На чудна изложба попаднахме днес в СГХГ - разказваше как творци от България, Румъния, Сърбия и Гърция гледат на темата за ориентализма и възпроизвеждат клишeто.

За щастие бяха довели дори "Имарет джамия" на Златю Бояджиев. Признавам, че за пръв път виждам на живо не само картината, но каквото и да е произведение от него, колкото и срамно да е това за човек с претенции за култура.

Невероятно е да гледаш детайлите в цялата сцена. Напомня Панатенеите от барелефа на Партенона, но е много по-хубаво.

За нещастие от никъде в прилежащите описания не става ясно какво показва картината и доколко институцията на имарета е била присъща за Златювия Пловдив или е част от имагинерния му Ориент.

За още по-голямо нещастие не можах в описанията да открия връзката с претворяването на Ориента от гръцката Мюнхенска школа, въпреки присъствието на един Николаос Гизис.

Вярно, че тази глава е хубава, но нито е най-представителната за Гизис, нито по какъвто и да е начин става ясно, че е част от цяла школа - Мюнхенската. Тя включва както идващите от Тинос Гизис и Литрас, така и родения в Лесбос Яковидис, саламинеца Лебесис и критянина Воланакис.

Ако кажем, че те са за гръцкото изкуство, каквото е Мърквичка за българското, ще бъде и малко, и неточно, но все пак някакво начало. След него ще трябва да посочим, че показаната тук глава от Гизис е плод на тримесечното пътуване до Измир на беден и изтерзан художник, рисуващ в строгия академичен стил на Мюнхен. Това се случва по време, когато кайзер Фридрих II вече флиртува с Османската империя.

На мюнхенските бюргери и на меценатите на Гизис обаче в тази империя импонира не непознатият ориенталски мотив, а онези толкова близки и все пак не съвсем свои левантинци (съставлявали мнозинството жители на градове като Александрия, Смирна, Бейрут, Солун и Константинопол и описани в прекрасна книга, част от която съм превел тук).

И така, без да научаваме кой знае колко от този контекст, изложбата се прехвърля век по-късно с импресии на български и румънски художници от братски социалистически страни в Северна Африка.

И отново - безспорно са красиви, макар да не се подчертава много-много, че са създадени век след раждането на импресионизма.

И така за много от платната остава натрапчивото усещане, че въпросните творци са се разходили да потрошат народна пара и да възпроизведат неща, които са учили в съответната си академия.

Докато всъщност поне в случая със Златю можем да пледираме автентичен поглед, теми и перо - съвсем различни от създаването на национални клишета от мюнхенци или възпроизвеждането, макар и качествено, на клишета от командированите по алжири творци.

Във всеки случай, на чудна изложба попаднах. Не знам дали Мусоргски е импресионист, но през цялото време в ушите ми звучеше това:

... яж като римляните, естествено! И по-специално - като жителите на Тестачо (Testaccio). Защото оттам идва храната, която днес познаваме като римска.

Но да започна отначало. За мен Италия винаги е била специално място (ето защо). Толкова по-специално място е Рим. Затова вероятно още от първия път, когато се озовах в Рим, се чувствах у дома си и не разнасях със себе си карта на града.

Беше толкова специален дори, че още от първия път внимателно гледах в коя посока вървят туристите и рЕз-ко препусках в другата - просто несъзнателно се държах като местен и отбягвах навлеците. Вероятно толкова специално място, че и до днес в блога за места и хора няма дори един разказ за Рим (макар да има тук за Тоскана, отпреди почти десет години и с почти същото заглавие). Несъзнателно го пазех за себе си.

До сега. Когато си дадох сметка какво ме е смущавало в Рим. Макар да се движа в него като у дома, всеки път се въртя из туристическия хаос. А е било достатъчно просто да отида до стария хълм Яникулум и съседния Тестачо.

Стилът е абсолютно същият. Няма ги само туристите, а хората тук са спокойни и усмихнати. И разположени да разкажат за особеността на Тестачо.

В древността тук е било главното пристанище на Тибър. Оттук е идвал всеки внос, независимо дали от Остия или от реките на север. Нерядко амфорите се чупели и ги хвърляли на специално място край пристана. Там лека-полека, за няколко века, пораснал цял изкуствен хълм. От латинската дума за чирепи testae идва името му.

В модерни времена пък тук били кланиците на града. Когато разфасовали теле или прасе, го режели на четири. Първата част се запазвала за продажба на благородниците. Втората отивала за духовниците. Третата - за буржоазията, а четвъртата - за военните. Така за месарите и обикновените хора отивала петата четвърт, или quinto quarto. Това са вътрешностите и останалите субпродукти.

Това е и прочутата римска кухня - свинско шкембе и телешка опашка. Днес няма кланици, но в Тестачо са останали много ресторанти, които готвят прочутата пета четвърт. Като например Flavio Al Velavevodetto.

Историята му е, че Флавио бил главният готвач на прочутия съседен ресторант, където работата го заливала. Затова постоянно се заканвал да си направи собствена кръчма. Когато се престрашил, го направил, като изкопал място в изкуствения античен хълм от глинени чирепи Тестачо. Кръстил кръчмата "Нали ви предупредих". На първата страница в менюто пише, че "тук думата бързо не се използва". И сега вероятно е най-доброто място за хапване в квартала.

Или пък като пицарията Nuovo Mondo. Прилича на студентски стол, но е с невероятни римски пици и цели семейства - непосредствени, гладни и шумни.

Точно такива са хората и по съседния площад. Млади семейства, които стоят около пейките с чаша просеко в ръка, докато децата им играят. И всеки се усмихва.

А туристите са оставени да носят тежкия си кръст в кварталите зад завоя на Тибър или от другата му страна.

"Идвам от Де Мойн, Айова. Така де, все някой трябва да е оттам". С две изречения Бил Брайсън скъсява разстоянията и те настанява до себе си. Точно толкова непосредствено тече и разказът му. Той е за живота и времето на Момчето Гръмотевица.

То е малко и понякога смотано. Когато е на шест, най-големият авторитет за него по въпросите на секса е сестра му, а най-голямото приключение - пресичането на Гората между квартала и центъра на Де Мойн. Когато е на осем, вече разнася вечерните вестници. На десет по време на редовните противоатомни криеници под чиновете в клас вече е наясно с глупостта на възрастните. Единственият начин да срази глупостта са неговите гръмотевици.

Те може и да не постигат целта си, но все пак работят. Например четеш как "най-големият страх в Щатите през 50-те беше атомната война" и съветските ракети и се сещаш, че точно същото, но от другата страна, са ти говорели и на теб в началото на 80-те. В нашите кабинети по военно обучение (не съм сигурен кога го прекръстихме на гражданска отбрана) висяха подобни плакати, които трябваше да ни убедят, че в случай на ядрено нападание, най-доброто нещо  да наведем глави. А още по-добре - да намерим някой пън и да се излегнем зад него. После всичко ще се оправи. Ето:

И неволно се усмихваш на Момчето Гръмотевица, от което може и да те делят хиляди километри и трийсетина години, но пък делите едни и същи мисли и отношение към глупостта.

Или пък разказва за играчките през 50-те. Основно място са заемали пластмасовите моделчета. Те се отличавали с три неща: 1. Частите са толкова стабилно прикрепени към матрицата, че по никакъв начин не могат да се отлепят (показвам)

2. всеизвестно е, че лепилото в комплекта лепи абсолютно всичко друго, но не и конкретната пластмаса, и в резултат 3. сглобеният модел по нищо не прилича на лъскавата картинка от кутията, която те кара да бленуваш въздушни битки.

