В деня и часа, когато Европа си прехвърляше като горещ картоф спасението на Гърция, самата страна - щастливо тънеща в неведението си по въпроса, празнуваше националния си празник, своя 3 март.

Ден, в който, откак го помня, се организират военни паради (както беше навремето и у нас), на които без никаква свян се показват новите самолети, купени за милиарди долари от САЩ и Франция, новите ракети, купени от Русия, САЩ и Франция, новите танкове, купени от Германия и САЩ и т.н.

И понеже глупостта не е от вчера, да не кажа, че броди редом с философията, създадени от древните елини, от поредния парад (сам по себе си глупост и анахронизъм, особено в тези критични за Атина дни) съседите успяха да си сътворят международен дипломатически скандал.

Докато шляпаха бодро плавници по време на парада, най-елитните им войски, призвани да спасят нацията във време на война ( с кого в ХХІ в.?!) - тези на "хората-жаби" или морските десантчици, си подпяваха ей такива песнички за повдигане на бойния дух:

"Грък се раждаш, грък не ставаш, кръвта ти ще пролеем, албанско прасе!"

"Викат им македонци, викат им албанци; дрехи ще ушия от техните кожи!"

Живи да ги... спасиш...

П.С. Текстчето да се чете и тълкува като предупреждение за нетърпимост към всякакъв вид расизъм - независимо дали идва от Гърция, България или където и да е!

Les emplacements des radars mobiles | nicematin.com

Морен петък е. Мисълта тече бавно и то главно в посока към съботно-неделните излизания с кола извън града.

От онези, дето отсега мислиш кои пътища ще са затворени или още ненаправени от знайните не незнайни батковци; къде ще ти размахат слънчоглед с репликата: "Такаа... А вие какво работите?" като лека еротична прелюдия в играта "Остави книжката на задния капак".

Ако си баровец, слагаш антирадара, обличаш безсмъртните гащи и не те плашат засадите.

Но това е българският случай. А във Франция, тази чудновата страна, какво са направили?

Пишат статия в местния вестник, в която надлежно обясняват в кои дни на кои места по националната и местната пътна мрежа ще има мобилни групи с радари! Ей това като българче не го разбирам :) Толкова ли не можем да си играем на лоши полицаи и хитри бегълци? Развалят ми цялото удоволствие така :))

И като се замисля, само един човек досега (излишно е да споменавам, че е българин, нали?) ми е споделял, че ползва и във Франция антирадар! Не стига това, ами влизал в сайта на бивш полицай, който организирал доброволци да съобщават за местата на мобилни и стационарни радари по пътищата.

Просто на нашия човек му липсва милата родна тръпка от надлъгване със закона...

Не! Нещо не е наред в тази страна. Но още не знам какво...

Айде, да ходя да изучавам :)

Приятни почивни дни, прочее! И умната!

А точно в тази къщичка в старата Ница Анри Матис държи под наем ателие в продължение на 9 години - сред най-плодотворните в живота му; току преди да се пренесе във Ванс (Vence) и да го удари на гуаш декупе .

И всичко си му е било наред на стария майстор. Живот в центъра на града, който намирал така или иначе за райско място. На достатъчно разстояние от другия голям на епохата - Пабло Пикасо.

Който живеел в съседния Антиб и когото можел едва ли не да види от прозореца на ателието си. Далеч, за да не се дразнят един друг, но близо в името на промишления шпионаж :)

И всичко вървяло по мед, масло и темпер до момента, в който от Париж не се появила съпругата на гения.

И казала (цитирам): "Мрън-мрън-мрън! Мрън-мрън, наем, мрън? Мрън-мрън-друго-място-мрън-мрън-мрън!!"

И човекът се преместил, какво да прави - зер, музата пожела!Първо малко по-горе в Стария град - в по-малък апартамент, но с източно изложение.

А после във Ванс. А после тя се върнала в Париж. Музовска й работа... Не че геният не заживял с друга муза. Руска муза. Но това е друга история.

На умиляващо място попаднах.

Разправят, че агломерацията Ница - Антиб (да се броят Кан, Сен Тропе и други такива упадъчни места) била най-скъпия край на Франция.

Да не говорим, че наоколо е Монако!

