На Мето

кьошето
Понеже почваме да забравяме и мислим, че Пишпунта, Хаяско, Гъгри, Бубачко са нищо незначещи прякори. А и нали съм на вълна "Усмивки от старите..."
Представям "Звездните приключения на джуджето Хаяско и Пишпунта"
Продължение
Линк към: втора част
Линк към: първа част

"Новинар", 1.12.2006 г.



На чаша узо с барба Янис

0:00 01-12-2006МЕТОДИ ГЕРАСИМОВ

Да погледнем към Гърция: 25 години европейска власт - 25 години структурни фондове

Края на 60-те. Янис е около 40-те, работи като миньор в най-затънтения край на Гърция близо до Драма, семейството му гладува, тъща му говори единствено турски и български, а Атина е на цели 12 часа с влак - достатъчно, та да не помисля да стигне до там, камо ли да търси препитание, пък и кой ли ще даде на "българина", както са известни северняците, работа, да не говорим, че на власт идва военна хунта. Тогава изведнъж, "вечна му памет на Караманлис, от съседно село беше, започна да набира хора за работа в Германия. Като животни ни гледаха - от стъпалата до зъбите".

Така Янис се намесва в хода на следвоенна Европа, в която парите от плана "Маршал" се изливат за възстановяване на гигантската германска икономика, а тя има нужда от работна ръка - гастарбайтерите. Европейската икономическа общност е само далечен предвестник на ЕС; друг полюс - Европейската зона за свободна търговия, оглавявана от Великобритания, се бори за надмощие, а Гърция точно е предпочела да се обвърже с Париж, Рим и Бон за сметка на Лондон. Янис и десетки хиляди като него отиват в Германия. Предимно в Мюнхен.

В багажите им неизменно присъстват икони и...плоча от 45 оборота с песента на Стелиос Казандзидис "На мюнхенската гара" (Каквото и да се каже за Стелиос е малко. А Янис казва: "Разбери бе, заръчвахме на жените, отиди да вземеш ориз, хляб и плочата на Стелиос, дето се изтърка и проби от слушане!"). Към края на 80-те Янис се пенсионира в Германия, жена му също (нищо, че за 20 години научава единствено сръбски и турски), а децата и внуците - малките родени в Германия, надминават далеч онова, което българският емигрантски епос си приписваше в началото на 90-те като изобретателност по австрийски магазини за дрехи, германски автомати в метрото и американски банкомати.

След пенсионирането си Янис се връща в Гърция, от десетилетие вече член на ЕС, единствено за да открие, че гърците са доста недодялани, неорганизирани и мързеливи. И за да издигне триетажна кооперация за семейството си в Солун и крайградска къща, която да му напомня така скъпия му... немски стил в оскъдния северногръцки пейзаж. Децата, но още повече внуците на Янис, говорят свободно немски и още един чужд език, готвят баварски вкусотии и... започват борба със зъби и нокти, защото през годините, в които са били в Мюнхен (Бон, Кьолн), останалите в страната/родния град техни връстници са напреднали и те трябва да се доказват наново, и то на място, където не знанията или професионализмът са водещи, а познанствата и роднинските връзки.

Познато? Донякъде? Много познато?

Броени дни преди страната ни да влезе в поредния за нас съюз цяла България гадае по основни въпроси, свързани с ангажимента ни към Брюксел, които бихме могли да разделим условно на онтологични и на гносеологични. В първите се включват тъмни загадки от типа: защо в ЕС, какво искат от нас, какво искаме ние и т.н. Вторите са прагматичните - какво и как можем да вземем от Брюксел, казано най-просто.

Съизмерването идва от само себе си. Най-близкият ни (географски) пример е този с Гърция. По отношение на която битуват много заблуди, които автоматично пренасяме и върху самите нас.