Да ви прилича на нашите моделчета, с които си играехме през 80-те? Например на ето това:

И пак цъкаш с език колко еднакво сте се развивали. И почваш да се чудиш къде, по ангелите, сме сгрешили, за да се станат американците такива криваци, а ние - всепризнати мърморковци и негативисти.

Бил Брайсън дава някои отговори. Неговото Дете Гръмотевица например е свидетел на времето, в което семейните магазини изчезват. Идва телевизията наред с големите молове, а с тях - пълното отчуждение на хората, както и култът към потреблението. При нас това дойде може би в края на 90-те, когато хората се позамогнаха.

Във всеки случай книгата му е както реперториум на явно общото ни детство, така и поглед от задната страна на огледалото. В което се отразяват същите чучела, както у нас. И виждаш същите чудовища от криви огледала, както при нас. А през това време всички ние - децата, сме се интересували последователно от: плевнята в селската къща на баба, задният вход на киното, гърдите на ... (Тинчето от "Васко да Гама..." за моето поколение).

В крайна сметка книгата е толкова непосредствена, а посланието - извинете ни, но ние бяхме дръзки, мислещи и смели. Не всички сме като хората, които управляват и представляват страната ни днес.

Така едновременно разчупи предубедеността ми към американците, но и събуди любопитството ми към автора. Само за да открия, че друга от книгите му - A Walk in the Woods, е филмирана от Робърт Редфорд. Който заедно с Ник Нолки и Ема Томпсън са главни герои в едноименния филм, представен за пръв път на фестивала за независимо кино Sundance.

Точно 400 дни след идването ми в Йордания и година след блога за първия ми сблъсък с живота тук, ето и равносметка:

Ако Йордания беше магазин, то в него сириецът щеше да продава, египтянинът да чисти, иракчанинът да пазарува, а йорданецът да гледа отстрани, ми каза веднъж един йорданец. Странното е, че изобщо не спомена палестинците. Защото те са над половината от деветте милиона жители на страната.

Първите са дошли още през 20-те, когато в подмандатна Палестина било трудно да се търгува заради британските ограничения за внос и износ, разказа ми собственик на процъфтяващ ароматен бизнес в Аман.

Това е Trinitae. Ако имате път натам, се отбийте да поговорите със собственика. Той е женен за германка, но има  слабост към българи. Ще ви разкаже как в началото на 90-те го водели из тютюневи фабрики в Пловдив. Карали го едни тъмни момчета в анцузи в тъмни коли по тъмна доба. Доста адреналин отделил.

Те ползвали тогавашна Трансйордания като логистична база за бизнеса си. Точно както героите (впрочем съвсем реални) от филма War Dogs, които спечелиха през 2007 г. договор да внесат ембаргово оръжие в Ирак за сметка на Пентагона. За целта го вкараха в Йордания и оттам го трафикираха в Багдад.

Или като схемата с тонове оръжие и муниции, които Пентагонът поръчва от Балканите (и България, разбира се) за онези, които САЩ наричат "опозиционни бойци" срещу Асад. На практика България, Босна, Албания и Хърватия въоръжават обикновени ислямисти, показа мащабно изследване на BIRN.

Следващата вълна идва през 48-а, когато Арабският легион, или бъдещата йорданска армия, анексира Западния бряг на река Йордан. Дошлите тогава в Йордания палестинци "ни донесоха не само пари и положиха основите на икономиката ни, но и ни научиха на земеделие", пише създателят на блога Black Iris.

Не знам дали идва нова вълна след 67-а, когато йорданската армия безславно губи половин Йерусалим и Западния бряг. Във всеки случай по това време палестинците в Йордания са вече толкова много и толкова влиятелни, че Ясер Арафат решава и почти успява да превърне страната в своя държава.

Губи гражданската война само защото, казват, крал Хюсеин не се поколебал да насочи танковете си срещу собствената си столица и да бомбардира центъра на Аман.

Често къщите в самия център на Аман - улица Rainbow, изглеждат точно така -
порутени. По различни причини, но в крайна сметка необитаем център.

Някъде след Черния септември крал Хюсеин въвежда политиката на Jordan first. Това означава, че държавата, която е най-големият работодател, наема йорданци вместо палестинци.

Десетилетия по-късно в страната ще се озоват иракчаните, които "станаха преподаватели в университетите ни", продължава Насим Тарауна. С това всички герои от магазина Йордания са се събрали. Суетят се вътре и вън, докато йорданецът грижливо прибира парите, задето им е предоставил подслон.

Един от любимите ми графити в Аман - в една от пресечките на централната Rainbow Street, точно след
ресторант Sufrah.

Всъщност, понякога си мисля, че единственият raison d'être за съществуването на тази страна е да подслони изгонените от другата страна на реката палестинци. Както и да предоставя някакво спокойствие на Израел, макар и като нейн best frenemy. В замяна страната получава преки помощи. Всъщност направо е на командно дишане от донорите си - първо Великобритания и Саддам, а сега - САЩ и Рияд.

Помощите са такива и толкова ангажиращи, че страната може да си позволи да отхвърля всяко финансово предложение на ЕС, който например работи за установяване на ценности тук. Йордански министри и правителства охотно саботират програми и предложения на ЕС. Понякога го правят от глупост, немарливост или некомпетентност. Друг път се гневят, че голяма част от стотиците милиони, които ЕС иска да вложи тук, ще се върнат в европейски консултанти под една или друга форма. И ако претекстът е съвсем резонен, той едва успява да прикрие същината - хората тук държат на своя бакшиш - спуснатото от богатата ръка подаяние, задето предоставят подслон.

И все пак това води до първия урок, който получаваш в Йордания. Няма как да научиш някого на ценностите си, ако у дома ги потъпкваш цинично и сам не вярваш в тях.

Друг урок например е с колко малко може човек да преживее. Като наследници на бедуини и вероятно набатеи йорданците имат изключително семпли потребности. Положителната част в това изречение - научаваш докъде се простира нуждата ти за оцеляване и откъде започва прахосничеството. Отрицателната - ако се задоволиш само с оцеляване, така и не се развиваш, не подобряваш с нищо положението си или заобикалящия те свят.

Пролетта в Йордания може да бъде неочаквана зелена и усмихната.

Всъщност често йорданците ми приличат на децата от тази снимка. Радват се на щедростта и красотата на природата, но на въпроса ни защо не са на училище, отговориха, че нямат нужда. Та така изглежда понякога и цялата нация - радва се играчките си, но не инвестира в бъдещето си. И няма да разбере как е изостанала необратимо да речем от съседите си в дъното на същата снимка - израелците.

Къде видях най-ясно това детинско отношение към живота ли? Няма да повярвате, но в Кралския автомобилен музей. Той е комплекса на кралската джамия в северния луксозен амански квартал Дабук и представлява точно каквото казва името му - музей с автомобилите на покойния крал Хюсеин. Той управлява Йордания през по-голямата част от историята на кралството.

Казвате, че крал Хюсеин ви прилича на дете? Всъщност само по потребността от
играчки. Иначе бил доста ловък държавник

В музея са струпани всякакви играчки, които е получавал, докато е слушкал британците, докато си е делил един пясъчник с кувейтчаните или е правил сделки с американците. Там са струпани и голяма част от отговорите на въпроса къде са се дянали и малкото ресурси на страната.

Ако загърбим за миг крещящото несъответствие между луксозните коли вътре
и мизерния живот отвън, музеят е изключително интересен.

