На Мето

кьошето
Това е многопоучителният сборник "България - Израел: Разкази за две страни и две епохи". Съставителката Даниела Колева от Института за изследване на близкото минало е събрала 38 интервюта с български евреи, родени преди 1944 г. Едни са по-възрастни и помнят повече от царско време, други - не. Някои са били бедни, други - заможни. Повечето са се преселили и са изградили днешен Израел. Малцина са останали и са съзиждали неосъществения социалистически рай.

Всеки от разказите ти дава много храна за размисъл. Тези на по-младите ти напомнят за "Животът е хубав" на Роберто Бенини. Спомените на по-възрастните ти описват просто вихъра на света по това време. Приличат силно на превратностите в живота на Тодор Ангелов, описан от дъщеря му Свобода Бъчварова. Като се замисля, едва ли е случайно, че той загива в Белгия като водач на партизанска група, набирана главно сред евреи и помагаща на евреи да избягат от окупирана Белгия.

Някои от интервютата ти разказват как още през 20-те години български евреи емигрират Подмандатна Палестина, за да строят новата си родина.

Други са станали важни хора в след-деветосептемврийска България. Четеш ги и проумяваш много неща за чугунените комунистически каски. Разбираш ги - та те са били основна жертва и желанието им за мъст е било голямо, но не ги одобряваш. По-интересни от тях са тези, които след Девети са станали учени, лекари, преподаватели.

Най-интригуващи обаче са разказите на онези олим, извършили алия след Девети. Всеки разказва за несгоди, но и за съзиждане. Във всеки разказ има толкова оптимизъм, градивна енергия и сила, че е неописуемо. Неволно се сетих за 95-годишния Леон, който до миналата година продаваше усмивки и пешкири на едно кръстовище в Тел Авив.

Всеки без изключение е преминал през бежански лагери. Дошли са с по един куфар от най-различни места. В някои разкази са носели шевна машина или нещо друго дребно, с което да започнат.

Това ми напомни за град Акра/Ако. Някога е бил последната столица на кръстоносците в Светите земи. Днес заедно с Хайфа е вероятно израелският град с най-голямо арабско население. Обикаляйки средновековната му крепост, ненадейно се натъкнах на полу-любителска етнографска изложба за тези земи.

Последната ѝ част бяха предмети от 40-те. Те буквално трасираха пътищата на притежателите си и техните истории. Кой с какво е можел да допринесе за новата си родина и по какви пътища е стигнал до нея.

Предметът от снимката е везна - най-вероятно аптекарска. Произведен е в Истанбул в ателието на гръцкия майстор Янис Хадзопулос. Как и кога се е озовал в палестинската земя, може само да се спекулира.

Такъв е и друг произволен предмет от сбирката на музея в Акра - бакалски кантар с унгарски надписи. Дали притежателите му са си го донесли от Унгария или впоследствие по някакъв начин е пристигнал от Централна Европа до Обетованата земя, няма как да знаем.

Във всеки случай предметите излъчват съзидателна енергия. Такава кипи и в разказите от книгата. При това странно - както всички олим, така и онези, предпочели да останат в България, казват, че им е предстояло да градят нова страна. Независимо дали лелеяния Израел или социалистическа България.

И в едните, и в другите прозира споменът за несгоди и лишения, но и гордостта от изграждането на нещо ново.

Разбира се, ще си каже човек, лесно е на евреите, които са прокудили палестинците, да градят новата си страна в изпразнения Яфо и обезлюдената Палестина с парите на всевъзможни фондации. Може и така да е, не знам. Факт е, че десетките хиляди участници българската алия - най-успешната в историята на Израел, се заселват масово в Яфо. В разказите още помнят с умиление футболния клуб Макаби Яфо Той е сред най-старите в Израел, а феновете му и до днес гордо носят прозвището Българите. Разказват и за българската банка, бакалията, пенсионерския клуб и какво ли не.


Разбира се, никой не разказва за празните къщи на Яфо, старите врати и пословичните ключове, каквито пази всяко семейство на палестински бежанци.

Но това е друга история - не просто на преселници, а на прокудени хора. Факт е обаче, че първият наратив се описва с думата позитивизъм, а вторият - с тъга.

В резултат едните са изградили нов живот на новото място. Другите - вероятно не по-малко умни, способни и работливи, масово не са попаднали на подобна почва.