На чудна изложба попаднахме днес в СГХГ - разказваше как творци от България, Румъния, Сърбия и Гърция гледат на темата за ориентализма и възпроизвеждат клишeто.
За щастие бяха довели дори "Имарет джамия" на Златю Бояджиев. Признавам, че за пръв път виждам на живо не само картината, но каквото и да е произведение от него, колкото и срамно да е това за човек с претенции за култура.
Невероятно е да гледаш детайлите в цялата сцена. Напомня Панатенеите от барелефа на Партенона, но е много по-хубаво.
За нещастие от никъде в прилежащите описания не става ясно какво показва картината и доколко институцията на имарета е била присъща за Златювия Пловдив или е част от имагинерния му Ориент.
За още по-голямо нещастие не можах в описанията да открия връзката с претворяването на Ориента от гръцката Мюнхенска школа, въпреки присъствието на един Николаос Гизис.
Вярно, че тази глава е хубава, но нито е най-представителната за Гизис, нито по какъвто и да е начин става ясно, че е част от цяла школа - Мюнхенската. Тя включва както идващите от Тинос Гизис и Литрас, така и родения в Лесбос Яковидис, саламинеца Лебесис и критянина Воланакис.
Ако кажем, че те са за гръцкото изкуство, каквото е Мърквичка за българското, ще бъде и малко, и неточно, но все пак някакво начало. След него ще трябва да посочим, че показаната тук глава от Гизис е плод на тримесечното пътуване до Измир на беден и изтерзан художник, рисуващ в строгия академичен стил на Мюнхен. Това се случва по време, когато кайзер Фридрих II вече флиртува с Османската империя.
На мюнхенските бюргери и на меценатите на Гизис обаче в тази империя импонира не непознатият ориенталски мотив, а онези толкова близки и все пак не съвсем свои левантинци (съставлявали мнозинството жители на градове като Александрия, Смирна, Бейрут, Солун и Константинопол и описани в прекрасна книга, част от която съм превел тук).
И така, без да научаваме кой знае колко от този контекст, изложбата се прехвърля век по-късно с импресии на български и румънски художници от братски социалистически страни в Северна Африка.
И отново - безспорно са красиви, макар да не се подчертава много-много, че са създадени век след раждането на импресионизма.
И така за много от платната остава натрапчивото усещане, че въпросните творци са се разходили да потрошат народна пара и да възпроизведат неща, които са учили в съответната си академия.
Докато всъщност поне в случая със Златю можем да пледираме автентичен поглед, теми и перо - съвсем различни от създаването на национални клишета от мюнхенци или възпроизвеждането, макар и качествено, на клишета от командированите по алжири творци.
Във всеки случай, на чудна изложба попаднах. Не знам дали Мусоргски е импресионист, но през цялото време в ушите ми звучеше това:
За щастие бяха довели дори "Имарет джамия" на Златю Бояджиев. Признавам, че за пръв път виждам на живо не само картината, но каквото и да е произведение от него, колкото и срамно да е това за човек с претенции за култура.
За нещастие от никъде в прилежащите описания не става ясно какво показва картината и доколко институцията на имарета е била присъща за Златювия Пловдив или е част от имагинерния му Ориент.
За още по-голямо нещастие не можах в описанията да открия връзката с претворяването на Ориента от гръцката Мюнхенска школа, въпреки присъствието на един Николаос Гизис.
Вярно, че тази глава е хубава, но нито е най-представителната за Гизис, нито по какъвто и да е начин става ясно, че е част от цяла школа - Мюнхенската. Тя включва както идващите от Тинос Гизис и Литрас, така и родения в Лесбос Яковидис, саламинеца Лебесис и критянина Воланакис.
Ако кажем, че те са за гръцкото изкуство, каквото е Мърквичка за българското, ще бъде и малко, и неточно, но все пак някакво начало. След него ще трябва да посочим, че показаната тук глава от Гизис е плод на тримесечното пътуване до Измир на беден и изтерзан художник, рисуващ в строгия академичен стил на Мюнхен. Това се случва по време, когато кайзер Фридрих II вече флиртува с Османската империя.
На мюнхенските бюргери и на меценатите на Гизис обаче в тази империя импонира не непознатият ориенталски мотив, а онези толкова близки и все пак не съвсем свои левантинци (съставлявали мнозинството жители на градове като Александрия, Смирна, Бейрут, Солун и Константинопол и описани в прекрасна книга, част от която съм превел тук).
И така, без да научаваме кой знае колко от този контекст, изложбата се прехвърля век по-късно с импресии на български и румънски художници от братски социалистически страни в Северна Африка.
И отново - безспорно са красиви, макар да не се подчертава много-много, че са създадени век след раждането на импресионизма.
И така за много от платната остава натрапчивото усещане, че въпросните творци са се разходили да потрошат народна пара и да възпроизведат неща, които са учили в съответната си академия.
Докато всъщност поне в случая със Златю можем да пледираме автентичен поглед, теми и перо - съвсем различни от създаването на национални клишета от мюнхенци или възпроизвеждането, макар и качествено, на клишета от командированите по алжири творци.
Във всеки случай, на чудна изложба попаднах. Не знам дали Мусоргски е импресионист, но през цялото време в ушите ми звучеше това:
0 коментара:
Публикуване на коментар