Дамаск е столицата на Сирия. Дейразор е сирийски град на 450 километра североизточно от столицата. Единствената им пресечна точка е трагичната им участ в сирийската гражданска война.

Както и тази на ъгъла в квартала на Аман, където от месец живеем ние - героите на блога. И където ни се случват малки, големи и още по-нелепи неща. Ето някои от най-дребните например.

Тези дни за пореден път изчерпахме месечния си лимит за интернет. Опитай да си представиш като начало концепцията за месечен лимит - не можеш да пиратстваш колкото си искаш, чудиш се дали и кога да свалиш например последния Game of Thrones (макар при нас чуденето да идва главно от факта, че ние си играем на съвсем истински Game of Temples).

Лимитът има и добри страни. Като не седя пред компютъра, ми се отваря време за чистене. Мия подовете и пускам пералнята. Но и това има последствия. Изпразвам цистерната с вода на покрива, която играе личното ни ВиК. Стоим два дни без вода. Това разбираемо ограничава социалния ни живот, но пък ни пести пари.

Накрая преливаме вода от съседска цистерна и пълним нашата догоре. Почвам усилено да мия чиниите от последните два дни. Това има? Позна -  последствия. Отново неочаквани.

Уплътненията на мивката очевидно не са предвидени за толкова много вода и с такъв дебит. Избиват. Водата тече под мивката и обилно по пода. За щастие той: 1. е от мрамор, и 2. има по средата си канал. Така насред новата беда успявам да измия пода. Току що съм вдигнал с едно ниво концепцията за икономично и устойчиво ползване на ресурсите.

Междувременно почвам да търся железария. В квартала ни, както знаем, няма нито една. Започвам да търся в интернет. Това ме връща в първото изречение на цикъла.

Точно както нашата улица "Дамаск" прави пълен завой и продължава точно там, откъдето идва. Криволичещите улици изглежда са по-скоро правило в Аман, отколкото изключение. Не знам защо.

Предположението ми е, че това се обуславя от релефа. Градът е на хълмове. Оо, не си представяй Пловдив! Сещаш ли се за снимки на трамвая в Сан Франциско? Или в Лисабон? Или автобусите, които пъплят към Зографу в Атина? Ей това е Аман. Умножено многократно.

За да продължи произволна улица от своя хълм към някой от следващите стотици, трябва или да следва релефа, или да се издигне непосилно голям мост. Вероятно е по-лесно просто да си ги извиват по очертанията на съответния хълм. А може и да няма нищо вярно в теорията ми.

Но отново за циклите. Уча арабски в малък културен център. В групата заедно с мен са канадката Айда, която е иранка, англичанинът Сам, който е замбиец, аз и холандец без особености.

Освен че се казва Cyril. И се оказва какво? Че Кирил и Методи седят един до друг и учат заедно арабски. Ми защо не - back to the roots, както казват старият българин и солунските двама братя. Веднага му обяснявам за кошмара, който ме преследва от детската градина насам. Нали се сещаш за онези глупави детски смешки, на които никога не си изработил отговор.

Някои от тях те запознават с диалектиката. Например когато по-големият те кара да повтаряш след него: Аз съм си аз, ти си си ти, кой изяде лайното? Ако кажеш аз, си признаваш директно, ако кажеш - ти, това си пак ти по силата на условието и на формалната логика.

Други са просто нелепи. Като например питането към малкия клет Методи къде е брат му Кирил. Тази не ме ядосваше, а просто ме отчайваше с нелепостта си, още повече, че брат ми далеч не се казва Кирил.

Както и да е, седмица по-късно Кирил ме запознава с приятелката си. Представя ме с думите: "Това е моят отдавна изгубен брат".

Хах, пренесъл съм към Холандия вируса на глупавата детска смешка, която ме е настигнала съвсем нелепо след повече от 30 години и няколко хиляди километра.

