Усмивки от старите... вестници - ІІ

Продължение.

Линк към: Първа част

"Новинар", 26.11.2005 г.

Света гора - място за избрани

0:00 26-11-2005МЕТОДИ ГЕРАСИМОВ

До монашеската република стигат само мъжете, изпълнили всички изисквания

София - Атон - София

Пламъкът на восъчните свещи трепти по парафиновите, изпити лица на монаси, постещи през 40-те дни в очакване на благата вест, която неотменно се повтаря през вековете - Рождество Христово. По калдъръмения двор на обителта, осветяван единствено от луната, шумолят расата на сякаш безплътни отци, които бързат за всенощно бдение. Редките, спотаени думи изтъняват във въздуха, но така или иначе общението с хора и Бог точно тук няма нужда от тях...

Това пътуване не е като другите. По-реално е от срещата със средновековното бенедиктинско абатство на Умберто Еко, но доколко? Не всеки пътешественик може да проникне в Света гора, която особено на нас - българите, изглежда толкова близка - географски и исторически. Третият ръкав на иначе щедро отворения за шумни туристи Халкидически полуостров е достъпен единствено за поклонение и само за мъже. Така повелява традицията на православните монаси-отшелници, избрали преди повече от хилядолетие атонските гори за свой дом.

За жалост или не

оставяме жените си в Урануполи

- последното преди Атон градче, което се подчинява на юрисдикцията на гръцката държава (Света гора е полуавтономна страна, в която дори времето тече според утриня, пладне и вечерня - часовете на основните молитви, и се отмерва от дълбокия тътен на клепалата). Въздишаме (тежко или с чувство на облекчение) и вдигаме котва за Атон. А жените до края на разказа ни, качени на специално предвидените за тях корабчета, ще оглеждат през бинокли това, което се вижда от манастирите, но - извън акваторията на Атон.

Стар пътешественик, предпочитащ воаяжите със самолет или новоизпечен странник, обикалящ на автостоп, ще се озоват един до друг на корабчето на лодкаря Мицо. За да стигнете дотам обаче, трябва предварително да сте се свързали - по телефон или чрез факс, с манастира, където желаете да отидете, и

да поискате благословия на игумена

(казано мирянски, да подадете устна молба за виза). Условно, консулството на Света гора се намира в Солун. Там се записвате в книгата на поклонниците (с уточнението, че от "вашия" манастир вече са се обадили за потвърждение). Отбелязват се имената ви, вероизповеданието (в интерес на истината на много по-радушен прием на полуострова се радват католици и протестанти, отколкото православни свещеници например) страната, откъдето идвате, и времето, което ще прекарате сред отшелниците.

Още към 6.30 часа на следващата сутрин се добирате до междуградските автобуси за Халкидики, пълни - отбелязвате като първо впечатление, предимно с мъже. Почти всички са с дрехи в черно или в тъмни цветове (монасите сред тях, освен по расата, се отличават и по особените си шапчици). Мнозина са с бради, а някои - и с искрящия поглед на поклонника.

След около три часа сме в градчето Урануполи. Там, в малка сграда досами пристана, получаваме разрешително за престой в избрания от нас манастир. Хартията, на която е написано,

имитира пергамент и носи подпис на игумена

Накрая се напомня, че се издава за конкретната обител и за определено време - умоляват се поклонниците да не злоупотребяват с гостоприемството на братята!

И така, подаваме билетчето на лодкаря Мицо (да не се бърка със старогръцкия му колега Харон и обола) и се опитваме да му обясним, че сме за Зограф. И ето - изненада първа. Мицо, който е грък, но от Северна Гърция, разбира, че сме българи, усмихва се и на завален нашенски обяснява: "Радвам се да видя българи. Израснах в Зографския манастир. Защо, вместо да слизате там, не останете до последната спирка, така ще видите още няколко манастира, а после ще си вземете същото корабче за вашия манастир!"

На горната открита палуба е доста ветровито, та гледаме през борда кристалната вода, в която се броят една по една рибките от цял пасаж, съпровождащ ферибота. Когато обаче идват делфините, всеки поклоннически плам отстъпва място пред възхитата от величието на природата и живота.

Да, интересни са - отбелязвате по повод на манастирите Хилендар, Ксенофонт, Ксиропотаму и Пантелеймон, край които минавате, но нямате търпение да стигнете Зограф. Изненадата, че

нашият манастир не е на самия бряг

а е доста навътре в планината, се тушира от факта, че е дошъл джипът, който ще посрещне гостите. Разбира се, социалното неравенство се проявява, половината се качват, половината оставаме на брега. Но, получили благословията на отците, потегляме по калдъръмената пътека нагоре. Едва по-късно научаваме, че всеки манастир е имал грижата през вековете да уреди пътищата в своите предели.