Ето някои от неточностите, които трябва да се разсеят:

1. Гърция е приета в евроструктурите през 1980 г. - Всъщност, макар и на 1. 01.1980 г. Атина да става официално десетият член на ЕС, страната прави своя избор още през 1958 г., когато, заедно с Турция, подава молба за членство в току-що учредената Европейска икономическа общност, вместо в Европейската зона за свободна търговия, която е другата възможност.

2. Гърция е приета по милост тогава - и да, и не, защото освен че Атина е направила стратегическия си избор още в края на 50-те години, в Европа на 9-те страната не дължи нищо никому освен на своите политици.

3. За нас е много по-важно да гледаме към Брюксел, отколкото към Атина. Това очевидно не е така. Колкото и клиширано да звучи, Атина се превръща в най-близкия ни икономически партньор, бидейки част от ЕС и НАТО, две структури, които са приоритет в нашата външна политика. Друг наш приоритет, а и бъдеще на геополитиката в света, е регионалното сътрудничество и съюзяване. И на последния чиновник днес е ясно, че за да се кандидатства за мащабни проекти пред ЕС, това трябва да стане с участието на поне 3 региона, принадлежащи на различни държави. Самата общност провежда политика на регионално сътрудничество и така например до няколко години София и Атина трябва да осъществят съвместно управление на водните ресурси, общи за двете страни. Подобни ангажименти ни обвързват и в сферата на енергетиката и др.

4. Какво можем да направим ние като малка страна, вижте Гърция?! Гърция до приемането на Румъния, България и Кипър, т.е. в продължение на 23 години, беше единствената православна държава в съюза, което вече я правеше уникална. От друга страна, не е нужно да се разхожда човек до о. Крит, където са базирани подводници на Шести средиземноморски американски флот, достатъчно е да погледне поредния военен парад на националния празник, на който дефилират току-що закупените за стотици милиони долари изтребители Ф-16, за да разбере, че Атина е важен партньор на Вашингтон. Посредством регионално значими бизнесмени като Сократис Кокалис пък страната държи курс на приятелство с Москва.

5. Страната ни ще служи за износ на работна ръка - вижте Гърция! Не е вярно. Гърция изнася работна ръка благодарение на следвоенната конюнктура в Германия и сключеното от Константинос Караманлис споразумение за износ на работници. От друга страна обаче, Гърция днес, както и повечето европейски страни, изпитва остър недостиг на работна ръка, който в общоевропейски контекст е един от най-големите страхове. В съвсем скоро време, когато това ще сполети и нас, ще можем да почерпим от опита на Атина, която "намери" милиони забравени етнически гърци, които да се "върнат", за да работят. Ние, за разлика от тях, имаме шанса да доведем такива хора не от кавказките републики, а от Украйна и Молдова например.

Дотук с демистификациите. Известно е, че Гърция, заедно с Испания и Португалия, е един от най-големите получатели на субсидии от фондовете на ЕС.

Структурните фондове са общо четири. Освен тях Атина получава помощи по петте специални инициативи на фондовете: трансграничното и междурегионално сътрудничество (една от тях е Interreg III, по която заедно с България получи известна сума, за която и до днес не се знае как е усвоена). За периода 2000-2006 г. всички европейски региони, чиито програми са одобрени,

могат да ползват общо 213 милиарда евро

Отделно Брюксел е заделил 18 милиарда за кохезионните фондове. Право на достъп до тези пари имат страните, чиито БВП е по-малък от 90% от този на общността. Гърция неизменно е под тези нива (заемайки предпоследно място от старите 15 членки на ЕС с малко под 80%, като по този показател вече я изпреварват някои от страните, присъединили се през 2004 г. - като Малта и Словения, а други от тях я доближават и ще я изпреварят скоро - като Чехия). Европейската статистическа служба обаче смята, че през 2010 г. гръцката икономика ще произведе БВП над 90% от средната за съюза стойност и следователно няма да има право да ползва кохезионните фондове. Това автоматично означава за Атина

загуба на средства от порядъка на 1,4 милиарда евро

за периода 2010-2013 г. От друга страна обаче, същината на кохезионните фондове е именно в подпомагането на регионалното развитие, докато конкретният регион се изправи на крака.