Прашасващите седемдесетарски лимузини пред
отдавна изоставени вили в квартала ни
са перфектната алегория
за преходността на
петролните пари

Аман-заман, стана месец, откак пристанах в Аман. Акостирах на девети май. По това време вдясно от нас на картата празнуваха Великата отечествена. Вляво - Деня на Европа. Долу, където е Аман, Европа реши също да почете своя ден. Направи игра за децата на площада пред амфитеатъра. Децата трябваше да отгатват кое знаме на коя европейска държава е. Те приеха играта като сериозно предизвикателство. Най-често и лесно разпознаваха знамената на Германия и... внимание - на Дания. "Ама защо така", попитахме ние, останалите европейци. "Ами Германия, защото всички сирийци и иракчани искат да емигрират натам, а Дания - заради карикатурите", отговориха ни.

Никой не попита повече, но всички трескаво размишляваха. Повечето, включително аз журналистът, бяхме забравили за карикатурите в датски вестник от 2005 г. Хората в Йордания - не. Отбелязах първото си наблюдение. Точно месец по-късно преподавателят ми по арабски обясни, че "ние арабите сме така - дай ни нещо и ние ще ти отвърнем двойно". Примерът с поздрава "мархаба" и отговора "мархабтейн" в двойствено число е едната страна на монетата. Онзи с датските карикатури и неочакваните познания на йорданските деца по вексикология - другата.

Всъщност, усещането за двойнственост е основното чувство, с което се сблъсквам тук. Живеем в скъп и странен квартал. В него преобладават посолства, дипломатически резиденции, експати, офиси на международни организации и петролни вили - наети или построени от поданици на страните от Персийския залив. Строи се непрекъснато. Обзавеждат се нови апартаменти. Хора се приспособяват към мястото, което допреди 20-ина години е било пустиня край Аман. Много от вилите имат дворове с много зеленина, въпреки че и те, подобно на всички останали простосмъртни като нас, получават водата си не през тръбопроводи, а от цистерни, качени на покривите.

В същото време в квартала няма една едничка железария. Това говори не за безукорното строителство в града, а за факта, че обитателите на Абдун не са свикнали сами да се грижат за жилищата си. Или че за всеки отделен дюбел, винт или шкурка се качват на колите си, изминават няколкото километра до центъра и пазаруват там. В същото време Йордания е единствената страна в региона, която не притежава и капка собствени нефт и газ. Въпреки това страната и жителите ѝ искат да живеят и харчат като петролни шейхове.

Могат да го постигнат сравнително безболезнено. Пример за това е Дубай, където също няма морета от петрол. Затова емирството отрано е развило сектора на услугите и днес преуспява. Йорданците обаче засега харчат чужди пари. Получават ги като заеми от МВФ или като преки бюджетни субсидии от Саудитска Арабия и САЩ. Предлогът за субсидиите е развитие на международното сътрудничество, а същинското основание - фактът, че Йордания пази гърба на Израел в региона.

Йорданците са наясно, че ще получават пари, докато Израел има нужда от нещо като съюзник в региона. Това значи винаги, каквото и да означава завинаги в човешките представи. Не са наясно, че парите от МВФ ще трябва да се връщат. С лихви. Нито са наясно, че няма защо да завиждат на съседите си за петрола, докато имат слънце. Или пък колко пари могат да правят от туризъм.

При все че имат неизброимо повече налични ресурси от Дубай например, изглеждат сякаш нямат понятие от мощта на соларната енергия, нито имат желание да увеличават и подобряват туризма си. Често услугите тук са като в Обзор през 80-те.

Искате примери за нежелание за работа ли? Наскоро ЕС задели фонд за засилване на пазара на труда в Акаба. Това е единственото пристанище в страната и мястото с най-голяма безработица на глава от населението. Работниците по въпросния проект трябвало да получават 10 динара надница дневно. Речено-сторено - двете страни си плеснали ръцете и парите потекли. При първата проверка какво виждат европейците? Бенефициентите на програмата все така продължавали да не работят. Те просто наемали клети египтяни за по два динара дневно, а с разликата се превърнали в рентиери.

