На пресечката на Дамаск и Дейразор

Дамаск е столицата на Сирия. Дейразор е сирийски град на 450 километра североизточно от столицата. Единствената им пресечна точка е трагичната им участ в сирийската гражданска война.

Както и тази на ъгъла в квартала на Аман, където от месец живеем ние - героите на блога. И където ни се случват малки, големи и още по-нелепи неща. Ето някои от най-дребните например.

Тези дни за пореден път изчерпахме месечния си лимит за интернет. Опитай да си представиш като начало концепцията за месечен лимит - не можеш да пиратстваш колкото си искаш, чудиш се дали и кога да свалиш например последния Game of Thrones (макар при нас чуденето да идва главно от факта, че ние си играем на съвсем истински Game of Temples).

Лимитът има и добри страни. Като не седя пред компютъра, ми се отваря време за чистене. Мия подовете и пускам пералнята. Но и това има последствия. Изпразвам цистерната с вода на покрива, която играе личното ни ВиК. Стоим два дни без вода. Това разбираемо ограничава социалния ни живот, но пък ни пести пари.

Накрая преливаме вода от съседска цистерна и пълним нашата догоре. Почвам усилено да мия чиниите от последните два дни. Това има? Позна -  последствия. Отново неочаквани.

Уплътненията на мивката очевидно не са предвидени за толкова много вода и с такъв дебит. Избиват. Водата тече под мивката и обилно по пода. За щастие той: 1. е от мрамор, и 2. има по средата си канал. Така насред новата беда успявам да измия пода. Току що съм вдигнал с едно ниво концепцията за икономично и устойчиво ползване на ресурсите.

Междувременно почвам да търся железария. В квартала ни, както знаем, няма нито една. Започвам да търся в интернет. Това ме връща в първото изречение на цикъла.

Точно както нашата улица "Дамаск" прави пълен завой и продължава точно там, откъдето идва. Криволичещите улици изглежда са по-скоро правило в Аман, отколкото изключение. Не знам защо.

Предположението ми е, че това се обуславя от релефа. Градът е на хълмове. Оо, не си представяй Пловдив! Сещаш ли се за снимки на трамвая в Сан Франциско? Или в Лисабон? Или автобусите, които пъплят към Зографу в Атина? Ей това е Аман. Умножено многократно.

За да продължи произволна улица от своя хълм към някой от следващите стотици, трябва или да следва релефа, или да се издигне непосилно голям мост. Вероятно е по-лесно просто да си ги извиват по очертанията на съответния хълм. А може и да няма нищо вярно в теорията ми.

Но отново за циклите. Уча арабски в малък културен център. В групата заедно с мен са канадката Айда, която е иранка, англичанинът Сам, който е замбиец, аз и холандец без особености.

Освен че се казва Cyril. И се оказва какво? Че Кирил и Методи седят един до друг и учат заедно арабски. Ми защо не - back to the roots, както казват старият българин и солунските двама братя. Веднага му обяснявам за кошмара, който ме преследва от детската градина насам. Нали се сещаш за онези глупави детски смешки, на които никога не си изработил отговор.

Някои от тях те запознават с диалектиката. Например когато по-големият те кара да повтаряш след него: Аз съм си аз, ти си си ти, кой изяде лайното? Ако кажеш аз, си признаваш директно, ако кажеш - ти, това си пак ти по силата на условието и на формалната логика.

Други са просто нелепи. Като например питането към малкия клет Методи къде е брат му Кирил. Тази не ме ядосваше, а просто ме отчайваше с нелепостта си, още повече, че брат ми далеч не се казва Кирил.

Както и да е, седмица по-късно Кирил ме запознава с приятелката си. Представя ме с думите: "Това е моят отдавна изгубен брат".

Хах, пренесъл съм към Холандия вируса на глупавата детска смешка, която ме е настигнала съвсем нелепо след повече от 30 години и няколко хиляди километра.