"Идвам от Де Мойн, Айова. Така де, все някой трябва да е оттам". С две изречения Бил Брайсън скъсява разстоянията и те настанява до себе си. Точно толкова непосредствено тече и разказът му. Той е за живота и времето на Момчето Гръмотевица.
То е малко и понякога смотано. Когато е на шест, най-големият авторитет за него по въпросите на секса е сестра му, а най-голямото приключение - пресичането на Гората между квартала и центъра на Де Мойн. Когато е на осем, вече разнася вечерните вестници. На десет по време на редовните противоатомни криеници под чиновете в клас вече е наясно с глупостта на възрастните. Единственият начин да срази глупостта са неговите гръмотевици.
Те може и да не постигат целта си, но все пак работят. Например четеш как "най-големият страх в Щатите през 50-те беше атомната война" и съветските ракети и се сещаш, че точно същото, но от другата страна, са ти говорели и на теб в началото на 80-те. В нашите кабинети по военно обучение (не съм сигурен кога го прекръстихме на гражданска отбрана) висяха подобни плакати, които трябваше да ни убедят, че в случай на ядрено нападание, най-доброто нещо да наведем глави. А още по-добре - да намерим някой пън и да се излегнем зад него. После всичко ще се оправи. Ето:
И неволно се усмихваш на Момчето Гръмотевица, от което може и да те делят хиляди километри и трийсетина години, но пък делите едни и същи мисли и отношение към глупостта.
Или пък разказва за играчките през 50-те. Основно място са заемали пластмасовите моделчета. Те се отличавали с три неща: 1. Частите са толкова стабилно прикрепени към матрицата, че по никакъв начин не могат да се отлепят (показвам)
2. всеизвестно е, че лепилото в комплекта лепи абсолютно всичко друго, но не и конкретната пластмаса, и в резултат 3. сглобеният модел по нищо не прилича на лъскавата картинка от кутията, която те кара да бленуваш въздушни битки.
Да ви прилича на нашите моделчета, с които си играехме през 80-те? Например на ето това:
И пак цъкаш с език колко еднакво сте се развивали. И почваш да се чудиш къде, по ангелите, сме сгрешили, за да се станат американците такива криваци, а ние - всепризнати мърморковци и негативисти.
Бил Брайсън дава някои отговори. Неговото Дете Гръмотевица например е свидетел на времето, в което семейните магазини изчезват. Идва телевизията наред с големите молове, а с тях - пълното отчуждение на хората, както и култът към потреблението. При нас това дойде може би в края на 90-те, когато хората се позамогнаха.
Във всеки случай книгата му е както реперториум на явно общото ни детство, така и поглед от задната страна на огледалото. В което се отразяват същите чучела, както у нас. И виждаш същите чудовища от криви огледала, както при нас. А през това време всички ние - децата, сме се интересували последователно от: плевнята в селската къща на баба, задният вход на киното, гърдите на ... (Тинчето от "Васко да Гама..." за моето поколение).
В крайна сметка книгата е толкова непосредствена, а посланието - извинете ни, но ние бяхме дръзки, мислещи и смели. Не всички сме като хората, които управляват и представляват страната ни днес.
Така едновременно разчупи предубедеността ми към американците, но и събуди любопитството ми към автора. Само за да открия, че друга от книгите му - A Walk in the Woods, е филмирана от Робърт Редфорд. Който заедно с Ник Нолки и Ема Томпсън са главни герои в едноименния филм, представен за пръв път на фестивала за независимо кино Sundance.
То е малко и понякога смотано. Когато е на шест, най-големият авторитет за него по въпросите на секса е сестра му, а най-голямото приключение - пресичането на Гората между квартала и центъра на Де Мойн. Когато е на осем, вече разнася вечерните вестници. На десет по време на редовните противоатомни криеници под чиновете в клас вече е наясно с глупостта на възрастните. Единственият начин да срази глупостта са неговите гръмотевици.
Те може и да не постигат целта си, но все пак работят. Например четеш как "най-големият страх в Щатите през 50-те беше атомната война" и съветските ракети и се сещаш, че точно същото, но от другата страна, са ти говорели и на теб в началото на 80-те. В нашите кабинети по военно обучение (не съм сигурен кога го прекръстихме на гражданска отбрана) висяха подобни плакати, които трябваше да ни убедят, че в случай на ядрено нападание, най-доброто нещо да наведем глави. А още по-добре - да намерим някой пън и да се излегнем зад него. После всичко ще се оправи. Ето:
И неволно се усмихваш на Момчето Гръмотевица, от което може и да те делят хиляди километри и трийсетина години, но пък делите едни и същи мисли и отношение към глупостта.
Или пък разказва за играчките през 50-те. Основно място са заемали пластмасовите моделчета. Те се отличавали с три неща: 1. Частите са толкова стабилно прикрепени към матрицата, че по никакъв начин не могат да се отлепят (показвам)
2. всеизвестно е, че лепилото в комплекта лепи абсолютно всичко друго, но не и конкретната пластмаса, и в резултат 3. сглобеният модел по нищо не прилича на лъскавата картинка от кутията, която те кара да бленуваш въздушни битки.
Да ви прилича на нашите моделчета, с които си играехме през 80-те? Например на ето това:
И пак цъкаш с език колко еднакво сте се развивали. И почваш да се чудиш къде, по ангелите, сме сгрешили, за да се станат американците такива криваци, а ние - всепризнати мърморковци и негативисти.
Бил Брайсън дава някои отговори. Неговото Дете Гръмотевица например е свидетел на времето, в което семейните магазини изчезват. Идва телевизията наред с големите молове, а с тях - пълното отчуждение на хората, както и култът към потреблението. При нас това дойде може би в края на 90-те, когато хората се позамогнаха.
Във всеки случай книгата му е както реперториум на явно общото ни детство, така и поглед от задната страна на огледалото. В което се отразяват същите чучела, както у нас. И виждаш същите чудовища от криви огледала, както при нас. А през това време всички ние - децата, сме се интересували последователно от: плевнята в селската къща на баба, задният вход на киното, гърдите на ... (Тинчето от "Васко да Гама..." за моето поколение).
В крайна сметка книгата е толкова непосредствена, а посланието - извинете ни, но ние бяхме дръзки, мислещи и смели. Не всички сме като хората, които управляват и представляват страната ни днес.
Така едновременно разчупи предубедеността ми към американците, но и събуди любопитството ми към автора. Само за да открия, че друга от книгите му - A Walk in the Woods, е филмирана от Робърт Редфорд. Който заедно с Ник Нолки и Ема Томпсън са главни герои в едноименния филм, представен за пръв път на фестивала за независимо кино Sundance.
