На Мето

кьошето
... яж като римляните, естествено! И по-специално - като жителите на Тестачо (Testaccio). Защото оттам идва храната, която днес познаваме като римска.

Но да започна отначало. За мен Италия винаги е била специално място (ето защо). Толкова по-специално място е Рим. Затова вероятно още от първия път, когато се озовах в Рим, се чувствах у дома си и не разнасях със себе си карта на града.

Беше толкова специален дори, че още от първия път внимателно гледах в коя посока вървят туристите и рЕз-ко препусках в другата - просто несъзнателно се държах като местен и отбягвах навлеците. Вероятно толкова специално място, че и до днес в блога за места и хора няма дори един разказ за Рим. Несъзнателно го пазех за себе си.

До сега. Когато си дадох сметка какво ме е смущавало в Рим. Макар да се движа в него като у дома, всеки път се въртя из туристическия хаос. А е било достатъчно просто да отида до стария хълм Яникулум и съседния Тестачо.


Стилът е абсолютно същият. Няма ги само туристите, а хората тук са спокойни и усмихнати. И разположени да разкажат за особеността на Тестачо.

В древността тук е било главното пристанище на Тибър. Оттук е идвал всеки внос, независимо дали от Остия или от реките на север. Нерядко амфорите се чупели и ги хвърляли на специално място край пристана. Там лека-полека, за няколко века, пораснал цял изкуствен хълм. От латинската дума за чирепи testae идва името му.

В модерни времена пък тук били кланиците на града. Когато разфасовали теле или прасе, го режели на четири. Първата част се запазвала за продажба на благородниците. Втората отивала за духовниците. Третата - за буржоазията, а четвъртата - за военните. Така за месарите и обикновените хора отивала петата четвърт, или quinto quarto. Това са вътрешностите и останалите субпродукти.

Това е и прочутата римска кухня - свинско шкембе и телешка опашка. Днес няма кланици, но в Тестачо са останали много ресторанти, които готвят прочутата пета четвърт. Като например Flavio Al Velavevodetto.

Историята му е, че Флавио бил главният готвач на прочутия съседен ресторант, където работата го заливала. Затова постоянно се заканвал да си направи собствена кръчма. Когато се престрашил, го направил, като изкопал място в изкуствения античен хълм от глинени чирепи Тестачо. Кръстил кръчмата "Нали ви предупредих". На първата страница в менюто пише, че "тук думата бързо не се използва". И сега вероятно е най-доброто място за хапване в квартала.

Или пък като пицарията Nuovo Mondo. Прилича на студентски стол, но е с невероятни римски пици и цели семейства - непосредствени, гладни и шумни.

Точно такива са хората и по съседния площад. Млади семейства, които стоят около пейките с чаша просеко в ръка, докато децата им играят. И всеки се усмихва.

А туристите са оставени да носят тежкия си кръст в кварталите зад завоя на Тибър или от другата му страна.



"Идвам от Де Мойн, Айова. Така де, все някой трябва да е оттам". С две изречения Бил Брайсън скъсява разстоянията и те настанява до себе си. Точно толкова непосредствено тече и разказът му. Той е за живота и времето на Момчето Гръмотевица.

То е малко и понякога смотано. Когато е на шест, най-големият авторитет за него по въпросите на секса е сестра му, а най-голямото приключение - пресичането на Гората между квартала и центъра на Де Мойн. Когато е на осем, вече разнася вечерните вестници. На десет по време на редовните противоатомни криеници под чиновете в клас вече е наясно с глупостта на възрастните. Единственият начин да срази глупостта са неговите гръмотевици.

Те може и да не постигат целта си, но все пак работят. Например четеш как "най-големият страх в Щатите през 50-те беше атомната война" и съветските ракети и се сещаш, че точно същото, но от другата страна, са ти говорели и на теб в началото на 80-те. В нашите кабинети по военно обучение (не съм сигурен кога го прекръстихме на гражданска отбрана) висяха подобни плакати, които трябваше да ни убедят, че в случай на ядрено нападание, най-доброто нещо  да наведем глави. А още по-добре - да намерим някой пън и да се излегнем зад него. После всичко ще се оправи. Ето:


И неволно се усмихваш на Момчето Гръмотевица, от което може и да те делят хиляди километри и трийсетина години, но пък делите едни и същи мисли и отношение към глупостта.

Или пък разказва за играчките през 50-те. Основно място са заемали пластмасовите моделчета. Те се отличавали с три неща: 1. Частите са толкова стабилно прикрепени към матрицата, че по никакъв начин не могат да се отлепят (показвам)


2. всеизвестно е, че лепилото в комплекта лепи абсолютно всичко друго, но не и конкретната пластмаса, и в резултат 3. сглобеният модел по нищо не прилича на лъскавата картинка от кутията, която те кара да бленуваш въздушни битки.

Да ви прилича на нашите моделчета, с които си играехме през 80-те? Например на ето това:



И пак цъкаш с език колко еднакво сте се развивали. И почваш да се чудиш къде, по ангелите, сме сгрешили, за да се станат американците такива криваци, а ние - всепризнати мърморковци и негативисти.

Бил Брайсън дава някои отговори. Неговото Дете Гръмотевица например е свидетел на времето, в което семейните магазини изчезват. Идва телевизията наред с големите молове, а с тях - пълното отчуждение на хората, както и култът към потреблението. При нас това дойде може би в края на 90-те, когато хората се позамогнаха.

Във всеки случай книгата му е както реперториум на явно общото ни детство, така и поглед от задната страна на огледалото. В което се отразяват същите чучела, както у нас. И виждаш същите чудовища от криви огледала, както при нас. А през това време всички ние - децата, сме се интересували последователно от: плевнята в селската къща на баба, задният вход на киното, гърдите на ... (Тинчето от "Васко да Гама..." за моето поколение).

В крайна сметка книгата е толкова непосредствена, а посланието - извинете ни, но ние бяхме дръзки, мислещи и смели. Не всички сме като хората, които управляват и представляват страната ни днес.

Така едновременно разчупи предубедеността ми към американците, но и събуди любопитството ми към автора. Само за да открия, че друга от книгите му - A Walk in the Woods, е филмирана от Робърт Редфорд. Който заедно с Ник Нолки и Ема Томпсън са главни герои в едноименния филм, представен за пръв път на фестивала за независимо кино Sundance.