И така вероятно това е последният урок - не спирайте да се образовате, преди да сте изпаднали напълно от надпреварата. Не случайно латинската дума cultura идва от причастието cultus, или образован, на глагола colo - ора, обработвам. Както земята, така и главата и сърцето.

Така че копайте, не се оставяйте на измамно лесната прелест на даденото ви свише.

Това е оазисът в южна Йордания Уади Рум, или Червената пустиня. Известен е като мястото, където Лорънс Арабски с бедуините си нападнал и разрушил участъка от железопътната линия Хиджаз, водещ към Мека. Това било началото на Арабското въстание.

Макар този музей на открито да алюдира за Лорънс и подвизите му,
локомотивът е японски от 1958 година.

За нас днес Уади Рум e Уади Run, защото отиваме за състезание с камили. В западните езици тези едногърби камили се наричат dromedary, dromadaire, dromedario и така нататък. Тъй като името им идва от старогръцката δρομάς (κάμηλος), или бягаща камила, ще ги нарека дромади. А какво е дронадата от заглавието, става ясно по-долу.

И така, тук сме гости на Сюлейман. Той участва с една камила в състезанието - мъжка дромада на 3 години.

Сюлейман и неговият бегач (обърнатата тройка на врата му е всъщност номер 4)

Гонките започват в пет сутринта. Камилите са разделени в няколко категории. Днес се надпреварват само мъжки. Първо бягат възрастните. След това има още няколко категории, включително кадетите като този на Сюлейман. Само малките - до две години, бягат два километра. Останалите тичат по четири.

Всеки от състезателите - а те са над сто и петдесет, има цвят за сбруята и символ за седлото на камилата си. Сюлейман е избрал бордо и звезда за своята.

Дромадите нямат жокеи. Управляват ги дистанционно. Точно като колички или самолетчета. Закрепват на гърба на всяка камила по едно уоки-токи. Собственикът говори от второто, а камилата реагира на гласа и най-вече вибрациите му. Освен това на гърба се слага и пръчката, с която ги удрят. Тя работи с двигател с дистанционно управление. Така дромадите стават дронове. Оттам неловкия опит за шега за дронада в заглавието.

За да могат да управляват камилите си, техните собственици също обикалят трасето, но с колите си. Ние ще се возим с братовчеда на Сюлейман. Казва се Ибрахим и като всеки уважаващ себе си бедуин пали колата с жички, а не с ключ.

Трасето на камилите има ограда, за да не го пресичат колите. Те пък потеглят с ред. Отвътре - най-близо до камилите, вървят колите на участниците в съответната гонка. Встрани от тях сме всички останали кибици. Това са десетки коли, почти единствено тойоти. Отстрани изглеждаме като сцена от Лудия Макс - пост-апокалиптично.

Всяка гонка трае около 15 минути. През това време всички гледат, викат и сочат от колите си. Напрежението е голямо, защото освен бедуините, са се събрали хора от цяла Йордания, но и любители и евентуални купувачи от Саудитска Арабия и емирствата.

Разбира се, всеки не само познава всекиго, но и са роднини. Така че имаш фаворити във всяка гонка. Ако не ги виждаш, можеш да следиш на живо във фейсбук коментатора на дронадата.

Противно на очакването по трасето на колите не се вдига много прах. Големите джипове са минали толкова пъти, а и толкова често по сухия пясък, че той се е спекъл на глина. Всъщност, по него се кара доста по-спокойно отколкото по "Тракия" да речем.

Все пак говорим за десетки джипове, които само днес са минали над десет пъти оттам.

Когато обаче идва ред на нашата дромада, ние караме отвътре. В началото се движим предпоследни от 17 дромади. В последните километри набираме скорост и постепенно оставяме всички зад гърба си.

Завършваме четвърти. Ако имахме още няколко километра, щяхме да отвеем и другите. В крайна сметка Сюлейман няма да продаде камилата си, но пък ще има какво да обсъжда в следващите месеци както у дома, така и с братовчедите си в Уади Рум или с клана Зубейди от съседното село Диса, където всъщност са гонките.

А за него това е по-скъпо - не само е дал стотици динари за сбруята на дромадата си, но му е несравнимо по-мила от всякакви руси чужденки например, които идват и си отиват от оазиса му.

А утре е денят за женската дронада. И - о, изненада! - женските камили са по-издръжливи и бягат по-бързо от мъжките.

Когато си на чуждо място, чийто език не говориш, а нравите му не познаваш, не можеш да съдиш хората. Можеш да ги наблюдаваш. Най-вероятно ще ги съотнасяш към своите категории. И ще им се смееш. Точно както те на теб. А после всеки ще разказва вечерта у дома за онзи глупак, който...

...който седи около 11 часа сутринта на произволен работен ден в кафето на аманската ИКЕА (така де, на 15-ина километра от Аман). И наблюдава.

Кафето е пълно с жени. Множество - предимно забулени, и техните множество деца. Защо толкова много жени ли? Може би има връзка с това, че в Йордания едва 13,1% от жените в трудоспособна възраст работят. А може и да няма. Не мога да разговарям с тях, а само да градя неправдопободни хипотези. Както и да е.

По правило те не спазват правилото да отсервират чиниите си. Сред малцината, които го правят, са няколко незабрадени жени. Друго правило - безплатното кафе тук се плаща. Въведоха го скоро. Моята хипотеза е, че е заради масивните злоупотреби с безплатната част в заглавието му. Новото правило е написано както на касата, така и над машините за кафе, заедно с упътване как да си пуснеш кафе. Отделно касиерът ти го напомня изрично, ако в поръчката ти има кафе.

Това създава проблем. Бих го нарекъл когнитивен, ако знаех как точно се дефинират когнитивните проблеми. За двайсетината минути, в които седях край машините, вся-ка една мухаджаба (жена с хиджаб - защото всеки треторазреден пътепис се нуждае от завъртяни думи на съответния език) първо пита неколкократно касиера какво точно да прави с кафе-машината. След това прекарва пред нея десетина минути, вперила безизразен поглед и когато и от него не бликва кафе, примирено изчаква касиерът да се освободи и да дойде не да й покаже как се прави, а да й сипе кафе. Всяка една! Като ей тази например:

Разбира се, в моите очи цялата гледка се превежда като: гледай колко е жалко как нито една от тези жени няма елементарни познания, интелигибилни способности и умения да си сипе кафе. И как в резултат на това се превръщат в безропотни зависещи от мъжете същества. В техните очи аз вероятно съм бил онзи глупак, който ги е гледал, вместо да ги обслужи, както би направил всеки уважащащ себе си мъж. Няма да разбера, защото не говорим един език.

Разбира се, това е едното лице (или по-скоро хиджаб) на жените тук. Друго например е онази категория нахакани млади шофьорки, които излизат стремглаво с колите си на кръстовище без предимство и не обръщат внимание на виковете и клаксоните на останалите шофьори (и които си имат цял абзац в текста за йорданските шофьорски особености). И техните майки също.

Те са още по-забележителни. Техният хабитат са моловете. Можеш да ги видиш рано сутрин - около девет, преди молът да отвори. Събират се на ята, слагат си най-крещящите анцузи и почват да обикалят по етажите на мола. Така го превръщат временно във фитнес. Изглеждат например ей така:

И те, подобно на мухаджабите, не работят. За разлика от тях обаче, обикалят, а не стоят на едно място. И си говорят - предимно на английски. Понякога на френски. Рядко на арабски. И за разлика от мухаджабите изглеждат не само оправни, но и чевръсти. Ако не ги заснемеш веднага, след секунди им виждаш само гърбовете:

И когато им свърши цялото упражнение по социален живот, просто слизат до супермаркета в мола да напазаруват. Рационално измислено.

