На Мето

кьошето
Официалният наратив нарича четиримилионния Найроби "Силициевата савана".

Жителите му предпочитат Nai-robbery (Най-грабеж).

Новопостроената от китайците супермагистрала Найроби - Тика разделя лъскавия град с новия му символ, мола "Уестгейт", от източната част, която всички свързват със сомалийското гето Ийстли (Eastleigh). Наричат го "Малкото Могадишу". А то никак не е малко със своите над 500 000 жители. Известно е като едно от най-опасните места в града, както нощем, така и денем.

На 21 септември неизвестни нападнаха "Уестгейт". Освен че е еврейска собственост, той е любим на всички експати в Найроби. Няма и чуждестранен журналист, който да не е ходил в кафето на последния етаж. Там има бърз и безплатен безжичен интернет. Изграден е от местна фирма. Нейната цел е да направи от Кения африкански център на високите технологии.
Почти веднага нападателите се идентифицираха като "Аш шабаб", сомалийския клон на "Ал Каида".
Снимка Reuters/Goran Tomasevic

Кенийците не бяха успели още да насочат гнева си към жителите на Ийстли, когато те бяха организирали лагери за първа помощ. Набираха основно доброволци за даряване на кръв.

По подобен начин джайнистите индийци, които имат културен център до "Уестгейт", направиха кризисен център. Освен помощи за пострадалите, в него готвеха и подслоняваха четири дни журналисти и близки на намиращите се все още в мола заложници.

Кенийците, а и светът още не бяха успели да насочат гнева си към исляма, когато стана ясно, че атаката най-вероятно е планирана и ръководена от млада британка, приела исляма покрай покойния си мъж. Той е един от атентаторите самоубийци в лондонското метро на 7-7-2005. Обичайната реторика на омраза към друговерците замръзна още повече след като стана ясно, че сред групата от 17-18 нападатели има няколко души с паспорти от САЩ, Великобритания, Швеция, Финландия и дори Русия.

Тези хора нямат религиозни мотиви и не можем да ги разберем, каза външната министърка на Кения Амина Мохамед. Тя е сомалийка, израснала в Кения.

Разберете, ислямът не е тероризъм и тероризмът не е ислям, каза и бащата на Саманта Лютуейт, превърнал се в един от най-търсените от британската преса хора. Като бивш полицай той е познал насилието в Северна Ирландия. Очевидно е познал и другите.
Снимка Reuters/Goran Tomasevic

Друга нишка в кенийската драма, е че нападението отложи с малко делото срещу президента Ухуру Кенята в Хага. Международният наказателен съд преследва Кенята за престъпления срещу човечеството. Те са извършени след спорните избори през 2007 г., когато той и неговият сегашен вицепрезидент поведоха наказателни бригади. Кенята обаче е син на Бащата на страната Джомо Кенята. Това вече му дава спасителен ореол в родината му. Тя пък не признава юрисдикцията на съда в Хага. Но е на път да оглави възхода на Източна Африка.

Заедно със Сомалия, чийто енергийни залежи по оценки, цитирани от сп. "Тайм" надхвърлят тези на Кувейт.

Ето и очертанията на третата африканска приказка:
След жестове на помирение и извинение към Италия и Полша, Йоахим Гаук стана първият германски президент, поклонил се във френско градче, символ на нацисткия геноцид.

На 4 септември пастор Гаук посети заедно с френския си колега Франсоа Оланд Орадур-сюр-Глан (Oradour-sur-Glane).

Там на 10 юни 1944 рота есесовци избиват 642 жители на градчето. 247 жени и 205 деца са вкарани в черквата и обгазени, а мъжете - събрани и разстреляни отделно. Оцеляват едва шестима души. Успели са да се укрият между труповете на останалите в черквата. След края на геноцида есесовците опожаряват градчето, за да не остане от него следа.

След края на войната генерал де Гол дава на Орадур статут на град-паметник и постановява той да остане във времето полуразрушен, за да свидетелства за зверствата на нацистите.

"Като човек, роден през войната и чийто живот е минал под знака на вината ни за нея, искам да кажа, че няма да забравим какво сме сторили и се извинявам", каза пастор Гаук.

През това време той и Оланд придържаха от двете страни 88-годишния Робер Ебра. Медиите го описаха като "оцелелия". И дотук свършва историята на агенция Франс прес.

И започва тази на трудното помирение. Която може да се конспектира в няколко точки.

1. Бяха необходими 69 години, за да стъпи германски държавник в Орадур-сюр-Глан, защото наследниците на жертвите се противопоставяха десетилетия на подобно нещо.

