Бизерте нито е най-известният град в Тунис, камо ли пък най-трагичното средище в историята. Историята му обаче е предостатъчна за канава на роман.

Старото пиратско пристанище в най-северния край на Тунис е само на 60-ина километра от столицата. С известния в нашата история Берлински договор от 1878 г. Франция получава управлението над порта.

През 1920 г. остатъците от черноморския флот на руската белогвардейска Доброволческа армия намират тук последен пристан. С дебаркиралите десет кораба на доскорошната Русская эскадра в тунизийския град идват над 10 000 души. Повечето веднага се разпръскват във френски военни и бежански лагери в страната. Съдбата им напомня на испанската републиканска армия през 1939, описана от Свобода Бъчварова в "По особено мъчителен начин".

Белогвардейците в града успяват през 1938-а да направят храма "Свети Александър Невски". Тогава едва ли подозират, че само година по-късно в Бизерте ще намерят пристан и остатъците от армадата на испанската републиканска армия, предвождани от адмирал Мануел Буиса Фернандес Паласио. Заедно с три крайцера, седем разрушителя и подводница той води 4300 свои бойци.

Блажени прокудените заради правда,
защото тяхно е царството небесно.

Така белогвардейците, положили клетва за вярност към един цар, и испанците, заклели се никога над главите им да не управлява крал, се събират в града. "Свети Александър Невски" е непосредствено зад доковете, в края на Rue d'Espagne. Когато испанците идват в града, там са останали едва 700 белогвардейци. Самите испанци също не се задържат дълго в града. Повечето от тях, воглаве с адмирал Паласио, се записват във френския чуждестранен легион.

Превратна е и съдбата на корабите. Някогашният линкор "Цар Александър III", вече прекръстен на "Генерал Алексеев", е продаден през 1935-а за скрап. През ноември 1940-а 305-милиметровите му оръдия са продадени на Финландия. Две от партидите стигат до страната и участват във войната срещу Русия. Третата е спряна от Третия райх на пристанище Генуа. През 1943-а оръдията в нея стават основна част от "Атлантическия вал" по норманското крайбрежие. Така са основна ударна сила срещу съюзническия десант в Нормандия.

Единствената тънка червена нишка, която свързва днешния град с временните му посетители, е борбеният дух. Оттук на митинг пред докерите през 1952-а Хабиб Бургиба отправя апел за въоръжена борба срещу Франция. Той довежда до независимостта на Тунис през 1956 г.

19-годишен швейцарец е тръгнал за България с приятели. Неговият почти 90-годишен дядо му рисува карта на Пловдив и старата им къща. Тя е "близо до къщата с металната врата, където магарето на млекарите ухапа дядо ти по главата". 70-годишните спомени на някогашното дете бежанец са толкова силни, че момчето намира мястото на старата къща.

Дали след 70 години някой дядо тук ще нарисува карта за българския си внук, който пътува с приятели до Алепо например?

 На 26 януари тази година поколението на 40-годишните гърци се събуди с правителство без "Нова демокрация" или ПАСОК за пръв път в живота си.

Българските им връстници, които помним утрото на 11 ноември, можем да си представим ясно какво означава това - надежди, сила, вдъхновение. Разбира се, 2015 не е като 1989.

И милионите гърци имат право на надежда. Че страната, която живее в в измамно сладкия капан на олигархията (вж. статията на Павлос Елевтериадис от ноемврийския брой на Foreign Affairs - Misrule of the Few), ще успее да се откопчи от него.

Встрани от реториката и идеологията, има конкретни стъпки, по които ще познаем в коя посока води Алексис Ципрас страната си. За да скъса обръчите на клиентелизма, той трябва: 1. да реформира радикално чиновничеството; 2. да започне да облага с данъци корабопритежателите и Църквата. Това са единствените касти в страната, които не са плащали данъци както при диктатора Метаксас, така и при окупаторите германци, полковниците от хунтата или многобройните правителства на Мицотакис, Папандреу и прочие.

Започне ли да откъсва главите на съвременната лернейска хидра, ще е постигнал повече за гърците от всички премиери в последните десетилетия.

Разбира се, Ципрас не е нито дългоочаквания принц от приказките, разказвани от "Нова демокрация", нито богатира от наратива на ПАСОК, още по-малко Че Гевара (който в крайна сметка се оказва доста слаб гуверньор на Кубинската народна банка), а обикновен човек, който може да се подаде на обикновени слабости.

Но необикновените му идеи го направиха изразител на гръцкия гняв. Нека встрани от реториката изчакаме и видим дали идеите ще се въплътят в действия. По тях ще познаем дали милиони гърци ще започнат да напускат страната си, както направиха милиони българи, спасяващи се от фалшивия ни преход.

Ето как обобщиха в Гърция резултата от изборите на 25 януари. "Първа сила е гневът, втора - комфортът, трета - необразоваността. Трите отличителни черти на гърците". Това се равнява на 2 246 064 гласа за СИРИЗА, 1 715 815 за "Нова демокрация" и 388 447 за "Златна зора".