А къде в цялата история са нормалните жени ли - тези между крайно несръчните мухаджаби и наперените левантинки? Нямам представа. Мога само да градя неправдоподобни хипотези.

Френска карта на Бейрут от 1915 г. Източник: www.abdallah.hiof.no

Това е превод на произволна глава от книга, която чета в момента:

Бейрут: републиката на търговците

Бейрут е левантинска скала [пристанище], копеле, мелез.

А.А.Пейтън, 24 февруари 1841

Мохамед Али е създателят на модерен Бейрут, както и на модерна Александрия. Когато египетските войски го окупират през 1831 г., той е лабиринт от тесни сокаци и надвиснали над тях къщи,  "бликащи от нечистотии" и натъпкани между дебелите стени на кръстоносната крепост. Когато си тръгват девет години по-късно, той започва да заприличва на модерен град.

Бейрут изпреварва съседните си пристанища не - подобно на Смирна - с броя на чуждестранните си търговци, или - както Александрия - заради своя паша модернизатор, а благодарение властта и броя на своите християни и заради близостта до християнската Ливанска планина. Оттук и коментарът на Флобер, когато пристига през 1850 г.: "Във въздуха витае нещо, което веднага те кара да се присетиш за кръстоносните походи".

Предимно мюсюлмански през XVI в., Бейрут започва постепенно да се променя. Смирненският търговец шевалие д'Арвию, който го посещава през 1660 г., а по-късно ще стане консул на Франция в Алепо, пише: "Град Бейрут е мрачен, улиците му са тесни и много мръсни през зимата. Пренаселен е, като голяма част от жителите му са гръцки [православни] християни, а търговията в града е значима." Вечерно време жителите му пият вино и пеят в градините си и - с изключение на евреите - "всички жители на Бейрут, независимо от религията си, се спогаждат. Те са учтиви, разменят си гостувания и устройват забави. Дори хората не са толкова зли [méchant] като в Сидон." За разлика от градовете във вътрешността като Ерусалим и Дамаск тук кварталите не се делят по религии; джамии и черкви се строят редом, като например православният двукуполен храм на свети Георги, който е до джамията на халиф Омар (някогашната кръстоносна черква на свети Йоан) през 1767 г.

Джамията на халифа Омар в Бейрут е старият кръстоносен храм на свети Йоан. Източник: http://www.mountainsoftravelphotos.com

Освен православни християни, в Бейрут живеят малобройни маронити. Те са местна християнска група, която от кръстоносните походи (които те подкрепят) признават върховенството на папата. Те живеят предимно на Ливанската планина, която се издига на няколко километра над морската повърхност и се вижда от бейрутския залив. До ден днешен отдалечените гористи долини, села и манастири в планината са отделен свят от този на крайморските градове. Чувството за превъзходство над съседите им се подклажда у маронитите от историците, повече от които са монаси, славещи тяхната Църква.

Освен маронити, в Ливанската планина живеят още друзи, асирийци, исмаилтяни, шиити на юг (където днес пътищата са осеяни с плакати на имами и аятоласи) и - по крайбрежието на север - алауити или нусаири, общността, от която идва управляващата в Сирия династия на Асад. За османците тези планини са "убежище на разбойници", а за техните обитатели - убежище от османците. Маронитите в планините се наслаждават на по-голяма сигурност за живота и собствеността си, отколкото хората в низините, намиращи се под пряк османски контрол и които британският драгоман, а сетне и консул, Ричард Ууд ще нарече "клетници, докарани до просешка тояга".

Близостта на съперничещи си религии на стратегически кръстовища ще породи онзи първичен животински танц на съблазняване и прелъстяване, който се играе там и до днес. Като използва емоционален език, за да прикрие себичността си, всяка религиозна група се опитва да приласкае някоя чужда сила; всяка чужда сила търси подходящи местни протежета. На всяка външна намеса съответства равно по сила желание отвътре за нова и нова намеса.

През 1639 г. - в разгара на контрареформацията - френският крал Луи XIII взима официално под своя "защита и специална опека" маронитския патриарх и "всички християни маронити от така наречените Ливански планини" и им предлага помощ, за да дойдат в християнски страни да учат или "с други цели". Той нарежда на френските консули и вицеконсули да ги защитават, което е безпрецедентна намеса във вътрешните дела на съюзник. От своя страна маронитите са съгласни с думите на един от патриарсите им, който жалостиво пише, че "на Изток нямаме опека, убежище или сигурност освен трона на Франция и представителите му в Леванта". Те, подобно на някои гърци в Смирна, вече бленуват чужда намеса, която да ги освободи от османската власт. Някои предлагат на френския крал, вместо да прахосва пари и време за дребни териториални изгоди в Европа, да се замисли за завладяването на Сирия. Така започва връзката на Франция с Ливан, която трае и до днес. Османското правителство не е уведомено за това.

След 1799 г. чужди търговци с интереси в Сирия се преместват от Сидон и Триполи в Бейрут заради близостта на емир Башир II, чиято власт започва веднага след градските порти. Бейрут притежава и предимството на здравословния климат и лесния достъп до планините за всички, които бягат от чумата или от турците. Към 1808 г. с население от около 7000 души, той вече е изместил Сидон като основно пристанище за Дамаск. През 1811 г. френският консул пише, че "търговията в града нараства от ден на ден".

Бейрут запазва традицията си на автономия и на добри отношения между мюсюлмани и християни - може би защото са поравно. Като смесено пристанище, което се конкурира с предимно мюсюлманска столица, Бейрут вече е в опозиция на Дамаск, както впрочем и до днес. Местният мюфтия има повече власт от онези, изпратени от столицата. Френският консул прави прочута бележка през 1872 г. Той пише, че Бейрут е "република на търговците, които имат свои сили и собствени закони".

Тези богати търговски династии, подобно на феодалните династии на Хазен и Шихаб, помагат да се оформи обликът на днешен Бейрут. Сред тях са мюсюлманските семейства Байхум и Барбир; православните Сурсок, Бустрос, Туени и Трад; и униатските Фараон и Зананири. Последните две започват да пътуват между Сирия и Египет през XVIII в. Мнозина бейрутски търговци се възползват от консулската закрила, за да се конкурират с чужди търговци - например в търговията с коприна. Техните връзки в чужбина, езиковите им умения и географската позиция между Европа и Азия спомагат Бейрут да бъде сред най-конкурентните места. От самото начало, за разлика от Смирна и Александрия, големите капитали в Бейрут са местни.

Завладяването на Сирия от войските на Мохамед Али през 1831-2 г. издига правителство, благосклонно към търговците и модернизации. Ламартин, който живее в Бейрут през 1832-3 г., го намира за райско място с гледки към планината и морето и се наслаждава на пълна сигурност както за имуществото си, така и за живота си - въпреки че дъщеря му Жюли умира там от чума. Градът се управлява от Махмуд Нами бей, египетски офицер от черкезки произход, който е учил във Франция, както и от новоучредения градски съвет, разделен поравно между мюсюлмани и християни. Някои улици са разчистени и павирани.

Между 1830 и 1840 г. митническите постъпления нарастват четворно. През 1835 г., когато е изграден кей, в пристанището влизат 310 кораба; през 1838 г. те са вече 680. Британският консул намира Бейрут за "преобразен от треторазрядна арабски паланка в процъфтяващ търговски град и обиталище на европейци от най-различен произход". През 1839 г. са учредени шестдесет и девет компании, като половината са чужди. Новата сигурност за живота и имуществото, пише той, насърчава "местни капиталисти" да насочат богатствата си към търговски сделки, което преди не биха си позволили.