Разбира се, това не е нищо повече от повторение на стотици подобни примери от Гърция, България, Италия и прочие. Но говори за отношението към труда и работната ръка. Точно както и следващата случка - отново от този месец.

И тук, както в петролните страни, е пълно с филипинки за домашни помощници. И тук, както в другите "бели" страни, тези жени се самоубиват. Обикновено скачат от някой висок етаж. Правят го най вече, защото се отнасят с тях като към животни. Което включва и нечовешките изнасилвания. Затова този месец съответната йорданска институция предприе мерки. Вече помага на йорданците да си намират по-непретенциозни и издържливи филипинки...

Което отново ме връща към раздвоението между охолния живот и скромните възможности. Когато купувахме хладилник например, взехме най-малкия - с вместимост 94 литра. Можеше и да не го вземем, защото на касата се скарахме. Тук наричат това нещо мини-бар. "А аз съм израснал с по-малък от този хладилник и от него се хранехме четирима души. Къде ви е смирението и чувството за мярка? Как може да наричате този хладилник мини-бар?"

Разбира се, после си дадох сметка, че в Йордания, където семействата имат много повече деца, това наистина не изглежда като истински хладилник. Добре де, примирих се, че най-вероятно, както обикновено, моята избухливост е причината за свадата. "Но защо, по ангелите, го наричате мини-бар, когато законите тук ограничават алкохола?"

Особено по време на рамадан, който започна на пети юни. Когато не само обичайно забраненият алкохол, но и всичко друго изчезва през деня. Или поне така си мислех. Всъщност, "изчезва" е ключът. Защото нито яденето, нито пиенето потъват в земята. Те просто се продават в барове, маскирани като книжарници или качени по високите етажи на хотелите. Това видях с очите си още на втория ден от рамадана. И отново ме върна към ключовата дума за месеца - двойнственост. Този път на моралните норми.

Улица "Дамаск", на която живеем, е част от
странната, но последователна логика тук.
Тя тръгва от запад, точно пред къщата ни
се пресича с "Деир аз-Зур" и прави
пълен завой назад. Такива улици с
форма на елипса или овал са
по-скоро правило, а не
изключение тук.

Тази двойнственост дразни онзи, който е привикнал към праволинейност. Предполагам, че тя е причината у нас да казваме, че някой кара или е паркирал като арабин в пустиня. Всъщност, трафикът тук е само привидно хаотичен. Просто правилата в него са обтекаеми и почти невидими, но съвсем ясни.

И това го разбираш, ако познаваш как говорят, следователно - как мислят, тези хора. Дори два урока по арабски език ти дават представа. Първо научаваш една буква. Преди да си я запомнил, разбираш, че тя се пише по още няколко начина и че няма значение дали някоя част от нея се слага горе, долу или изобщо се изпуска. Също така няма значение дали и какъв гласен звук слагаш. Важното е текстът да следва някаква обща посока и минимално приемлива логика. Останалото е въпрос на тълкувание, преговори, търпение, компромис и консенсус. Очевидно това се случва и с колите.

Ами това е всичко, приятели! Отсега се чудя какво и как ще ме вълнува след първата година в Аман. (Точно 400 дни по-късно, ето отговора)

П.П. О! О-о - съвсем забравих първите уроци по смирение, които получихме. Още в първата седмица прекрачихме лимита на водата. Т.е., изпразнихме половинтонната цистерна на покрива. Стояхме един ден на сухо, но пък потънали в размисли без какво не можем на този свят и от какво можем да се лишим. Още първия месец прекрачихме и лимита на интернет. Защото тук го носят като водата - по 84 гигабайта месечно например. И прекарахме още ден в размисъл за истинските ценности в живота.

Ето ги описани тук.

Ето ни в Йерусалим след има-няма пет часа пътуване от Аман. Целта ни е Стария град, каквото и да означава това за вас/нас.

Отсядаме в Кудс - на теория арабското име на града, а на практика - мюсюлманския квартал на Стария град.

Всъщност, озовали сме се в съвсем истинско йерусалимско издание на Monopoly. Правилата му са лесни. Има четирима играчи. Техните пионки носят съответно полумесеца, звездата на Давид, кръста (във всякакви разновидности) и колелото на вечността.

