Цел: София - Ница: 1720 километра (ако не объркам пътя някъде из Италия)
Време: от петък рано сутринта до събота предиобяд (трябва да хвана края на карнавала в Ница в неделя; нито пристигам преди обяд, нито карнавалът свършва в неделя, но тези неща се разбират в следващата история)
Средства: пунто и строго рестриктивен бюджет
Потенциални пречки: лоши пътища, гладни катаджии от всякакви националности, слонове по магистралите (в крайна сметка не случих на нищо от горното, но си имах други)
Начало и първа пречка: прощалното виждане с приятели предната вечер прераства в омазване -> небрежно окъснявам за леглото и амбициозното ставане в четири и половина --> графикът се отмества с някой час, колкото да се присетя дали имам валидна застраховка и каско и да изпадна в паника.
След три часа административни пречки и запознаване отблизо с известен в миналото авто-далавераджия и по съвместителство племенник на шефа на ЮНЕСКО потеглям.
Първият стопаджия е на Калотина: леля, окъсняваща за пазара в Цариброд.
Сръбският граничен полицай: - За къде си, брате? - Франция, скромнича аз. Следва недвусмислен жест с насочване на всички вежди към лелята. - Аа, тя слиза преди това, викам.
След като се отблагодарява с няколко мъдрости от живота и наставления за щастливо семейно добруване, лелята ме оставя сам със стекчето вода, което любезно съм приготвил за лошави сръбски катаджи. Отделно упорито си припомням сръбски вежливости. Гледам при това от табелите по пътя, за да свикна с падежите. Само "пАли светло" ми прави впечатление.
Иначе знам "Йооо, не сЕри, брате!", "КАко си се Усрааал!", "Е, сат сме се найЕбали", "Пуши кУрац", но не и нещо за не толкова ангажиращ светски разговор с полицаи. Нейсе.
И без това първата вода ми я поиска чааак хърватският граничен полицай.
А дотогава вече се вихря с антропологическите си проучвания на терен (освен че съм прекарал втора стопаджийка от белградско село до друго белградско село) - пуснал съм радиото, за да се смесвам с културите, през които минавам.
И попадам на егати културата. 11 километра след излизането от Димитровград (ерго, навлизането в Сърбия), по радиото се вихри "Айде, кумееее" и се почват едни поздрави, едни работи... Не ти е работа. Кустуричевското клише за сърбите работи с пълна сила - сватбарски песни с духова музика и периодични неприлични подвиквания към кума и загатвания за неговата потентност.
Най-странното е, че непрекъснато се леят поздрави за някой си Аркан. Опитвам се да се сетя дали не гръмнаха историческия Аркан и кога, аджеба, беше това (ки, помагай, като се сетиш или го изкопаш!).
Спирането по бензиностанции, тол-постове и прочие административни подробности пропускам, макар да пазя всички бележки от тях.
Далеч преди влизането ми в Хърватия антропологът в мен се терзае какъв ли ще е радио-образът на тоз странен народ. Припомням си това-онова от историята - цар Симеон ги е пляскал преди време, усташите са били наши съюзници по друго време, но само толкова. Действителността надминава всички очаквания.
Отварям скоба, за да кажа, че музиката в дългите самотни пътувания е важна, защото на човек му омръзва да си говори сам. Затова се съсредоточавам върху връзката си с радиото (при положение, че единствените емпе-тройки, които съм взел, са аудио-книга на английски "Рудниците на цар Соломон", а това не е оферта, ако искаш да си буден дъълги-дълги часове).
И така - хърватското радио, дами и господа, скъпи ми приятели, единственото хърватско радио, което хващам в разстояние на почти петстотин километра - е радио Ватикана на хЪрватском йЕзиком.
Добрее, викам си, никога не е излишно да чуеш сълзливата история за живота на света Берта и свети Онуфрий, пък били те и на хърватски. Така де, славяни сме, ще се разберем. Ситуацията става опасна, когато започвам да споря с водещия. На глас и оживено.
Начало и първа пречка: прощалното виждане с приятели предната вечер прераства в омазване -> небрежно окъснявам за леглото и амбициозното ставане в четири и половина --> графикът се отмества с някой час, колкото да се присетя дали имам валидна застраховка и каско и да изпадна в паника.
След три часа административни пречки и запознаване отблизо с известен в миналото авто-далавераджия и по съвместителство племенник на шефа на ЮНЕСКО потеглям.
Първият стопаджия е на Калотина: леля, окъсняваща за пазара в Цариброд.
Сръбският граничен полицай: - За къде си, брате? - Франция, скромнича аз. Следва недвусмислен жест с насочване на всички вежди към лелята. - Аа, тя слиза преди това, викам.
След като се отблагодарява с няколко мъдрости от живота и наставления за щастливо семейно добруване, лелята ме оставя сам със стекчето вода, което любезно съм приготвил за лошави сръбски катаджи. Отделно упорито си припомням сръбски вежливости. Гледам при това от табелите по пътя, за да свикна с падежите. Само "пАли светло" ми прави впечатление.