Първите членове на транспортната и застрахователна компания Heald идват през 1837 г. Те са отвратени от "любовта към залози и целодневни пикници" на бейрутчаните, но наследниците им са там и до днес. Търговци започват да изоставят тесните очертания на стария град и да си строят вили в околностите му.

Консулството на САЩ, появило се през 1836 г., и това на Русия през 1839 г. се присъединяват към вече действащите консулства на Великобритания и Австрия. Със самото си присъствие консулите усилват междуобщностните вражди и външните интриги. Руският консул има указания да помага на православните поклонници и на Православната църква. Династията Джумблат, която е натрупала състоянието си от търговия с коприна, управлява от два века всички друзи в планините. През 1839 г. някои нейни членове идват в Бейрут, за да питат британския консул дали страната му иска да ги управлява - за да постигнат те благоденствие като това в Индия. Желанието на друзите за британска връзка продължава много десетилетия.

Източник: www.almashriq.hiof.no/lebanon

Маронитите практикуват много по-отдавна танца на прелъстяване с френските консули. Всъщност между 1655 и 1758 г. френските консули в града са от маронитската династия Хазен, чието богатство идва от земите им и които построяват много манастири и първата маронитска черква в Бейрут. Друга общност са гръцките униати. Те запазват православния ритуал, но признават върховенството на папата. Признати номинално за отделна общност след 1841 г., техните редици нарастват с имигранти от Алепо, откъдето ги прогонва гръцката православна църква, и са под протекцията на Австрия.

Консулите в Бейрут се държат точно толкова арогантно като колегите им в Александрия. Огромни знамена се веят на пилони пред резиденциите им. Имат толкова много драгомани, писари, пазачи, християнски и мюсюлмански протежета, че Мохамед Али се оплаква, че са задраскали "половината град от властта на местното управление". За да покажат, че имат равни права, те отказват да свалят шапките си в присъствието на Ибрахим паша.

Консулите понякога са полезни. От 1834 г. са наложени стриктни мерки за карантина от комитет, който включва европейските консули, египетския командващ Солиман паша, който подобно на Мохамед Али, е едновременно търговец и управител, и неговия помощник граф д'Арманяк. Въпреки това холерата продължава да опустошава града до 1900 г.

Както в Египет по времето на Мохамед Али, така и тук през 30-те години на XIX в. има зелена революция. Красотата на околностите на Бейрут прелъстява чужди посетители. Някои от тях не искат повече да си тръгнат. Приятелят на Флобер Максим дю Камп пише през 1849 г.: "Струва ми се, че човек може да живее тук щастливо само като гледа планините и морето". Под заснежените планини с кедрови масиви лежи "равнина, осеяна с малки хълмове, покрити с къщи, край които са разпръснати маслинени, палмови, портокалови, лимонови и черничеви дървета и лозя".

Заобиколен от бостани и средиземноморски борове, градът изглежда като "извор, бликнал насред океан от зеленина", който е "захвърлен насред най-зелените и прохладни къщи". Зад стените цари "изключително изобилие" на дървета и храсти. Британският консул в Алепо през 40-те години на XIX в. Джон Баркър, издънка на прочутата левантинска династия, помага за култивирането на картофи, домати, джанки и сини сливи в Сирия и подобрява местните сортове черници и портокали.

Администрацията на Мохамед Али си спечелва възхищението на търговци и чужденци, но недоволството на хората, които управлява. Освен убийствената ефективност и равнопоставеност на данъчното облагане на християни и мюсюлмани, египетското управление внася принудителния труд, военната повинност, по-високите данъци, държавните монополи и конфискуването на жито и памук. Това води до непрестанни бунтове.

Както и другаде, така и тук чуждата окупация влошава отношенията между местните общности. През 1838-9 г. египетската власт използва за пръв път маронити, за да потуши бунт на друзите. Дотогава числящи се или към някоя династия, или към патриархата, сега вече вярата започва да се оформя като основа за политическите деления в страната, което важи и до днес. Старото съглашение между друзите и маронитите започва да се разпада, а на съседите вече се гледа като на предатели. Модернизацията води до по-малко, а не повече, търпимост. Представители на така наречените "нации" на друзите, християните и шиитите пишат до новия млад султан Абдулмеджид и до чуждите посланици в Истанбул да им помогнат срещу тиранията на Мохамед Али.

През 1840 г. като краен пример на консулско вмешателство в местната политика Ричард Ууд, който е учил арабски в маронитски манастир, организира Ливанското въстание - в което той изиграва много по-съществена роля, отколкото Лоурънс Арабски осемдесет години по-късно в Арабското въстание. Един американски мисионер пише следното за Ууд: "Думата му е закон по цялата земя". Действайки с мандат на османското и британското правителства той убеждава едновременно друзи и маронити да въстанат срещу египетските окупатори.

Възстановка от 1872 г. на (отляво надясно) друз, маронитски пешак и маронитски конник Източник: pinterest

Като част от стратегията им да принудят Мохамед Али да се оттегли от Сирия деветнадесет британски, седем османски и четири австрийски кораба - като британските вече са параходи - пускат котва край Бейрут през септември 1840 г., прекъсвайки така връзките на египтяните с Александрия. На 10 септември на "пясъчния плаж" в залива Свети Георги в сцени, които повтарят гражданската война от 1975-90 г., в подножието на заснежените върхове на Ливанските планини те стоварват войски, артилерия и мускети за маронитите. Подполковник Едуард Нейпиър, който е очевидец, пише:

Никога вавилонското стълпотворение не е било по-ясно представяно от сцените, които в момента се разиграват в бейрутското пристанище - военноморски офицери с триъгълните си шапки - английски и австрийски моряци - мърляви турски войници с мързеливата им походка и огромните им безвкусни фесове, нахлузени върху тъповатите им и безизразни физиономии - друзи и маронити с техните богати и пищни носии - голяма чалма, ветреещи се наметки и широки копринени шалвари - с втъкнат в пояса безупречен арсенал от оръжия - всички щуращи се нагоре-надолу - върволици от мудни камили, някои коленичили, за да бъдат натоварени.

Неговият брат комодор Чарлз Нейпиър командва 7000 души от Ливанската планина, подпомогнати от 1500 британски морски пехотинци под командването на Ричард Ууд и капитан Болдуин Уейк Уокър. Както при много левантински градове, единственото укрепление на Бейрут се състои от "стена с няколко слаби рушащи се кули с няколко оръдия" и два замъка от времето на кръстоносците, които отчасти са построени с колони от римските останки. Оттогава не са добавени много неща. След интензивен тридневен артилерийски обстрел между 11 и 13 септември от британските и австрийските кораби, при който са разрушени кръстоносните стени и замъка, а мнозина войници са избити, на 19 септември дебаркират 11 000 османски войници. Понеже Великобритания и Австрия са съюзници на султана, не последва клане над християните от мюсюлманите, нито пък страх от клане, както е в Смирна. На 9 октомври след друга бомбардировка, която не пощадява нито болницата, нито френското консулство, Солиман паша и 2000 египетски и албански войници в Бейрут се предават на Емир Башир, който е начело на османските войски и планинците и е "строен, здрав и добре сложен... със сурово изражение на лицето, подсилвано от огромен мустак". Не само намесата на британци и австрийци, но омразата към управлението на Ибрахим паша, както и намесата на емир Башир и войските му лишават Мохамед Али от Сирия.