НЕ, да говорим! Първата кола с регистрация от Монако, която срещнах по пътя, беше едно старо клио, малко по-старо от нас :) И изпитах исконно чувство на гордост. Така де, току виж сме задминали някой тлъст, стар и богат екстравагантен тип, който се търкаля с 20-годишна кола (разбирам да беше жена). Та за такива извратени богаташки вкусове ми е думата.

А, и за да завършим локализирането на историята - точно над Монако има едно селце, Тюрби се казва. За него разправят, че било митично скъпо. И французите го използвали в езика си - "ти да нямаш имот в Тюрби?" като все едно "ти кат' си роден на жълтите павета / Банкя / Сирищник (излишното да се задраска), и к'во".

А то, горкото селце, съвсем мизерно - просто седи на един хълм с половин кула, построена навремето от Август, и гледа жално към Монако. Барем море да имаше или поне средновековни улички... Не мога да ги разбера тия извратени богаташи. Ма пък щом някой си купува апартаменти в Слънчев бряг, кво пък...

Аз пък няма да ги светна за далееч по-красивото Пейон, което видяхме същия ден.

Да се гърчат в неведение!

Та, всичко това е от една страна.

От друга обаче, е много трогателно как в Ница пробутват на туристи и не само, типичното си ястие сока, което си е чист качамак, но от нахут.

Странна работа, арабите едва ли не основно нахут мухат, но никога не им е хрумнала щастливата идея да вземат да го запекат малко, след като го смелят.

Ей на това му викам европейско технологично мислене: съвсеем малко стига, за да се превърне хумусът в качамак :)

Та, този хляб за бедни, както са му казвали (май в уикипедия го четох) се прави на мноого тънък пласт върху голяяям сач, яде се веднага щом излезе от фурната, САМО с черен пипер и пръсти. Ефектно и страашно засищащо.

И е направо странно колко му се радват хората тук - дали защото е само 2 евро, докато и най-смотаният дюнер околвръст (за съжаление още не съм намерил като на нашите араби, аллах да увеличи дните им) започва от 5 кинта, или по сантиментални причини, но е факт.

В дванайсет офисите се изпразват (познато, нали?) и пред сокачийниците се спретват едни опашкии, да не ти е работа.

Разликата с нас ли? Амии - тук хлопват кепенците задължително в 12, не по-рано, не по-късно (не знам фиестенци как бихме издържали в тия нечовешки условия :) ). И ядат на воля чаак докъм 1 и половина.

Вярно, не са стигнали в кулинарните перверзии дотам, че да си пожелават след ядене подобно на гърците "Добро храносмилане!", но това е друг разказ.

Та за сока ми е думата. Още не сме намерили най-доброто място в сокаците на стария град, но пък знам рецептата:

(за 8 души)

250 гр. паста от нахут

6 супени лъжици зехтин

сол на вкус

черен пипер (за подправяне на готовото ястие)

Общо време за приготвяне: ок. 15 минути

Печене: 7-8 минути

Приготвяне:

В дълбока купа изливаме чаша студена вода. В нея сипваме нахутената паста заедно с половината зехтин и бъркаме енергично, за да не стане тестото на топчета. Трябва да получим тесто, малко по-плътно от това за палачинки.

Междувременно загряваме за 10-ина минути фурната поне на 220 градуса. Подготвяме сач (или друг подходящ съд за печене), като намазваме дъното му добре със зехтин.

Слагаме сача само със зехтин за пет минути във фурната.

Когато го изкараме, сипваме бързо тестото и го разпределяме по целия съд.

Запичаме за още две минути, като преместваме сача по-високо (близо до грила).

След това включваме термостата на позиция грил и печем още 5 до 7 минути, докато получим златиста коричка. Може дори да загори леко.

Накрая поръсваме с черен пипер.

Яде се в добра компания и задължително с омазване на всички видове пръсти.

Айде, че огладнявам, а имам да гледам места за ходене тая събота и неделя. Че и избори идат.

Аа, да - само да завърша портрета на околността, като кажа, че тук е бастион на сарко, льо пен и подобни отрепки :)

Пропуснах да видя дали някой от буржоазната им клика не е ял показно сока, за да спечели местния вот. Ама пък по телевизията ще кажат, ако се случи.

Макар тук и телевизията да не прилича на нашата. И да заслужава отделен текст :)...