Общата стойност на помощите, получени по тази линия от Атина от 1990 г. насам, е трудно да бъде пресметната поради разликите в абсолютната стойност на националната валута през годините. Във всеки случай в страната още се помни

отчаяният призив по телевизията на тогавашния премиер Костас Симитис

към сънародниците му да усвоят милиардите, които Брюксел насочи към Гърция за периода 1996-2000 г. В предпоследната година на програмата и когато нивото на усвояване се колебаеше около 3%, страната успя да навакса голямото изоставане и да получи поредния транш от европейски помощи. Междувременно социалистът Симитис успя да вкара страната в зоната на единната валута и в първия ден на 2002 г. гърците се разделиха със своята исконна гордост - драхмата.

За Янис промяната не е просто поредното преминаване от една валута към друга. Изведнъж се оказва, че цените - не само на продуктите по пазарите, но и на социалните осигуровки например, внезапно се вдигат. Внуците на Янис изведнъж са изправени пред спомените за стария рефлекс на бедния имигрант за оцеляване на всяка цена. Очевидно е, че не е нужно всички доходи да бъдат обявявани, а всички услуги - фактурирани. След първите негативни резултати се появяват обвинения срещу

премиера-счетоводител, който бил излъгал Брюксел

за икономическите показатели на страната, като в докладите за последните години неизменно е отбелязвано ниво на инфлация под 3%, докато обезценяването на драхмата е било значително по-високо. Това наложи и мониторинга на гръцката икономика от Европейската комисия. Едва преди седмици еврокомисарят по икономическите и финансовите въпроси Хоакин Алмуния намекна, че от лятото на 2007 г. тази неприятна за Атина мярка може да бъде отменена.

Въпреки тези трусове през периода 2000-2006 г. Гърция успя да получи следващите общо 26,03 млрд. евро от Брюксел.

Друг е въпросът как могат да се оползотворят, а и как са усвоявани досега европейските фондове. Публична тайна е битуващото в средиземноморската страна мнение, че

вместо магистрали европейски пари направиха Олимпиадата

през 2004 г. в Атина. Грандиозното предприятие, което погълна повече от 10 милиарда евро, не възвърна вложените инвестиции, повечето от които дойдоха пряко от държавния бюджет. За сметка на това важни инфраструктурни проекти като магистрала "Егнатия", която посредством разклоненията си свързва адриатическото крайбрежие с Истанбул, продължават да чакат пълното си изграждане.

Отбелязвайки четвъртвековния си юбилей в ЕС, страната продължава да оглавява негативните листи с показатели на страните-членки - от най-нисък БВП на глава от населението и в абсолютна стойност (с изключение на десетте приети през 2004 г.) до най-ниска степен на разпространение на високоскоростния Интернет и най-високо ниво на корупция в сравнение с 25-те (всъщност там Гърция е предпоследна, изпреварена единствено от Полша. В класацията, публикувана преди месец от организацията "Прозрачност без граници", ние заемаме 57-о място от 163 включени страни).

Колкото до Янис, днес той може да се качи на старото си Бе Ем Ве (20 години работа в завода на прочутата марка са донесли освен многобройни престилки и всичко, що грижливият гръцки работник може да скатае, неизменна любов и вяра в тази марка) и да се озове в Атина за по-малко от 5 часа. Освен това може да си избере дали да говори с мен на гръцки или на български (което преди 20-на години би било немислимо за него, поне в Гърция). Наследниците му могат да пътуват свободно из цяла Европа. А правнучката му е наполовин гъркиня и наполовин испанка.