Емир Башир. Източник: commons.wikimedia.org

В окончателния си рапорт за този забравен конфликт комодор Чарлз Нейпиър изпреварва с осемдесет години създаването на модерен Ливан. Той пише на Палмерстън, че ако районът на Ливанската планина бъде разширен така, че да включва Сидон, Бейрут и Триполи, това ще бъде "от най-голяма полза за тях и изключително благотворно за интересите на Англия".

След 1840 г. Бейрут се променя почти толкова бързо, колкото и Александрия. През 1842 г. става официалното седалище на Сидонския вилает. Градският съвет, който Ибрахим паша създал, продължава да съществува. Според френския консул през 1846 г. градът наброява 9000 християни, 9000 мюсюлмани, 850 друзи и 250 евреи. През 1847 г. е създадено Дружество за изкуства и науки. През 1851 г. мисионер на име Чарлз ван де Велде вижда кораби от Сидон и Тир да идват "всекидневно... със строителни материали, взети от руини". Руините в Бейрут са изчерпани. Графът на Карлайл го нарича "единственото място, което съм виждал в османските владения, в което се наблюдават истински признаци на положителен прогрес".

На Плас де канон, извън крепостните стени, започват да се появяват европейски файтони. Образованието е ключът за възхода на Бейрут. Католически ордени като францисканците, капуцините, лазаристите, йезуитите и братята на християнските училища създават мъжки училища, а тези на Сионската богородица, Назаретската богородица, Сестрите от Безансон и Сестрите на свети Йосиф - женски. Всички те са наясно, че бъдещето принадлежи на онзи, който предоставя по-добро образование. Всички преподават на френски. Независимо от политиката към Католическата църква у дома, Франция винаги е поощрявала и субсидирала дейността на френските католически ордени в чужбина като едно от най-ефективните средства за разпространение на френските култура и престиж: антиклерикализмът не е за износ. Освен това протестантите създават Американското девическо училище и Британското сирийско училище за слепи деца (първото в целия Левант); православните - Националния колеж, а униатите - Патриаршеския колеж.

Ф.А.Нийл, който живее в града през 1842-50 г., е внимателен, макар и враждебно настроен, наблюдател. Извън кръстоносните стени

ежедневно се изграждат пленителни нови къщи, собственост на заможни търговци, както и кафенета, вили и парни фабрики за коприна. Колкото повече забогатяват жителите му, толкова повече внимание започват да обръщат на облеклото и модата... Малцина са онези, които не могат да разговарят на италиански, тази лингва франка на Изтока... а някои от големците периодично дават величествени приеми с пищни вечери, на които присъства елитът, независимо от своята религия и обичаи. В такива случаи обикновено канят оркестъра на пашата, който чинно изпълнява задълженията си.

В къщите започват да се появяват мебели, лъжици и вилици. Появяват се театър и вестници. Когато управителят на Египет и син на Мохамед Али Саид паша посещава Бейрут през 1859 г., той предпочита зашеметяващия дом на семейство Бустрос пред резиденцията на османския губернатор.

Жителите на Бейрут обичат да се разхождат вечер на запад по пътя до Рас Бейрут, носа, където сега е Американският университет. Момчетата плуват в морето. Хора пушат наргиле, "като бъбрят весело от столовете си. Жените са разпръснати на групички по земята и "млади красавци... с живописните си носии" обикалят напред-назад или се упражняват в езда на арабски коне. През нощта мълчанието се нарушава от "лаенето, ръмженето, скимтенето и хапането" на кучета, от "отвратителните писъци" на чакали и "неспирната глъчка" на военните тръби, свирещи за вечерна проверка и отбой в османската казарма. Като използва сравнение, което скоро ще навлезе шороко в употреба, Нийл нарича града "перфектния сирийски Париж". Разнообразие и гъвкавост са същината на Бейрут, както и на Смирна и Александрия. Ако човек идва от Изток, Бейрут му изглежда като Европа, а ако идва от Запад има чувството, че това е един "нов свят".

Пристанището също се оживява. "Полуголи местни" докарват пътниците до брега. Там "гледки на задъхана припряност посрещат пътника на всяка крачка - параходи потеглят, параходи пристигат, търговци бързат да запазят пощата, чиновници разнасят товарителници и платежни нареждания, тук се товарят стоки, а там се разтоварват, подвикват посредници и се случват още хиляди неща, присъщи на търговски град. Навсякъде се усеща европейският дъх на бизнес. Магазините са пълни с вносни стоки. Разликата между 1835 и 1855 г., пише един пътешественик, е като тази между деня и нощта. Бейрут се удвоил на площ и е станал град. Търговците може и да лежат на диваните си с наргиле и кафе, но на бюрата си имат европейски книги. Друга причина за възхода на Бейрут е, че християните учредяват търговски съвет, чийто членове са "от всеки етнос и вяра", с цел да разрешава спорове. Общата стойност на вноса и износа нараства от 10 милиона франка през 1825 г. през 38 милиона към 1845 до 77,5 милиона за 1862 г.

Въпреки това икономическият подем е придружен, и донякъде подпомогнат, от кланета. Колкото повече мощта на феодалните династии намалява, толкова повече маронитското духовенство трупа увереност и знание и се превръща в профренско. През 1841 г. Ричард Ууд пише, че за различните вероизповедания е "изключително характерна силната взаимна омраза". През 1842 г. османските власти постигат отколешното си желание да забранят Шeхабския "емират", като просто напъждат Шeхабските емири сякащ са слуги.

През 1842-5 г. частично вследствие съветите на европейски правителства, с административни реформи се въвежда "конфесионалното представителство като основополагащ принцип в ливанския обществен живот", както е и до ден днешен. Планината се управлява от маронити и един помощник-губернатор друз, които са подчинени на османския валия в Бейрут. Традицията на съжителство - мюсюлмани да се молят в черкви, а християни да призовават аллах и Мохамед - започва да се разпада. Пристигането на католически и протестантски мисионери, както и на чужди консули, също задълбочава пропастта между религиите.

Източник: National Geographic, April 1958

През май 1860 г. по време на икономически протести от селяни маронити срещу друзите собственици на земя друзите започват да нападат маронити в планините, както са правили и през 1840 г. Очертава се още една левантинска катастрофа. Откъслечните убийства се превръщат в кланета без разлика от пол и възраст. С жестокостта си друзите компенсират малочислеността си, посичайки християните като дърва за огрев. Само от Шехабите загиват седемнадесет души. Накрая, пише един друз, "опожариха всички села и ферми в околията и ги оставиха като пушеща лава, чиято пепел вятърът разнесе из въздуха и така цялата тази голяма околия се превърна в пустинна земя, където само гарвани грачеха и бухали бухаха". Около 15 000 души загиват в Ливанската планина. Разрушени са 2000 села; има 100 000 бежанци. Мнозина християни бягат в Александрия, където укрепват сирийската общност.

Можем да станем свидетели на тези събития през очите на съпругата на граф дьо Пертюс, френски бизнесмен, който живее в Бейрут. Тя познава добре града, в който живее от 1853 г., и си води дневник. Къщата им е полу-арабска, полу-европейска и се намира в очертанията на старите крепостни стени. На 29 май 1860 г. работници друзи и маронити по пътя за Дамаск, който нейният мъж строи, започват да се карат; чуват се "ужасяващ шум от оплакване на мъртъвци, уплашени викове на страх и изстрели". Точно както ще се случи през 1958 и 1975 г., улиците на Бейрут опустяват.