На теория мюсюлманите са в квартала горе вляво на картата, където е 1437 година от Хиджрата. Храмът им е в квартала вдясно от тях. В него обаче е 5777 година, защото там са евреите. Християните са под мюсюлманите, а арменците - под евреите. На практика Държавата Израел е навсякъде. Така, ако играеш с пионката със звездата на Давид, получаваш помощи от могъщи американски фондации, за да купуваш къщи - най-вече в мюсюлманския квартал. Така например, около седмица преди да дойдем, палестинец продал дома си на евреи за няколко милиона долара.

Цената няма значение. За едните е важно, че изместват завинаги старите обитатели. За тях пък е най-добре да се скрият далеч с парите и срама, който е дошъл заедно с тях.

Ако си мюсюлманин е горе-долу винаги едно и също. Ако си млад и вървиш по улиците извън твоя квартал, те обискира полиция. Ако искаш да строиш къща, можеш да го правиш на различна от евреите цена и да получиш разрешително само до 50 кв.метра. Ако искаш в нея да гледаш многото си деца, защото те са единственият начин да запазиш земята си, твоя работа.

Ако не можеш да намериш работа, защото имаш ограничения поради синия си паспорт и не можеш да изхраниш децата си, винаги можеш да продадеш имота, разрешителното, правата си на някоя от многото фондации.

Ако замерваш с камъни или още по-лошо - нападаш с нож тежко въоръжените израелски полицаи, полицайки, войници и войнички, заселници и заселнички - Go to jail.

Ако си просто посетител - турист или поклонник, е най-лесно. Всички те ограбват, при това - чудно обединени, с вродена лекота и неизменна усмивка. Все пак го правят от две хиляди години. Поради което - със стил.

Това на снимката вляво например е подът в нашия хостел - Al Arab. Плочите изглеждат на по няколкостотин години. Човек лесно се изкушава да си представи всички поклонници и скиталци, преспали в страноприемницата.

До нея се стига най-лесно като влезете през Дамаската порта, или Bab al Amud горе вляво на картата. От нея тръгват два пътя - El Wad наляво и Tarik Bab Al Amud, или Khan Ez Zeit надясно. Поемаме по десния. Казаха ни, че това е била античната римска кардо максимус, или главната улица, която сече града от север на юг (тази от запад на изток е декуманус). След около 9 минути блъскане през сука, малко преди Тарик Баб ал Амуд да стигне до Виа Долороса, се намира нашият хостел.

Защо ви го казвам ли? Защото още минута след него, в същата посока е Hebron Hostel. Препоръчвам първия заради гледката от покрива, а втория - заради стопанина му Рияд. А и за да съм сигурен, че няма да сгрешите и да отидете в хотел, хостел или Airbnb в новия град.

Той е извън стените и няма никакъв чар. Всъщност, странно е, че още с преминаването през Дамаската порта започваш да делиш света на този в и онзи отвъд стените. Или поне аз го деля така. Защото малката бутилка вода вътре е 5 шекела (едно евро), а вън - нормалния един шекел.

Мисля, че едва на второ място за това разделение помага донякъде метафизическият факт, че юдеите отколе издигат видими и невидими стени.

Това си личи и в нашата малка игра. Ако насред мюсюлманския квартал има еврейски имот, независимо дали е отпреди Нахба като Къщата на Шарон, или купен преди седмица, той е охраняван от полицаи и частна охрана. Евреите, които живеят вътре, излизат и се разхождат във враждебния им квартал изключително в съпровод от полиция и охрана, или поне някоя Тора за кураж.

Колкото до невидимите стени - погледнете отново горната карта. О, забравих - затова се казват невидими, защото най-важното е невидимо за очите. Тази карта е издадена от израелското министерство на туризма. В нея са отбелязани основните забележителности в града. С една подробност - заличен е третият най-свят за мюсюлманите храм - Ал Акса. Вместо него са нарисувани хипотетичните Соломонови обори. Така мюсюлманските светилища са обречени на заличаване от паметта, или дамнацио меморие за по-претенциозните от вас.