Българските игумени винаги са били сред най-прозорливите и стотици послушнически ръце настлали с камъни пътищата, по които спокойно са можели да се разминат две волски коли. Още по-късно виждаме, че далеч не всички манастири са проявили тази загриженост и усещаме, че джипът и хеликоптерите наистина са най-подходящият транспорт тук.

А манастирът, манастирът е величествен! Виждаме го далеч, преди да стигнем до портите, а малко след това чуваме и камбаната, която известява обитателите му за новопристигналите. Послушникът ни отвежда в стаята за гости, където поздравяваме игумена и можем да се нагостим с мастика и сладки. Дошли сме точно за обедната трапеза.

В столовата всички се нареждат според йерархията - поклонниците са на странични маси и чакат да седне игуменът. Той благославя събратята си и гостите, разчупва от опечения от монасите хляб, на който се нахвърляме лакомо, а един от отците чете Светото писание, докато се храним. И докато

пием от гъстото атонско червено вино

Добрият пътешественик знае, че там, където е гост, се съобразява с навиците на домакините. За щастие на миряните тук е спестено присъствието на сутрешната молитва от самото й начало в три. Можем да поспим докъм шест, но след това е добре да вземем участие. Това научаваме в разговорите с монасите.

Дори и сред стени на манастир, обграден от вековни кипарисови гори, хората са тези, чийто удивителни истории подклаждат духа на пътешественика. Отдавна загърбил мирската суета, ръката ми стиска като в менгеме отец Данаил. Точно станал олимпийски шампион по вдигане на тежести в Москва през 1980 г., лекарите му откриват нелечимо заболяване и го съветват да избере спокойно място за последните си месеци. Десницата ми той стисна за пръв път в една лятна вечер на 1999 г.!

Друг от монасите, бивш кардиохирург, ни показва как негов предшественик е устроил през 30-те манастирската болница. Немски възпитаник, старият лекар е предвидил помещения и инструменти, с които да лекува тогавашните над 3000 обитатели на "Свети Георги Зографски" - 500 монаси, над 1000 ученици в духовната семинария и всички послушници и помощници. Моят събеседник с възхита ми казва, че с тези инструменти би могъл и днес да извършва достатъчно сложни операции. Тук е възпитаник на английската гимназия, завършил френска филология и международни икономически отношения, който

избрал общението с Бог пред кариерата на дипломат

Тук е и бивш солист на "Йоан Кукузел"...

Най-важният час наближава, двайсетината отци от Зограф (българската обител се нарежда сред малките по брой на монасите), които не са спали от дни, бързат да обслужат всички гости - нощем пекат хляб, а дните прекарват в молитви. Всички манастири пращат свои певци, които да огласят олтара на манастирската черква. Нощес тук освен на български ще се пее на гръцки, руски и сръбски. Въпрос на чест и негласно съперничество е надпяването. За другите е победа, ако могат, макар и за тия няколко часа, да сподавят песнопенията на нашите монаси, които, изтощени от напрежението, от дни вече се движат из двора, водени от неведома сила - по-бледи и от восък, като само очите им горят трескаво.

Но как само горят!

Пристъпваме в черквата, която тържествено и могъщо ехти от красивите византийски химни. Подемат руските монаси от съседния "Св. Пантелеймон" и

гласовете им са мощни

Отново гърци, сърбите от Хилендар и отново гърци. Черквата кънти и, да, празник е, но някак различно е!

И тогава... Бледите сенки на нашите монаси са станали по-плътни, събрали са се, почерпали сила незнайно откъде, и към купола се понасат химните, писани от Йоан Златоуст. Изпети с глас, идещ не от телата на изнурените отци, а от дълбините на душата ти.

Посещението на библиотеката на следната сутрин, преди да "излезем навън" (светогорският израз за напускането на Атон) и докосването до "История славянобългарска", както и до един от десетината запазени в света глаголически паметници, е благоволение също не за всеки посетител.

Като всяко място, обградено от тайнственост, и Атон подхранва своите легенди - за жените, които прониквали тук навремени, преоблечени като мъже; за един от манастирите, който бил толкова краен, че поддържал своя миниармия; за това, че уж някои монашески килии имали джакузи, сателитни чинии и прочие.

Напускаме Света гора със смесени чувства. Изостреният ни неколкодневен глад скоро ще бъде заситен - връщаме се при своите заведения за бързо хранене и при своите жени. Оставаме с неясен трепет по-скоро от усетеното, отколкото от видяното...