Долният текст е писан на френски език от човека вляво на снимката. Преди 70 години. Преведен е от мен и е част от журналистически очерк, който си търси издател :)
"Малко преди обяд човекът, когото чаках, пристигна.
- Не съм видял още нищо от това, което трябваше да видя – казах аз.
Той извади часовника си и ме успокои. Бяхме подранили. Закрачихме из центъра.
- На Балканите, убеждаваше ме спътникът ми, – си служим открай време с пистолети. Но това, което се случва в България, е нещо невиждано. Ето, да вземем този човек, който се разхожда.
Въпросният човек идваше насреща ни с ленива крачка. На пет метра разстояние го следваше остриган мъж с каскет на главата и с ръце, втъкнати в джобовете на дрехата му; само с погледа си той прочистваше терена. Когато се разминахме, ние се обърнахме. Мъжът с каскета се беше извърнал след нас, за да ни огледа. След това продължи хода си.
- Един поглед му е достатъчен. Те са професионалисти.
- Що за птица беше господинът?
- Не зная.
- Ако се бях затичал към него, какво щеше да стори пазачът му?
- О-о, щеше да изпразни револверите си!
- А-а, значи има много пистолети?
- По един във всяка ръка, като всички гавази.
Върнахме се пред Събранието. На прага му седяха единадесет мъже, всичките с каскети.
- Защо не си държат ръцете в джобовете?
- Още не са на работа. Ще ги видите веднага щом господарите им излязат.
Един депутат се показа на портала. Погледна групата на каскетите. От нея се отдели една глава. Депутатът слезе по стълбите и зае позиция. Пазачът потегли, приближи се на три крачки и заби ръце в джобовете си. Така, един зад друг, отиваха да обядват.
- Но това е смешно, - казах аз.
- Мислите ли? – отвърна придружителят ми, който бе българин. Ето Цанков! – се провикна той. Сега ще видите друга церемония.
Г-н Цанков по това време беше министър на образованието, но в кариерата си е познал и по-високи върхове. През 1923 г. той наследи на премиерския пост убития Стамболийски. Небето над главата на г-н Цанков вещаеше само лоши неща. Той бе страшилището на белия терор.
На покрива си наместо ветропоказател бе поставил картечница.
Г-н Цанков напускаше Събранието. Точно удари дванайсет и половина. Слънцето прежуряше. Едно куче, държано досега на синджир и аз не знам къде започна да се мотае в краката на хората. След като демонстрира присъствието си животното - високо и с остри зъби, се кротна до господаря си. Двама пазачи с каскети и вече забили ръце в джобовете си, заеха позиции - единият на пет метра пред Цанков, а другият - пет метра след него. Когато се оформи кортежът, потеглиха. Вървяха по левия тротоар: ние ги следвахме по средата на улицата. Някакъв полковник се стрелна като отвързан пред министъра и го поздрави. Цанков си подръпна шапката, все едно нищо не се бе случило. Изведнъж някакъв силует пресече улицата и като се опитваше да умилостиви, но отдалеч, кучето, започна да криволичи, за да приближи прочутия пешеходец. Цанков се спря. Пазачите също замръзнаха, сякаш свързани помежду си със желязна пръчка. Кучето обаче бе във вихъра си – започна да се пеняви около просителя. Наложи се задният телохранител да го сграбчи и да го държи. Така Цанков най-сетне можеше да размени няколко реплики в тоя слънчев ден със свой неразумен избирател.
А по улицата минаваха министри, адвокати, депутати и лекари, следвани от своите архангели в каскети.
- Кажете ми, приятелю, екзарх Стефан също ли се разхожда следван по този начин?
- Боже, та в това няма нищо лошо.
Всеки член на правителството, всеки партиен шеф, всеки интелектуалец, засягащ по някакъв начин революционната Организация, следовник на Михайлов или на размирника Протогеров, всеки журналист на свободна практика, всеки университетски преподавател с изградени убеждения, всеки, който управлява, мисли или съзаклятничи в България, с една дума - всеки публичен човек, независимо от какъв сорт, дори и за да отиде при зъболекаря си, винаги е съпътстван от два добре смазани револвера.
- Полицията ли пази тези господа?
- Нищо подобно. Всеки сам избира и плаща своите хора.
- Тогава нищо не ми пречи да си наема поне един?
- Булевард Мария-Луиза - там ще намерите, колкото си пожелаете.
- В служба за намиране на работа?
- Не – на улицата, пред кафенетата.
- А откъде си купуват револверите?
- Всеки има собствени. Ще ви даде под наем на ден. За някой минаващ като вас е най-добре така да постъпите.
- А кучетата?
- Кучетата са само за бившите премиери.
- Благодаря. Да отидем да изпием по сливовица."
Долният коментар е реакция е моя позната, изпратена по мейл. Публикувам го, за да мога да отговоря адекватно.
ОтговорИзтриване"...този очерк наистина не представя България в добра светлина, но човек, който не знае историята ни, ще сметне, че тази картина трае няколко десетилетия. А не е така. Времето, за което пише френският журналист, е трудно за България, наистина, ВМРО, нападението на Гърция, коминтерновски атентати, два преврата... но това трае от 1923 до 1927-8 година. Когато Ал. Цанков е министър на просветата в правителството на А. Ляпчев, е 1926г. От 1931 година Ал. Цанков е вече в опозиция и не е политически фактор като преди.
Така че, ако Castalia Fons публикува в този вид,без пояснителни бележки, превода на очерка си, рискува да пее в хора на българските отрицатели. Но защо не?! НАЛИ ВСИЧКИ СА ТРЪГНАЛИ ДА НИ ПЛЮЯТ, ЗАЩО И НИЕ ДА НЕ ИМ ПРИГЛАСЯМЕ.щЕ БЪДЕ ПО-УБЕДИТЕЛНО.Ако той иска, мога да му дам и друга една книжка от друг френски журналист - резидентът на френското разузнаване след Първата световна война за Балканите, преведена едва в последните години - да види какво правят сърбите и в каква позиция е била България по онова време.Благодаря за изпратеното. Наистина много ме натъжи.Било е, както е и сега, но не е било все така. И не от преди 70 години. Нека се уточни като ще сме писачи, нека сме точни, ако искаме да ни уважават. Благодаря ти.
Привет и благодаря за обратната връзка!
ОтговорИзтриванеТъй като за мен конкретната книга е проект, с който живея от години, не си бях дал сметка, че за непредубедения читател текстът изглежда като още дискредитиращо страната ни четиво на фона на толкова други събития и заплювания.
Естествено, че подобен текст се нуждае от критичен апарат, за да не "виси" като още едно голословие, но и не намирам, че хвърля камъни в градината на България - по-скоро става въпрос за наистина трудните години, в които терорът на ВМРО е всесилен; в тази връзка е удобен, макар и популистки паралел с първите години на 90-те.
Но от друга страна (и точно с това ме заинтригува очеркът) - именно такъв разказ, поставен в контекст, би показал трудните обстоятелства отпреди 70 години, които младото българско общество не само е превъзмогнало, но в условията на които и е започнало да се изгражда по съвсем нормален и възходящ път.