От прозорците си, които имат несравнима гледка едновременно към планините и морето, тя вижда в далечината да горят християнски села. Прислужниците ѝ се тревожат за семействата си. "Цяла нощ в далечината се чуваха изстрели." Друзите мислят, че в Бейрут има християнски въстанически комитет, подкрепян от френския консул. Разчува се как друзи палят християнски села, като обикалят със запалени факли от къща на къща. Бежанци християни наводняват града и спят в дворовете на чуждите консулства. Жените на друзите, ядосани, че не могат лично да се сражават, насъскват мъжете си към все по-големи зверства.

Бейрут става град на страха. На 25 юни мадам дьо Пертюс казва, че "мюсюлманите в града са силно изнервени от сутринта, а християните се страхуват от терор". Намерен е убит един мюсюлманин. Баща му заплашва френския консул с нож. "Превъзбудата на мюсюлманките е доста отблъскваща". Мюсюлманите в града заявяват, че са готови да убиват християни. Един от големите мюсюлмански търговци Омар Байхум и други първенци опитват да успокоят тълпата. Същото се опитват да постигнат и дошлите с кораб османски войски, както и екзекуцията, с одобрението на европейските консули, на обвинения в убийството християнин. Бейрут не може да изхрани всички бежанци, така че консулства и манастири започват да раздават храна. Както често се случва в Смирна по време на кризи, така и бейрутчани започват да търсят убежище в закотвените кораби. Граф дьо Пертюс организира доброволци; жена му шие дрехи. Тя пише, че "в сарая са си изгубили акъла. В Бейрут няма кметство. Току що създадоха набързо едно, като назначиха сина ми да го ръководи."

Кръвопролитията се разпростират до Дамаск. По време на Гръцкото въстание през 1821 г. мюсюлманите в Дамаск са защитили местните християно от заповедите на султана да бъдат убити или "унижени". През юли 1860 г. те обаче завиждат на нарастващото богатство на християните, които се възползват от търговията с чужбина и протекцията на консулите; мюсюлманите в провинцията, за разлика от тези в Истанбул, имат малко чужди приятели. На християните вече се гледа като на предатели и опасност за империята. Дори един гръцки хроникьор униат на име Михаил Мишака се оплаква, че "неуки" и "нищи" християни започват да се държат "нагло" като равни на "високопоставени" мюсюлмани. Мюсюлманите избиват местните християни и взимат къщите им. Християнският квартал в Дамаск се превръща в купчина трупове - избити са 5000 души.

При пристигането на бежанци от Дамаск в Бейрут - понякога до 3000 на ден - всяка общност се погрижва за своите хора. Благодарение на бежанците Бейрут запазва до 20-те години на ХХ в. християнско мнозинство, вариращо между 58 и 66 процента. Докато мюсюлманите са почти изцяло сунити, повечето от християните са православни, но със значителни маронитски и униатски малцинства.

Катастрофата води до европейска намеса. На 18 и 22 юли френски и британски бойни кораби акостират в Бейрут. В съгласие с други европейски сили на 16 август 7000 френски войници под командването на генерал д'Отпул, който през 1840 г. служи при Ибрахим паша, пристигат да пазят християните. Европейците вече предоставят военна закрила на Ливан, след като дават и политическа опека от 1842 г. Бейрут е разделен. Маронитският патриарх и християните молят френските войски да останат; бейрутските мюсюлмани искат те да напуснат незабавно. Бивш велик везир на име Фуад паша пристига по същото време със специална мисия от султана и наказва друзите и мюсюлманите, виновни за кланетата, включително османски чиновници и войници, както и вождове от друзката династия Джумблат.

Фуад паша е умел и сговорчив преговарящ, достоен опонент на европейските консули и комисари. Той възпира френските войски от влизане в Дамаск. Те напускат през юни 1861 г., освирквани от мюсюлманите, но под жалните възгласи на маронити и вдовиците на избитите християни. Привидно Бейрут се връща към битието си на османски град. Между 5 и 9 юли 1861 г. на Площада на оръдията хиляди бейрутчани приветстват идването на власт на новия султан Абдулазиз с поредица от празненства, фойерверки и военни паради; всеки еснаф марширува в облеклата си пред консулите и Фуад паша. Магазините са украсени с цветя и свещи. Жени пеят от покривите.

На 18 юли 1861 г. обаче Фуад паша провъзгласява нов международно гарантиран режим за Ливанската планина. На практика това е зараждането на нова държава. Това става на голяма церемония в боровата гора край Бейрут. Занапред генерал-губернаторът на Ливанската планина трябва да е османски християнин извън региона, който да е избран от османските власти след консултации с европейските сили. Създадената в Ливанската планина с френски инструктори независима жандармерия е най-старата военна част в Ливан днес.

Винаги съм си мислил, че в неопределеното бъдеще "когато порасна", мога да преподавам съвременна българска история като се опирам само на няколко книги - "Записките" на Захари Стоянов, "Строителите" на Симеон Радев, "По особено мъчителен начин" на Свобода Бъчварова и "Задочните репортажи" на Георги Марков.

Е, допреди да прочета "Захарий Стоянов, опит за социобиография" от Владимир Свинтила. И да си дам сметка, че Захари Стоянов не е отговорът на всичките ми детски въпроси около Възраждането. Напротив, той поставя още повече въпроси, а Свинтила дава ключ към някои от тях. И така двамата заедно хвърлят някаква светлина върху неяснотите, измъчвали детския мозък.

Като например къде стоят голобрадите Волов, Петлешков и Каблешков от една страна, напетият Бенковски от друга, и стари войводи като Панайот Хитов, Хаджията или Филип Тотю. Портретите им обикновено висяха заедно в кабинетите по история. Захари Стоянов дава на портретите плът и кръв. Свинтила - говор.

Да речем, че първите са учени глави. Имали са възможност да се изучат и познаят съвремието или благодарение на семейството, или защото са работели в Хиршовата железница. В българските земи в нея са работели основно чужденци, а и е обслужвала предимно чужденци. За българите е била като река, която е пренасяла плодородните наноси.

Снимка wikimapia.bg

Не мога да забравя мястото в "Записките", което разказва за четата от Белово. Там е свършвала Хиршовата железница. Там са живеели мнозина чужденци - хървати, чехи, италианци и други. Та тези чужденци направили малка чета, включила се в Априлското въстание. Те са сред хората, сражавали се до последно, а и загинали последни, редом с Бенковски и пред очите на Захари Стоянов.

После идва самият Бенковски "с франтовските си дрехи", които по никакъв начин не се опират на традицията. Той безспорно е обичал показността. Знаел, че прави огромно впечатление и държал на него. Разликата между хора като него и Захари от една страна, и голобрадите учени глави от друга, е че на вторите "им липсва стихията на волно живения живот", обобщава Свинтила.

Източник Wikipedia

Дали позьорството на Бенковски се дължи на факта, че е бил голям човек - видял свят, броил жълтици и продавал на персийски ханове, говорел всички езици на Османската империя, чиито краища волен преброждал. С една дума, дали е бил човек, когото в различни епохи биха наричали homo novus, senza nobilita' или парвеню - със съответните културни конотации на всеки термин.

Или позьорщината му извира оттам, че сънародниците му, а вероятно и той, рядко правели разлика между "символа за нещо" и самото действие. Че живеел в онази магическа епоха, в която героите от "Под игото" не деляли театралното представление от действителността. Взимали актьорите за действително лоши или добри хора, според ролите им в "Изгубена Станка".

Нямам представа. Във всеки случай бележката на Свинтила за своеобразния магически реализъм у българите през епохата ме подсети за едно от онези неща у нас, които от дете са ме потрисали - когато институция или отделен чиновник просто имитират някаква дейност, наподобявайки външните й признаци, но без да извършват истинската дейност.