2. Неслучайно го прави сега, когато Франция е сред най-настървените ястреби за военни действия срещу режима на Асад, който обвинява за обгазяването на предградието на Дамаск Гута от 21 август. Всяка аналогия с познати събития настройва общественото мнение.
Снимка Wikipedia

3. Робер Ебра, или Оцелелия, бе осъден от Франция само преди година заради своя книга от 1994 г. В нея той разказва за драмата на 130 000 френски граждани, сражавали се във Втората световна война за хитлеристка Германия. Тези хора са немци от Елзас и Лотарингия. Двете области са минавали няколко пъти между Франция и Германия през последните 150 години.

Официалната френска история твърди, че тези хора са принудени насила да влязат в есесовските корпуси. Учебниците ги наричат малгре ну, или въпреки нас, защото са рекрутирани не по своя воля. Ебра, напротив, твърди, че сред тях имало десетки хиляди доброволци.

За това трябваше да плати на ищците - съюз на ветерани, едно евро за клевета плюс 10 000 евро съдебни разноски. Бил е "превишил свободата на словото".

4. Премълчаваният момент е, че геноцидът в Орадур е извършен именно от френски граждани - елзасци от малгре ну. През 1953 г. Франция провежда съд срещу 65 от общо 200-те участници в клането. Толкова са успели да намерят и екстрадират от съседна Германия. Сред подсъдимите има и 14 французи. От тях един признава, че е служил като доброволец, останалите са малгре ну. Процесът ражда бунтове както в Лимож, така и в Елзас. Хората са недоволни, че французи стават изкупителна жертва, докато техните бивши командири продължават да живеят в Германия недосегаеми за правосъдието. Недоволството прераства в метежи, изкарали армията в защита на съда. Той пък дава такива присъди, че до пет години излизат всички убийци от Орадур.

При това положение жестът на Гаук и Оланд не беше нищо повече от бледо повторение на историческия момент от 1984 г. във Вердюн.

Точно 70 години след началото на Първата световна война френският президент Франсоа Митеран покани германския канцлер Хелмут Кол да отдадат заедно почит на погребаните във Вердюн над 150 000 френски войници. Само през 1916 г. край пограничното градче са загинали най-малко 800 000 войници от двете страни на окопите, включително и бащата на Кол.

Малко след началото на германския химн Митеран протяга ръка към Кол. Той я хваща и я държи около минута, до края на химна. Малко след началото на френския химн Кол връща жеста. Той става исторически символ на помирение. Жестът на Гаук и Оланд остана негово бледо копие.

Но какъв беше правилният начин Гаук да се извини за това, че френски граждани са разстреляли други френски граждани по заповед на германските си командири, макар и направили го охотно, защото Франция е променила живота на родителите им заради реваншистките си амбиции след края на кръвопролитната Първа световна война?

И как Франция да оправдае амбициите си за прекрояване на близкоизточната политическа карта, след като не признава на собствения си гражданин Робер Ебра правото на свободно слово и промяна на историческия наратив?
®Александра Асенова
В лодката отношенията между хората са прости. Още повече в каяците двойки, или К-2.
Сядаш отпред, а отзад е твоят човек. Колкото повече е твой, толкова по-добре. Но и да не е, докато карате, ще се намерите.
Ти задаваш ритъма на танца. Ако спринтираш, е страстен. Пръски вода по лопатата и тялото. Лодката, която е второто ти тяло, потъва при загребване. После пак се издига. Танцува с теб. С твоя човек не си говорите. Усещаш, че те следва.
Спринтът свършва. Уморяваш се, ожадняваш. "Бира дясно на борд", казва твоят човек. Продължил е да те следва.
Отпиваш, връщаш бутилката и продължаваш лениво и доволно. Знаеш, че и да смениш ритъма, твоят човек няма да те остави, ще те следва.
Сега може и да си говорите. Няма нужда да споделяте колко хубаво е било. Това е ясно и на двамата. Можете да си гледате слънцето.
®Александра Асенова

Сядаш отзад. Твоят човек отпред задава ритъма. Ти обаче водиш стъпките. Имаш предимство да можеш да го гледаш непрекъснато. Изграждаш си и усет за него - на коя страна загребва повече, дали има сила и желание за спринт или иска да флиртува с водата. При всички случаи ти направляваш накъде отивате. От теб зависи и дали ще се обърнете или ще излезете невредими, ако на пътя ви се изпречи вълна.
Но най-важното е да си с твоя човек, докато и той гребе. А щом спре - "Бира дясно на борд".
Независимо дали си отпред или отзад, знаеш още от първите минути дали можеш да си с този човек.
И колкото по-малко думи сте си разменили, толкова по-добре. Замъгляват инстинкта.

Кой: Откровението ме порази с Тео и Саша от русенския клуб "Бяла звезда"

Къде: Горният текст е от най-спокойното на света прекарване в язовир Кърджали. Преживяването е много по-силно, ако попаднеш в бързи води или в произволна река.

Кога: Адреналин в още по-чист вид добиваш, ако си извън сезона. Когато се стъмва рано и водата е студена. Но и обикновено наглед прекарване през лятото е повече от достатъчно.