Опростено казано, 25 години след прикрепването към щедрите до момента европейски фондове положението на всеки един Янис от разказа не е променено рязко, или по-скоро промяната е част от всеобщото благоденствие в социална Европа, а не толкова следствие на усилията на собствената му страна. Всеки хипотетичен Янис живее в Гърция, получавайки германската си пенсия (което налива масло в огъня на злите езици, твърдящи, че движещата икономическа сила в страната са бабите, които купуват жилища, дават пари за бизнеса на внуците си и прочие). От европарите обикновеният грък вижда някакви минимални суми за засаждане на маслиново дръвче или лозе например, двете партии кротко се редуват на власт - мандат след мандат, а Гърция не може да мръдне от последните места на финансовите класации за 25-те. Оправдания като това, че страната става част от обединена Европа, излизайки от период на дългогодишна политическа нестабилност, преминала

през гражданска война и военна диктатура

не звучат убедително днес, още повече че подобни проблеми по пътя си са срещнали Испания и Португалия, а отчасти и Италия.

И така, преди да вдигнем ръка, за да потропаме на вратата на Брюксел, можем да се огледаме в нашия съсед и да изберем

какви уроци ще извлечем от гръцкия европейски опит -

това, как да се храним от общите фондове безспир, но и без дългосрочна полза, или това, как да изграждаме и отстояваме идентитет, който да поражда необходимия респект.



Продължение.
Линк към: Първа част


"Новинар", 26.11.2005 г.




Света гора - място за избрани

До монашеската република стигат само мъжете, изпълнили всички изисквания

София - Атон - София

Пламъкът на восъчните свещи трепти по парафиновите, изпити лица на монаси, постещи през 40-те дни в очакване на благата вест, която неотменно се повтаря през вековете - Рождество Христово. По калдъръмения двор на обителта, осветяван единствено от луната, шумолят расата на сякаш безплътни отци, които бързат за всенощно бдение. Редките, спотаени думи изтъняват във въздуха, но така или иначе общението с хора и Бог точно тук няма нужда от тях...

Това пътуване не е като другите. По-реално е от срещата със средновековното бенедиктинско абатство на Умберто Еко, но доколко? Не всеки пътешественик може да проникне в Света гора, която особено на нас - българите, изглежда толкова близка - географски и исторически. Третият ръкав на иначе щедро отворения за шумни туристи Халкидически полуостров е достъпен единствено за поклонение и само за мъже. Така повелява традицията на православните монаси-отшелници, избрали преди повече от хилядолетие атонските гори за свой дом.

За жалост или не

оставяме жените си в Урануполи

- последното преди Атон градче, което се подчинява на юрисдикцията на гръцката държава (Света гора е полуавтономна страна, в която дори времето тече според утриня, пладне и вечерня - часовете на основните молитви, и се отмерва от дълбокия тътен на клепалата). Въздишаме (тежко или с чувство на облекчение) и вдигаме котва за Атон. А жените до края на разказа ни, качени на специално предвидените за тях корабчета, ще оглеждат през бинокли това, което се вижда от манастирите, но - извън акваторията на Атон.

Стар пътешественик, предпочитащ воаяжите със самолет или новоизпечен странник, обикалящ на автостоп, ще се озоват един до друг на корабчето на лодкаря Мицо. За да стигнете дотам обаче, трябва предварително да сте се свързали - по телефон или чрез факс, с манастира, където желаете да отидете, и

да поискате благословия на игумена

(казано мирянски, да подадете устна молба за виза). Условно, консулството на Света гора се намира в Солун. Там се записвате в книгата на поклонниците (с уточнението, че от "вашия" манастир вече са се обадили за потвърждение). Отбелязват се имената ви, вероизповеданието (в интерес на истината на много по-радушен прием на полуострова се радват католици и протестанти, отколкото православни свещеници например) страната, откъдето идвате, и времето, което ще прекарате сред отшелниците.

