Какво е Италия за мен...

...се замислих, докато си говорех онзи ден с един приятел италианец, родом от област Чочария. На тази област дължи името си филмът "Чочарка" със София Лорен. Той беше любим на българите през 80-те. По това време в моето семейство бяха любими разказите на Алберто Моравия, автора на романа "Чочарка".

Всъщност бяха любими на баща ми. Аз не можех да прочета нищо от тях, защото ги имахме само на италиански. Седяха на рафта с италиански книги заедно със сборници от Монтале, Унгарети, Куазимодо и поетическа антология от Саба. Бяхме се сдобили с тях по странен начин.

Преди да дойде на шахматен турнир в България, италиански партньор и познат на баща ми го попитал какво да му донесе. Без да се замисли, баща ми поискал няколко томчета поезия на италиански. Когато ги донесе и видяхме, че всяко струва десетки хиляди лири, се изумихме. Бяхме свикнали, че книгата струва стотинки. Не и в Италия.

Без да знам стойността на парите, няколкогодишният ми мозък пресметна, че при цени от 20 000 лири за малко томче, ние в гарсониерата с хилядите дебели книги сме милиардери. По-късно разбрах, че наистина сме богати с книгите си, но по различен начин.

Друг път същият Антонио от Венеция донесе току що излязла книга на Умберто Еко. Казваше се Il nome della rosa. Като гледам сега годината на издаване, случката е била от 1987-а. Книгата беше малка, но с лъскава корица. Привличаше ме неустоимо, макар да не разбирах нищо от текста. А и нямаше картинки вътре.

Това я изтикваше в детското ми съзнание на второ място след истинския бисер в библиотеката ни - енциклопедия Zingarelli. Тя е антикварно издание от 1923-а и с картинки за всяка втора статия. "И с посвещение на Дучето", изтъкваше винаги, но полугласно, баща ми.

Без да познава моралните стойности и материалните действителности на комунизма, няколкогодишният ми мозък работеше усилено над въпроса - ако Дучето е бил като Хитлер, а ние се борим срещу него всеки петък в съветските филми за войната и всеки останал ден на площадката пред блока, защо някой му е посветил книга? И защо баща ми го изтъква?

Той изтъкваше само още едно присъствие на държавник в библиотеката ни - подписът на Тодор Живков, шаржиран от Борис Димовски в забранената "Люти чушки" на Радой Ралин. Редом до познатите на всички заврънкулки седеше епиграфията "Сит търбух за наука глух".

Случаят с Мусолини не беше такъв. Разбира се, баща ми не симпатизираше на фашизма. Просто като библиофил изтъкваше, че е имало време, когато всяко копие от дадена книга е носело подпис на автора си, а пък той е можел да посвети труда си на когото си поиска, включително на държавния ръководител.

Така няколкогодишният ми мозък прозря, че няма лошо умни и забавни хора като Радой Ралин и нашият съсед Борис Димовски да осмиват държавника, когото смятаме за добър, а други несъмнено умни хора като Дзингарели да величаят човек, когото смятаме за лош. От този ден Живков и Мусолини ми изглеждаха като един човек.

Разбира се, имахме и други книги на италиански. Като например "Приключенията на Пинокио" на Карло Колоди. Баща ми я купил навремето от антикварна книжарница, за да се готви по нея за държавния си изпит в италианска филология.

Без да разбирам много от плагиатстване се терзаех с неколкогодишния си мозък как е възможно италианци да са откраднали дървеното човече от неговия автор, съветския писател Алексей Толстой, автор на "Златното ключе, или приключенията на Буратино". Тогава баща ми, отново полугласно, ми обясни, че "Пинокио" е написан през 1883 г., а "Буратино" - почти 50 години по-късно.

Така несъзнателно открих идеята за плагиатството и подмяната на истинските неща. Защото и приказните герои са истински, нали?

Няколко години по-късно, когато отчаяно се опитвах да привлека вниманието на баща си и да го накарам да ми обръща повече внимание, реших, че ще уча италиански у дома. Бях в шести клас, но достатъчно голям, за да събера пари от върнати бутилки и да си купя самоучител по италиански. Уроците ни не продължиха дълго.

Но вече бяха завършили в мен картината на Италия като онази повече идея, отколкото място, която ми е била фар, за да не загубя истинските неща в живота.

П.П. Разбира се, тази картина се подхранваше от жужащия глас на заглушаваното иначе радио "Свободна Европа". Той неизменно около рождения ми ден напомняше, че българин е обвинен в опита за убийство на папа Йоан Павел II. Разказал съм го накратко ето тук.