Цел: София - Ница: 1720 километра (ако не объркам пътя някъде из Италия)

Време: от петък рано сутринта до събота предиобяд (трябва да хвана края на карнавала в Ница в неделя; нито пристигам преди обяд, нито карнавалът свършва в неделя, но тези неща се разбират в следващата история)

Средства: пунто и строго рестриктивен бюджет

Потенциални пречки: лоши пътища, гладни катаджии от всякакви националности, слонове по магистралите (в крайна сметка не случих на нищо от горното, но си имах други)

Начало и първа пречка: прощалното виждане с приятели предната вечер прераства в омазване -> небрежно окъснявам за леглото и амбициозното ставане в четири и половина --> графикът се отмества с някой час, колкото да се присетя дали имам валидна застраховка и каско и да изпадна в паника.
След три часа административни пречки и запознаване отблизо с известен в миналото авто-далавераджия и по съвместителство племенник на шефа на ЮНЕСКО потеглям.
Първият стопаджия е на Калотина: леля, окъсняваща за пазара в Цариброд.
Сръбският граничен полицай: - За къде си, брате? - Франция, скромнича аз. Следва недвусмислен жест с насочване на всички вежди към лелята. - Аа, тя слиза преди това, викам.
След като се отблагодарява с няколко мъдрости от живота и наставления за щастливо семейно добруване, лелята ме оставя сам със стекчето вода, което любезно съм приготвил за лошави сръбски катаджи. Отделно упорито си припомням сръбски вежливости. Гледам при това от табелите по пътя, за да свикна с падежите. Само "пАли светло" ми прави впечатление.
Иначе знам "Йооо, не сЕри, брате!", "КАко си се Усрааал!", "Е, сат сме се найЕбали", "Пуши кУрац", но не и нещо за не толкова ангажиращ светски разговор с полицаи. Нейсе.
И без това първата вода ми я поиска чааак хърватският граничен полицай.
А дотогава вече се вихря с антропологическите си проучвания на терен (освен че съм прекарал втора стопаджийка от белградско село до друго белградско село) - пуснал съм радиото, за да се смесвам с културите, през които минавам.
И попадам на егати културата. 11 километра след излизането от Димитровград (ерго, навлизането в Сърбия), по радиото се вихри "Айде, кумееее" и се почват едни поздрави, едни работи... Не ти е работа. Кустуричевското клише за сърбите работи с пълна сила - сватбарски песни с духова музика и периодични неприлични подвиквания към кума и загатвания за неговата потентност.
Най-странното е, че непрекъснато се леят поздрави за някой си Аркан. Опитвам се да се сетя дали не гръмнаха историческия Аркан и кога, аджеба, беше това (ки, помагай, като се сетиш или го изкопаш!).
Спирането по бензиностанции, тол-постове и прочие административни подробности пропускам, макар да пазя всички бележки от тях.
Далеч преди влизането ми в Хърватия антропологът в мен се терзае какъв ли ще е радио-образът на тоз странен народ. Припомням си това-онова от историята - цар Симеон ги е пляскал преди време, усташите са били наши съюзници по друго време, но само толкова. Действителността надминава всички очаквания.
Отварям скоба, за да кажа, че музиката в дългите самотни пътувания е важна, защото на човек му омръзва да си говори сам. Затова се съсредоточавам върху връзката си с радиото (при положение, че единствените емпе-тройки, които съм взел, са аудио-книга на английски "Рудниците на цар Соломон", а това не е оферта, ако искаш да си буден дъълги-дълги часове).
И така - хърватското радио, дами и господа, скъпи ми приятели, единственото хърватско радио, което хващам в разстояние на почти петстотин километра - е радио Ватикана на хЪрватском йЕзиком.
Добрее, викам си, никога не е излишно да чуеш сълзливата история за живота на света Берта и свети Онуфрий, пък били те и на хърватски. Така де, славяни сме, ще се разберем. Ситуацията става опасна, когато започвам да споря с водещия. На глас и оживено.

Дръж се, фонси, викам си. Най-добре да пусна Хагард, да натисна газта и да се надявам словенците да са свежари.