Сега сравнете израелската туристическа карта с първата възможна попаднала ми - публикувана в Wikipedia за свободно ползване. Разбира се, ще кажете, тази карта вляво е отпреди над сто години, още преди това, което арабите или поне йорданците имат като Голямото Арабско въстание (стогодишнината от което, впрочем, отбелязваме точно днес).

Съвсем прави сте - тази карта отразява друга демографска и историческа действителност. Но го прави почтено и без да шмекерува.

Нейсе, за клетия турист остава примирението, че ще бъде лъган на всяка крачка от търговци. Примирете се с това и ако сте решили да се поклоните пред каквито светини намерите за добре, ето ви два съвсем безплатни съвета.

Качете се първо на Елеонския хълм, който се намира източно от Стария град, точно срещу Купола на скалата. Не само защото в подножието на хълма е Гетсиманската градина или заради хубавите панорамни снимки за фейсбук. От Елеонския хълм можете да видите от птичи поглед местата, в които после ще се бутате с бързащи за петъчна молитва мюсюлмани, каещи се кармелитки и самобичуващи се членове на произволни християнски ордени, по-кашпировски-хипнотизирани руски поклонници, бързащи да затворят цяла улица в Jerusalem Monopoly ултраортодоксални евреи и ли пък обикновени лентяи като нас.

Вторият съвет - задължително пригответе осем шекела, бутилка вода и приблизително час и половина за разходка по крепостните стени. Тя тръгва от началото на декуманус максимус, ведната след като влезете през портата, която евреите наричат Яфа, а мюсюлманите - Хебронската. Можете да поемете наляво, което е на север към Дамаската порта и да завършите обиколката приблизително над Лъвската порта. Така ще видите отвисоко християнския и мюсюлманския квартали. А можете да поемете и надясно, като ще минете над арменския и еврейския квартали. Като за без пари толкова със съветите.

Слизаме отново в глъчката. Мюсюлманският квартал е най-многолюден, ароматен, шумен и меланхоличен. Еврейският е най-модерен. Арменският е най-малък. Християнският е най-туристически. Последното е условно, защото каквото и да правите, навсякъде ще загубите пари.

Всъщност единственото нещо, което тук вдъхва автентичност на археолога скептик като мен, е поклонническият плам. Ето го например издълбан върху колоната край входа на християнския храм "Гроб Господен". Ако се вгледаш, ще видиш и надпис "Иванъ..." и още една, нечетлива за мен дума.

Не знам дали е толкова автентичен, но поне е красив и отчайващо необходим ни днес, примерът с една джамия точно до двора пред този храм.

Това е Джамията на Омар. Преданието твърди, че когато вторият халиф Омар превзел през 637 г. Йерусалим, византийският патриарх поискал да предаде града лично на него. Омар дошъл и Софроний го поканил да се помолят заедно в Храма на Гроба Господен. Омар отказал, за да не даде пример на мюсюлманите и така да навреди на храма като на християнска светиня. Вместо това се помолил наблизо. Там днес е неговата джамия.

Вероятно това е бил от последните примери на почтеност в тази игра на храмове, в която днес е превърнат Йерусалим.

П.С. Разгледах в нета дали някому е хрумнала вече идеята за Jerusalem Monopoly. Очевидно не съм първият, но резултатът върху тази тениска ми изглежда прекалено скромен за амбициозните играчи, които са се събрали край най-свещеното място за милиарди хора, каквото и да значи това.

Така че си запазвам авторството върху идейката :)

П.П.С. На 8 декември прочетох, че Hasbro прави Jerusalem Monopoly. Продължавам да си искам правата :)

П.П.П.С. Една година по-късно, на 16 април 2017-а, когато православният и католически Великден съвпаднаха с еврейския Песах, се озовах неволно в Йерусалим. И, о, небеса, видях Jerusalem Monopoly. Даже се продаваше с отстъпка. Ето: