На Мето

кьошето

Да прекрачиш Прага

Leave a Comment

Представи си как прекарваш целия си живот обсебен от едно име; да речем Гауди.

Възхищаваш се от работата му, стила му, знаеш и последния детайл от живота му и си сигурен, че ако в "Стани богат" въпросът за милиони е как е починал великият каталунец, ще се пачкосаш за нула време.


Не стига това, ами и всички около теб споделят малко или повече преклонението пред съответната особа и всеки повтаря (пък било то и като човек, който просто измърморва мантрата, за да не го помислят за невежа) колко велик е той.
Най-накрая си събрал пари, време, а и главата ти е узряла, за да извършиш

Поклонничеството

Взимаш билета, седмици преди пътуването четеш, преповтаряш думи и картини, абе, потапяш се както си му е редът.
На летището се оглеждаш да не бутнеш някой отнесен човек с възстар балтон и разсеян вид, току виж си смачкал привидението, на което идваш да се поклониш.
Изненадата започва от летището - лъскави туристически брошури, разказващи ти например за футболния отбор - Стоичков, Марадона, Кройф... Цял култ, но съвсем различен от твоята представа.
А къде е отишла твоята реалност? Къде е твоят кумир? Нито следа от него, сякаш хората се срамуват и гузно потулват нещо си.

Тук примерът с Барселона е условен - нелепа метафора, да речем, но трябва да се борави с лесно разпознаваеми символи ;).
Ако обаче летището е Ружинка в Прага и това, което ти се набива съвсем недискретно в очите, е култът към Кафка, фантомът с балтона е старият бохем Хашек, а твоята съкровена мечта е да обиколиш града, в който Швейк се е разхождал, преди да се намеси в Голямата война, нещата си идват на мястото.
И така -

Ружинка

Очаквания няма, зер не е било хашеков топос. С автобус до града (нещо като софийския 84, ама условно само) и ето ни в Дейвице.

Започвам да си припомням по имената разни истории.

Но и тук сме далеч, почакай само да стигнем Смихов, Жижков, Холешовице или Мала Страна, си казвам.

Е, стигам и до центъра. И веднага виждам трите му отличителни черти:
1. с напредване към сърцето на Прага чехите отстъпват на чужденците - всевъзможни туристи.

Има от руснаците, които влизат в магазините за дрехи, свалят по една редица закачалки и влизат да я мерят, Ако да пише, че в пробните се влиза с максимум три артикула.

Има и от страдащите от кризата на средната възраст мъже, които вървят на морни глутници от трима-четирима и събличат с очи всяко момиче, заприличало им на чехкинче (тоя тип туристи са твърде характерна гледка и за Будапеща).

Те пък - чехкинчетата де, да ти кажа не се и свенят особено много от тия погледи.

Накрая има и от онези млади европейци от всички краища на добрия стар континент, които търсят градска романтика на сравнително ниски цени.

Сред цялата тая гледка дори японците се губят!

Втората особеност на пражкия център ме блъска толкова внезапно и масирано, че не успявам да окажа адекватна съпротива.

Улицата на стъкларите! Улицата на българските стъклари!

Влизам в магазинчета за сувенири просто за да се уверя, че Швейк не присъства дори и в неизменните магнити за хладилник. В едното чувам подозрително позната ми артикулация, но мисля, че се дължи на онази особеност да ти се счува родният ти език навсякъде в първите ти дни навън (когато се прибираш в България е същото - счува ти се съответният език навсякъде). Във второто вече няма грешка: "Йей тъз дибьелътъ с раницътъ, кък я пусна да улези? Сичкуту шъ изпочупи!"

Охоо, я дай пак! Я изкоментирай и оная бозавата скандинавка!

Много бързо разбирам истината - всички магазини за бохемски кристал и прочие туристически неща се държат от българи.

След първоначалния шок става ясно, че не е съвсем така и се научих много бързо да ги разпознавам.

Чехите са народ с музикална култура. Не знам на какво се дължи, но е факт. И тъй като всеки продавач е пуснал силно музика, веднага става ясно - ако дъни последният емтиви хит, магазинът е на нашенче, ако се чува джаз или изобщо различна от дискотечната музика, значи не е нашенче :)

И ето, вече трети ден обикалям, като при това съвсем съвестно сядам да ям в заведения, само ако видя, че нямат меню на английски, пия точено пиво само в кръчмата в квартала (а кръчмата, ах тази кръчма - зад помещението с дълги дървени пейки има стая със стена за катерене и купища цвички за катерачи!!), но не мога да не забия третия етикет в пъпа на Прага: тук всичко е за продан - минало, места и хора.

Особено ми е драг споменът от посещението в една от двете синагоги в историческия еврейски квартал. Плаща се баснословна сума, за да влезеш в нея, затова кротко я оглеждам отвън (зер, бай ти Ганя колко е глееедал такива!), когато литрите Велкопоповицки козел изявяват нагличка претенция да се еманципират спрямо външния свят.

Спасението е неочаквано: дълбоко религиозните, но и също толкова предприемчиви евреи ти предлагат да се изпикаеш току под тяхната святая святих - там, където се е родила легендата за Голема, срещу нищо и никакви 15 (или 7 бяха, не помня) крони. Е как да не им пикаеш на синагогата! Одмах и с кеф при това!

И за да завърша третата особеност - всичко е за продан, но най-добре продава Кафка. Кафка-сандвичи, кафка-шапки, кафка-безистени... Празно няма.

За сметка на това пък Швейк е забутан някъде. Всъщност, открих го малко встрани от туристическата глъч. В магазинчето на една възрастна дама, която правеше бродерии и ги продаваше.

И там беше моето магнитче за хладилник (защото в Прага съм турист и потребител) с класическия образ на Добрия войник. Съвсем спонтанно, след три отчаяни дни, в които давех мъката си с велкопоповицки козел, се провикнах - Йожеф Лада. Който пък е първият и класически илюстратор на моята книга.

И още по-спонтанно захванахме разговор с бабата - тя на чешки, аз на български, но пък със споделена радост по двама от големите им - Лада и Хашек.

И с това се приключи моето поклонничество. Отначало страдаях горко от разминаването между грижливо отглеждания в главата ми култ и действителността. После почнах да се радвам, че моят си култ е внимателно укриван от тълпите туристи.

Очевидно не е добре да подхождаш към някое място, изпълнен от собствената си представа за него. Това е като младия продавач в един магазин за сувенири в Аман, когото по туристически нагло помолих да ми върже новата кефия на главата.

"Maaan!! Да не си луд!! 1. Аз съм иракчанин, а не някакъв си бедуин йорданец и 2. тук тия шалове ги носят само старците!"

Но пък така и не можах да разбера дали Хашек е скриван нарочно - зер, не е бил и продължава да не е никак мейнстрийм, и е избутван от далеч по-приветливия образ на големия германски писател Кафка :)...

Чиято единствена връзка с Прага е мястото (но не и езика, националността или каквото и да е друго).

И още търся отговор на въпроса - какви искат да бъдат пражани? Чехи или германци? Или нещо трето?

Очаквам всички предположения, тези, хипотези, протези и тостове по въпроса :)

0 коментара:

Публикуване на коментар