Израз на тази философия е "я се праим, че им рАлтим, они се праат, че ми плащат". Вярно, че този манталитет най-вероятно се дължи на социалистическото ни управление, но със сигурност е намерило добра почва и заради отколешната ни лекота да приемаме символа (на нещо) за равносилно на (самото) нещо.

Или пък друго място у Свинтила, което нахвърля драмата на хъшовете. През 60-те години на българския XIX в. това биха били обикновени хайдути - като старите войводи от портретите, или като героите от "Възвишение" на Милен Русков. През 70-те - вече трагичните герои от браилската кръчма на Странджата. През 80-те Княжеството вече няма нужда от поборници. Те пък не знаят друго да правят.

Сега, когато страната се нуждае от държавници и учени глави, старите хъшове могат да разчитат най-много на някоя "службица". Всъщност, те обикновено били назначавани в столичната "Чистота". Свинтила казва, че децата от 20-те години още помнели онези стари метачи, някога поборници.

Така разреши още една от детските ми апории - какво се случва с героите, които не са успели навреме да загинат и от които вече няма нужда. Нужно ли е да споменаване как Райна Княгиня умира в нищета от туберколоза, а дъщеря ѝ проституира. Или Венета и Иванка Ботеви. Или Иван Арабаджията, който отказва до края на живота си да говори със Захари, когото смятал за "вече наредил се като чиновник".

Източник

През 90-те обаче хъшовете, по-скоро името им се появява отново. Изтръскано, лустросано и митологизирано, предимно от Вазов и Стоянов. Под това име вече се подвизавали "хъшовете-сопаджии", разказва Свинтила. Същите, които "щяха да направят превратите през 34-а и 44-а", продължава той. Същите, които в началото на нашето десетилетие на 90-те щяха да влязат в армията на мутрите, а оттам - в държавното управление, бих добавил. Еманацията на първите е Бай Ганьо, който прави избори, на вторите - вероятно Бойко Борисов.

"Нейсе... запуши я".

Впрочем Свинтила споменава накратко за "първия истински бай Ганьо". Това бил "така нареченият епископ Соколски", строител на Соколския манастир, по спомен на съвременниците му - на д-р Миркович - възможно най-простият българин".

Така обрисува накратко и прегръдката между някогашния народен трибун Стефан Стамболов и сопаджиите. Тя става не без помощта на вестник "Свирка" на някогашния опълченец Димитър Петков. Днес в уикипедия "Свирка" е определян с невинното "хумористичен вестник". Някога вероятно е било еднозначно ясно, че това е бил предвестникът на поръчковите медии-бухалки - каквито са например днес "Труд" на Петьо Блъсков или "Телеграф", който наместо главен редактор си има телефониста Захариев, говорещ си със собственика Пеевски. Във всеки случй "Свирка" бил готов да омаскари когото трябва. И го правел безотказно и долно. Дотолкова, че се е говорело за "свирчовщина".

Не знам, апропо, дали днешният сексуален жаргон има връзка с вестника, но биха си паснали.

Все така накратко Свинтила обрисува как в кратките двайсетина години българско Възраждане хора като Захари Стоянов са наваксвали няколко века човешко развитие. С всички активи и пасиви на този скок.

Или как се развива и расте идеята за равенството, или меритокрацията. И всички тези зрънца, предадени толкова естествено и просто. Както не го е правил никой мой учител по история.

Накрая, макар да знам, че няма връзка, но не мога да го пропусна. Като разгърнах книгата на "Клио", ми напомни за онези, издавани в първата половина на 90-те. Почти веднага се сетих защо - шрифтът. Просто е серифен. Какъвто вече почти не се ползва. Иво набързо ми разказа, че серифните шрифтове доказано щадят повече, но и приковават вниманието ти. Възможно е. А може и да е моето обективно предпочитание към старата школа.

Това е - несвързано стана, но нали затова са "Откъслеци...".

Макар да ми се искаше, снимката не е моя. Взета е оттук. Направена е в края на ноември 2016 г. в Тел Авив и показва 95-годишния Леон. След последната голяма война се преселил от България в Тел Авив.

Днес продава кърпи на пресечките на булевард Ротшилд и Херцел. Хората спират да си купуват от него, дори и да нямат нужда от кърпи. Просто защото винаги има някоя добра дума и ги зарежда с енергия и усмивки.

Докато четох историята му, си го представих като един от хилядите български евреи, заселили се в Яфо. Там и до днес си има "български квартал", вероятно вече само по име.

И се сетих как някой от тях разказваше, че в първите години след преселването си нашите евреи трябвало да се пазят основно от други евреи - ултраортодоксалните. Защото нашите жени си били свикнали дойде ли събота, да изперат домашните. И не се и замисляли, че това е шабат. Затова онези налитали да им махат прането и да ги бият. Та нашите мъже направили доброволчески отряди да пазят жените, докато перат и простират. Защото шабат-нешабат, ама мръсен не се ходи.

Тази история пък ми напомни за разказите на българските турци за първите години след изселването в края на 80-те. В кварталите, където те се събирали, в техните си кръчми се пиело. Затова там идвали и всички останали турци. Защото мюсюлмани-немюсюлмани, ама ракията ни си я бива.

Тогава пък се замислих - а какво сме дали на третата голяма монотеистична религия. Ами как какво - едни от най-прелестните ереси - павликянството и богомилството. Процъфтяло по-късно и на други места като катарство и какво ли още не. След още някой век напъване пък сме родили и исихазма.

Накрая и съвсем случайно се сетих за произхода на старобългарската дума за църква - црькы (ето я тук в речника на Цейтлин. Нашата БАН също направи старобългарски си речник онлайн, но по някаква причина сайтът не работи). Та според учителката ми по старобългарски Живка Икономова етимологията на црькы не е еднозначна. Някои я извеждат от гръцката Κυριακή (οικία), сиреч Господен (дом).

Аз харесвам повече онази етимология, според която идва от латинското circus, или кръг, окръжност, заради формата на олтара или по-скоро на предолтарното пространство. Където в ранното християнство се нареждали троновете на епископите в храма. Защото нали първите църкви са възникнали като места, където хората се събирали заедно на една трапеза.

Във всеки случай от същото circus произлиза и днешният цирк. Та затова ми харесва евентуалното родство между църквата и цирка в главите на нашенците. Тогава със сигурност може да се спекулира и с религиозните чувства на българските християни, евреи и мюсюлмани, илюстрирани по-горе.

Но вероятно това е напразна моя надежда - че българите отколе са вярвали в убеждения и ценности, но не и в институциите, въплътили и иззели идеите.

Впрочем Живка Икономова винаги отбелязваше, а и държеше ние да го правим, че Църква се пише с главна буква и бележи институцията, а черква - храма.

Addenda Ден след написването се сетих за още един случаен факт, но свързан по някакъв начин с Κυριακή. В езиците на местата, създали и приели християнството, Κυριακή, Domenica, или господен, е името на последния, седми ден от седмицата. Когато дошъл ред на българите да приемат християнството, това очевидно не им говорело много. Затова избрали онзи елемент от господния ден, който им импонирал - фактът, че е грехота в него да се работи. Така наместо господен ден си имаме не-деля. Вероятно няма никаква връзка фактът, че за децата на социализма той беше известен като ден за къпане с коса :).

Addenda bis Седмица по-късно се сетих и за полилеите в храма "Свети Николай Софийски". Ама за тях отделно. Като ги наснимам. Че хората инак не вярват.