Първо го научавам по емпиричен път, а после и от първа ръка - словенците са скръбна, интелектуалстваща и дълбоко объркана нация. По няколкото стотин километра на която слушах живото предаване на хокеен мач между отбор от Марибор и унгарци. А в паузите за подгряване - интелектуален джаз :D
От емоции ли, що ли, ми се доспа. Така де, наближаваше дванайсет. Първият паркинг беше мой и рано сутрин - Италияяя.
И щеше да стане така, ако след съвсем малко точно три коли не бяха избрали да застанат до мен на иначе огрооомния и съвсем празен паркинг. Като в едната работеха шумно по просперитета и увеличаването на нацията.
Ми аз да си ходя тогава.
С кански усилия и воден единствено от неистово желание да избягам от несвършващия мач и да видя каква е радио-Италия, реших да се добера да лелеяната граница.
Доспиване на италиански паркинг.
И сладки сънища в очакване на истинско еспресо ристретисимо.
А на сутринта - ооо, ДАААА!!! В седем и половина Джулия от Венеция поздрави по радио не помня кое Анджела с Bella ciao
ДААА...

Абе, италианците, откъде знаете, че точно с тая песен се научих да жонглирам, че с нея боядисвам, че ми действа, абеее... като мате, ХАХАХА...
По-важното е, че антропологическото изследване върви, и то с неочаквани резултати - клишетата за всички народи се оправдават с пълна сила.
Оттук нататък каквото и да пуснеха по радиото, бях склонен да простя италианската шумотевица. И така в следващите многостотин километри.
Като прескачам дребните загубвания (мисля, че бяха направени подсъзнателно, колкото да спра да си говоря с бензинаджии, една учтива проститутка, двама касиери на магистрални такси и една продавачка в магазин) и трите часа чакане пред един задръстен след катастрофа тунел, стигам до Франция.
Така де, Ница - която още не може да се определи дали е Франция или Италия. Доказателство?! Радиото :):) - до влизането ми в града и щастливото ми загубване, слушах радио на италиански, на монегаски (дали така се казва езикът на Монако?), новинарска емисия на патоа от Ница, но мисля, че френска реч не чух.
Което пък зарадва езиковеда и любителя на етнически малцинства в мен :)
Останалото? Останалото, казват, е история :)

Равносметка: Излязъл от София по икиндия и влязъл в Ница след точно 26 часа, 6 бутилки "Девин", две спанета, множество кАву, еспресо ристретто, кафЕ-о-ле. Сложил началото на новата история.

Послепис: Споменах ли, че нямам външна антена на колата и хващам само онези станции, които имат достатъчно силен сигнал :))? Следователно, социологическото ми проучване едва ли е меродавно :)

В Ница и по Лазурния бряг има много българчета. С много и интересни истории.

Малцина обаче ги описват в блогове или поне аз не съм попаднал.

Освен това, в техните истории си е тяхната Ница, а аз ще започна да ви разказвам, приятели, моите късометражни филмчета - така, както ако седяхме при чичо Емо на славянска или на втория етаж на Мама мия :)

И така - Promenade des anglais

Разхождам се по крайбрежната улица на Ница.

Всичко си е на място - перуанци свирят El condor pasa, англичани хвърлят остатъците от джънк фууда си по плажа, японци снимат, французите любезничат по пет минути на пешеходната пътека, абее идилия.

Толкова е хубаво, че е чак неприлично стряскащо за току що акостиращия българин. Опитвам се да го правя дискретно, но трескаво се оглеждам за бъг в системата - така, де, нали идвам от Страната на чудесата.

И хоп - еврика: след седем години, прекарани в друго средиземноморско пристанище - Солун, съм убеден, че познавам добре и съм свикнал с гледката на типичната крайбрежна средиземноморска улица.

Тя е следната: грижливо бетониран подстъп към морето, улица, обсипана от кафета, нощни гей-клубове, обикновени дискотеки и лъскави селски дискотеки, хора се редят на опашка и чакат, понякога и по половин час, за да седнат ТОЧНО в онова кафе, където цялата прогресивна младеж да се наслади на най-новите им маркови маратонки, купени за скромните 13 евро от пазара в Сандански.

Изобщо, хората обичат морето, природата, спорта и идеята за здрав дух в здраво тяло, но по свой си начин - солунски.

А в Ница по крайбрежната (или поне в по-голямата й част): 1. просто НЯМА кафенета; 2. има плаж (макар и каменен); 3. хората са на плажа, дори и в средата на февруари; слизат долу, свалят си обувките, за да дадат покой на офисните чорапи, търкалят се с децата си по плажа, най-смелите дори се плицикат. Но най-любими са ми онези, които полягат връз стената, за да почетат книжка, докато слънцето ги напича :)

Това е накратко разликата в разбирането за и ползването на крайбрежните улици... :)

... защото огладнявам, а в Ница това си е цяло приключение и следваща късометражка...