Две момчета, на по седем-осем, от приятелски семейства, подритват топка. Идва трето дете - на тяхната възраст, но непознато. Играят заедно - двамата приятели срещу него.
Той е много по-добър, но пък получава по-голямата врата, а тяхната е там, където има пейки и се играе трудно. През цялото време са в неговото поле. Двамата разцъкват, но той продължава да не мрънка, а ги гони - влиза за всяка топка, тича след всеки пас.
А те играят по проста схема - пас-шут; пас-шут. Децата са егоисти. Трябва им само още един пас, за да го бият без проблем, но никой от тях не иска да връща топката.
Обществените предразсъдъци с подаването - т.е., социалното поведение, са приучават по-късно.
Малкият е два пъти по-добър от всеки от тях, но е сам. И тича два пъти повече, за да задържа резултата в що годе прилични граници. Така е и в живота - ако си солов играч, тичаш два пъти повече от останалите, за да постигнеш онова, което двама посредствени души, но в екип, правят.
Идва четвърто дете. Влиза от отбора на моя човек. Всеки път, когато атакуват обаче, новият, вместо да влиза в човека с топката, бяга настрани. Кръшка. И вика: "Айде, бе, Викиии, заради теб ше ни вкарат гол!". А Вики не мрънка. Гони човека с топката, гони следващия, гони топката, като влезе във вратата. А другия се разпорежда и мрънка.
Вече го виждам като голям. Кръшкач, мрънкач и нарежда. Мениджър ше става. А Вики е мъжко момче. И трогателно честно. До края не забеляза очевидната неправда. И нито веднъж не обвини никого. Само тичаше още по-здраво.
На другия ден играх футбол с порасналите им еквиваленти - двете издънки на противниковия отбор играят в моята зона. Кръшкат, тръшкат се, не им върви нещо. Направо ги виждам как са викали по всеки Вики като деца. И след мача научавам случайно - двамата са шефове на партия със славно минало и залязващи функции.
Та такива неща. Гледам и си припомням. Но нали таралежите се раждат без бодли, а те им прорастват впоследствие.
А като малък си обещавах, че няма да забравя разни неща като порасна, за да не ги причинявам на децата си.