Още към 6.30 часа на следващата сутрин се добирате до междуградските автобуси за Халкидики, пълни - отбелязвате като първо впечатление, предимно с мъже. Почти всички са с дрехи в черно или в тъмни цветове (монасите сред тях, освен по расата, се отличават и по особените си шапчици). Мнозина са с бради, а някои - и с искрящия поглед на поклонника.

След около три часа сме в градчето Урануполи. Там, в малка сграда досами пристана, получаваме разрешително за престой в избрания от нас манастир. Хартията, на която е написано,

имитира пергамент и носи подпис на игумена

Накрая се напомня, че се издава за конкретната обител и за определено време - умоляват се поклонниците да не злоупотребяват с гостоприемството на братята!

И така, подаваме билетчето на лодкаря Мицо (да не се бърка със старогръцкия му колега Харон и обола) и се опитваме да му обясним, че сме за Зограф. И ето - изненада първа. Мицо, който е грък, но от Северна Гърция, разбира, че сме българи, усмихва се и на завален нашенски обяснява: "Радвам се да видя българи. Израснах в Зографския манастир. Защо, вместо да слизате там, не останете до последната спирка, така ще видите още няколко манастира, а после ще си вземете същото корабче за вашия манастир!"

На горната открита палуба е доста ветровито, та гледаме през борда кристалната вода, в която се броят една по една рибките от цял пасаж, съпровождащ ферибота. Когато обаче идват делфините, всеки поклоннически плам отстъпва място пред възхитата от величието на природата и живота.

Да, интересни са - отбелязвате по повод на манастирите Хилендар, Ксенофонт, Ксиропотаму и Пантелеймон, край които минавате, но нямате търпение да стигнете Зограф. Изненадата, че

нашият манастир не е на самия бряг

а е доста навътре в планината, се тушира от факта, че е дошъл джипът, който ще посрещне гостите. Разбира се, социалното неравенство се проявява, половината се качват, половината оставаме на брега. Но, получили благословията на отците, потегляме по калдъръмената пътека нагоре. Едва по-късно научаваме, че всеки манастир е имал грижата през вековете да уреди пътищата в своите предели.

Българските игумени винаги са били сред най-прозорливите и стотици послушнически ръце настлали с камъни пътищата, по които спокойно са можели да се разминат две волски коли. Още по-късно виждаме, че далеч не всички манастири са проявили тази загриженост и усещаме, че джипът и хеликоптерите наистина са най-подходящият транспорт тук.

А манастирът, манастирът е величествен! Виждаме го далеч, преди да стигнем до портите, а малко след това чуваме и камбаната, която известява обитателите му за новопристигналите. Послушникът ни отвежда в стаята за гости, където поздравяваме игумена и можем да се нагостим с мастика и сладки. Дошли сме точно за обедната трапеза.

В столовата всички се нареждат според йерархията - поклонниците са на странични маси и чакат да седне игуменът. Той благославя събратята си и гостите, разчупва от опечения от монасите хляб, на който се нахвърляме лакомо, а един от отците чете Светото писание, докато се храним. И докато

пием от гъстото атонско червено вино

Добрият пътешественик знае, че там, където е гост, се съобразява с навиците на домакините. За щастие на миряните тук е спестено присъствието на сутрешната молитва от самото й начало в три. Можем да поспим докъм шест, но след това е добре да вземем участие. Това научаваме в разговорите с монасите.

Дори и сред стени на манастир, обграден от вековни кипарисови гори, хората са тези, чийто удивителни истории подклаждат духа на пътешественика. Отдавна загърбил мирската суета, ръката ми стиска като в менгеме отец Данаил. Точно станал олимпийски шампион по вдигане на тежести в Москва през 1980 г., лекарите му откриват нелечимо заболяване и го съветват да избере спокойно място за последните си месеци. Десницата ми той стисна за пръв път в една лятна вечер на 1999 г.!

Друг от монасите, бивш кардиохирург, ни показва как негов предшественик е устроил през 30-те манастирската болница. Немски възпитаник, старият лекар е предвидил помещения и инструменти, с които да лекува тогавашните над 3000 обитатели на "Свети Георги Зографски" - 500 монаси, над 1000 ученици в духовната семинария и всички послушници и помощници. Моят събеседник с възхита ми казва, че с тези инструменти би могъл и днес да извършва достатъчно сложни операции. Тук е възпитаник на английската гимназия, завършил френска филология и международни икономически отношения, който

избрал общението с Бог пред кариерата на дипломат

Тук е и бивш солист на "Йоан Кукузел"...

Най-важният час наближава, двайсетината отци от Зограф (българската обител се нарежда сред малките по брой на монасите), които не са спали от дни, бързат да обслужат всички гости - нощем пекат хляб, а дните прекарват в молитви. Всички манастири пращат свои певци, които да огласят олтара на манастирската черква. Нощес тук освен на български ще се пее на гръцки, руски и сръбски. Въпрос на чест и негласно съперничество е надпяването. За другите е победа, ако могат, макар и за тия няколко часа, да сподавят песнопенията на нашите монаси, които, изтощени от напрежението, от дни вече се движат из двора, водени от неведома сила - по-бледи и от восък, като само очите им горят трескаво.

Но как само горят!

Пристъпваме в черквата, която тържествено и могъщо ехти от красивите византийски химни. Подемат руските монаси от съседния "Св. Пантелеймон" и

гласовете им са мощни

Отново гърци, сърбите от Хилендар и отново гърци. Черквата кънти и, да, празник е, но някак различно е!

И тогава... Бледите сенки на нашите монаси са станали по-плътни, събрали са се, почерпали сила незнайно откъде, и към купола се понасат химните, писани от Йоан Златоуст. Изпети с глас, идещ не от телата на изнурените отци, а от дълбините на душата ти.

Посещението на библиотеката на следната сутрин, преди да "излезем навън" (светогорският израз за напускането на Атон) и докосването до "История славянобългарска", както и до един от десетината запазени в света глаголически паметници, е благоволение също не за всеки посетител.

Като всяко място, обградено от тайнственост, и Атон подхранва своите легенди - за жените, които прониквали тук навремени, преоблечени като мъже; за един от манастирите, който бил толкова краен, че поддържал своя миниармия; за това, че уж някои монашески килии имали джакузи, сателитни чинии и прочие.

Напускаме Света гора със смесени чувства. Изостреният ни неколкодневен глад скоро ще бъде заситен - връщаме се при своите заведения за бързо хранене и при своите жени. Оставаме с неясен трепет по-скоро от усетеното, отколкото от видяното...


А това е първата част от кратка извадка измежду статии, които съм писал покрай ежедневните дописки за различни вестници...

"Монитор", 29.10.2005






Столицата на одрисите е строена по предварителен план

Крепостната стена на Севтополис била дълга 3 200 стъпки

Учени разкопават града преди половин век, днес там е построен язовир “Копринка”
МЕТОДИ ГЕРАСИМОВ
Римски градове и вили, крепости и църкви от времето на средновековните ни царе, тракийски гробници, пръснати из цяла България, ни очакват, за да ни приемат в света си.
В. "Монитор" започва рубрика "Културни маршрути", където ще ви представяме паметници на историческото ни наследство.
Ако можем да се изкачим до Перперикон или Старосел, да отправим поглед натам, накъдето се е взирал тракийският владетел, да вдишаме същия въздух, да седнем в неговия трон, то има един град, който, макар и добре известен, остава недостъпен.
Само на 8 км. западно от Казанлък, върху левия бряг на р. Тунджа, там, където в нея се е вливала Голяма Варовица, върху нещо като полуостровче одрисът Севт е издигнал своята столица и й дал името си - Севтополис. Днес градът, който не надживял с много своя създател, лежи на дъното на язовир "Копринка". И ако преди повече от петдесет години учените, разкопали града, са можели да бродят по улиците му, но не били в състояние да кажат кой знае колко повече за живота там, днес знаем много за пътя на Севт III и неговото племе, въпреки че не можем да влезем в твърдината на одрисите.
Одрисите, казва ни още Херодот, били най-силни сред тракийските племена. Самите траки пък били най-многобройният народ след индийците и добре, че - допълва бащата на историята, не го били разбрали, пък и не се погаждали братовчедите помежду си, иначе току виж и света завладели. Мирно и кротко си живеели траки и елини, два отделни свята, пресичащи се рядко и за кратко - войни, сватби. Едните учели другите да почитат Дионис. Те пък връщали жеста и продавали паници за вино, с което се почита бога. Така, улисани в размяна на духовност срещу бит, траките не обърнали внимание кога по земите им се появили македоните на Филип II. Бащата на Александър Велики, от любов ли към тайнствените Велики богове от остров Самотраки или воден от друго, започнал да строи градове из днешна Тракия. Така например, когато поискал да се отърве от адвокатите, ораторите и останалите лъжци и крадци в царството си, ги събрал, две хиляди души, казват, и ги изселил на място, на което дал и името си - Филипополис. Неговият син, големият завоевател Александър, пък оставил над 40 Александрии - от известната в Египет, където и до днес търсят гроба му, до Индия и планината Каракорум. Така и се поставило началото на голямата антична глобализация, наречена просто елинизъм. Хора с различен цвят на кожата, мисли и духовност, разменящи си думи на гръцки, олимпийските богове, пригодени за всякакви климати, градове, никнещи от нищото и окончаващи на -полис.
Градът на Севт е част от това уеднаквяване. Одрисът е избрал живописно, но слабо защитено от природата място, за да съгради из основи резиденцията си. Владетелското жилище се издига само на 1,5 м от водата на Тунджа. Затова някои учени твърдят уверено, че е невъзможно воин като Севт да е проявил толкова недалновидност в избора на столица и търсят престолнината му високо в старопланинските проходи. Севтополис, за разлика и от много съвременни градове, е построен по предварителен градоустройствен план.
Пръв идеята за планирано строителство приложил малоазиецът Хиподам, комуто възложили да възстанови родния си град Милет, разрушен от персите. Архитектът, съвсем в духа на гръцката идея за равноправие на всички жители, разчертал един квадрат. Две главни улици, по 21 стъпки широка всяка, се пресичали под прав ъгъл. В средата, на равни разстояния от всички краища, поставил агората - площадът, където свободните, и следователно, неработещи граждани на полиса се стичали от зори, за да обсъждат, т.е. да движат държавните, тъй както и ежедневните дела. Успоредно на всяка от главните улици, през 70 стъпки, се източвали по-малки улички. Така се образувала мрежа от квадрати, или жилищни комплекси, където се издигали, всичките еднакви, домовете на гражданите. Колкото по-голям бил градът, толкова по-нагъсто били жилищата. В Атина например, теснотията била толкова голяма, че човек преди да излезе от собствената си къща бил принуден да чука от вътрешната страна на вратата си и да предупреждава, че излиза. Правел го просто за да не блъсне с вратата (а тя винаги се отваряла навън, за да не заема жизнено пространство в дома) някой зазяпал се минувач. Всички къщи, както и целият град, били снабдени с канализация. Това спестявало екзотичното