". Той неизменно около рождения ми ден напомняше, че българин е обвинен в опита за убийство на папа Йоан Павел II. Разказал съм го накратко ето тук.