преживяване, познато до модерни времена в Европа, мръсните води и отпадъците да се изливат от легени върху главите на досадни донжуани и позакъснели гуляйджии. В центъра, току до агората, се намирал и храмът на божеството, по чиято промисъл делата на града процъфтявали. Храмът, разбира се, имал и практична стойност - винаги съхранявал документите на държавата, нерядко пазел и парите й, а понякога, поради властта си да обгръща с неприкосновеност поискалия убежище, приютявал за кратко закъсали политици, отцеубийци и други авантюристи. Това, разбира се, се случвало в древна Гърция, която държала на гражданските свободи и равноправието между всички. Севтополис, макар и построен според хиподамовата система, принадлежал не на народа си, а на владетеля си.
Всичко тук е като в Гърция, но не съвсем. Дългата 3 200 стъпки крепостна стена загражда площ от 5 хектара. Агората е там, където първо се спира идващият отдалеч пътник - в центъра, но е прекомерно голяма за непривикналото око на странника. Тя е малко по-ниска от околните улици и е отделена от тях с каменен бордюр - не всекиму е позволено да влезе в свещеното място. Трябва да си се пречистил, но и да си над 18-годишен. Ако отговаряш на условията, можеш да пристъпиш и да възлееш на олтара на бога Дионис. Настрани от агората е храмът на Великите богове от Самотраки (верни на нрава си, траките не са ни оставили имената на троицата, както и никога не са счели за нужно да назоват бога-конник. Това са направили далеч по-късно словоохотливите елини). Къщите обаче са неприлично малко, а и са застроени нарядко така, че да имат обширни вътрешни дворове. В целия град надали са живеели повече от петдесетина семейства. При това без да им се налага да пращат из препълнените улици глашатаи, които да обявяват, че благородният Котис ще мине след малко на носилката си и се умоляват почитаемите граждани да се поотместят от улицата, за да избегнем задръстването (каквато отрано е била практиката в Рим например). Всъщност градът си имал околовръстно шосе, което минавало покрай крепостната стена и всеки, който бързал, можел по него стигне където му било нужно. Севтополис, макар и малко отдалечен от основните пътища (а в древността където е имало път, е имало и цивилизация), е бил началото на друм, който водел на запад до Филипополис, а на юг - до Кабиле. В югоизточния край на града можем да си представим пристанището върху река Тунджа. Там многобройни търговци са стоварвали амфорите с вино и зехтин, идващи от юг. А за само шейсетгодишния си живот градът е изпил толкова от драгоценните напитки, че саловете и лодките трябва да са пристигали ежедневно тук. Макар и да не различаваме лицата на безгрижните обитатели на Севтополис, можем да предположим, че в този III век пр.Хр. на глобализация тук са пребивавали и гръцки офицери на служба при одриса, и роднини на владетеля, които той за по-сигурно е държал под око, както и македонските роднини на съпругата. Те са хората, осеяли цялата Казанлъшка долина със своите гробници, а също и със села, които е трябвало да произвеждат храната, необходима за битието на Севт.
Покоите на одриса са последното място, където чужденецът може да попадне. Те пазят ревниво достъпа до вътрешността си. Смъртните можем да преминем предверието, което ще ни въведе в сградата. Вътрешната част е разделена на две. Почти половината е една обширна зала, облицована с мрамор донякъде, оцветена в помпеанско червено до края на стените, и с бели тавани. По средата на тази бяло-червено-черна абстракция се е намирало огнището-олтар. Тук тракът е извършвал първата част от посвещаването в тайнството на божествената триада от Самотраки. Втората част на вътрешността се състои от три двойни помещения, изолирани помежду си, но всяка двойка е била свързана с предверието. Там се е извършвал вторият етап в посвещаването, но за простосмъртния входът е бил забранен с ужасяващ надпис върху вратата. В едно от тези помещения всъщност се е намирала и стълбата, водеща към втория етаж - може би, ако можехме да проникнем, щяхме да разберем, че не е нищо повече от покоите на Севт.
Основан в последните десетилетия на IV в.пр.Хр., градът споделя съдбата на създателя си. Учените, които разкопали Севтополис, намерили и хиляди камъни от бойни прашки, разрушени стени и изгорели къщи. Катастрофата, която сполетяла райското място към средата на III пр.Хр., се оказала фатална. Опитите да бъде презаселен продължили дори и по време на Средновековието, но никога вече саловете с тасоско вино и зехтин от Халкидики не пуснали котва край пристана на Севтополис.