Иначе знам "Йооо, не сЕри, брате!", "КАко си се Усрааал!", "Е, сат сме се найЕбали", "Пуши кУрац", но не и нещо за не толкова ангажиращ светски разговор с полицаи. Нейсе.
И без това първата вода ми я поиска чааак хърватският граничен полицай.
А дотогава вече се вихря с антропологическите си проучвания на терен (освен че съм прекарал втора стопаджийка от белградско село до друго белградско село) - пуснал съм радиото, за да се смесвам с културите, през които минавам.
И попадам на егати културата. 11 километра след излизането от Димитровград (ерго, навлизането в Сърбия), по радиото се вихри "Айде, кумееее" и се почват едни поздрави, едни работи... Не ти е работа. Кустуричевското клише за сърбите работи с пълна сила - сватбарски песни с духова музика и периодични неприлични подвиквания към кума и загатвания за неговата потентност.
Най-странното е, че непрекъснато се леят поздрави за някой си Аркан. Опитвам се да се сетя дали не гръмнаха историческия Аркан и кога, аджеба, беше това (ки, помагай, като се сетиш или го изкопаш!).
Спирането по бензиностанции, тол-постове и прочие административни подробности пропускам, макар да пазя всички бележки от тях.
Далеч преди влизането ми в Хърватия антропологът в мен се терзае какъв ли ще е радио-образът на тоз странен народ. Припомням си това-онова от историята - цар Симеон ги е пляскал преди време, усташите са били наши съюзници по друго време, но само толкова. Действителността надминава всички очаквания.
Отварям скоба, за да кажа, че музиката в дългите самотни пътувания е важна, защото на човек му омръзва да си говори сам. Затова се съсредоточавам върху връзката си с радиото (при положение, че единствените емпе-тройки, които съм взел, са аудио-книга на английски "Рудниците на цар Соломон", а това не е оферта, ако искаш да си буден дъълги-дълги часове).
И така - хърватското радио, дами и господа, скъпи ми приятели, единственото хърватско радио, което хващам в разстояние на почти петстотин километра - е радио Ватикана на хЪрватском йЕзиком.
Добрее, викам си, никога не е излишно да чуеш сълзливата история за живота на света Берта и свети Онуфрий, пък били те и на хърватски. Така де, славяни сме, ще се разберем. Ситуацията става опасна, когато започвам да споря с водещия. На глас и оживено.
Дръж се, фонси, викам си. Най-добре да пусна Хагард, да натисна газта и да се надявам словенците да са свежари.
Първо го научавам по емпиричен път, а после и от първа ръка - словенците са скръбна, интелектуалстваща и дълбоко объркана нация. По няколкото стотин километра на която слушах живото предаване на хокеен мач между отбор от Марибор и унгарци. А в паузите за подгряване - интелектуален джаз :D
От емоции ли, що ли, ми се доспа. Така де, наближаваше дванайсет. Първият паркинг беше мой и рано сутрин - Италияяя.
И щеше да стане така, ако след съвсем малко точно три коли не бяха избрали да застанат до мен на иначе огрооомния и съвсем празен паркинг. Като в едната работеха шумно по просперитета и увеличаването на нацията.
Ми аз да си ходя тогава.
С кански усилия и воден единствено от неистово желание да избягам от несвършващия мач и да видя каква е радио-Италия, реших да се добера да лелеяната граница.
Доспиване на италиански паркинг.
И сладки сънища в очакване на истинско еспресо ристретисимо.
А на сутринта - ооо, ДАААА!!! В седем и половина Джулия от Венеция поздрави по радио не помня кое Анджела с Bella ciao
ДААА...
От емоции ли, що ли, ми се доспа. Така де, наближаваше дванайсет. Първият паркинг беше мой и рано сутрин - Италияяя.
И щеше да стане така, ако след съвсем малко точно три коли не бяха избрали да застанат до мен на иначе огрооомния и съвсем празен паркинг. Като в едната работеха шумно по просперитета и увеличаването на нацията.
Ми аз да си ходя тогава.
С кански усилия и воден единствено от неистово желание да избягам от несвършващия мач и да видя каква е радио-Италия, реших да се добера да лелеяната граница.
Доспиване на италиански паркинг.
И сладки сънища в очакване на истинско еспресо ристретисимо.
А на сутринта - ооо, ДАААА!!! В седем и половина Джулия от Венеция поздрави по радио не помня кое Анджела с Bella ciao
ДААА...
Абе, италианците, откъде знаете, че точно с тая песен се научих да жонглирам, че с нея боядисвам, че ми действа, абеее... като мате, ХАХАХА...
По-важното е, че антропологическото изследване върви, и то с неочаквани резултати - клишетата за всички народи се оправдават с пълна сила.
Оттук нататък каквото и да пуснеха по радиото, бях склонен да простя италианската шумотевица. И така в следващите многостотин километри.
Като прескачам дребните загубвания (мисля, че бяха направени подсъзнателно, колкото да спра да си говоря с бензинаджии, една учтива проститутка, двама касиери на магистрални такси и една продавачка в магазин) и трите часа чакане пред един задръстен след катастрофа тунел, стигам до Франция.
Така де, Ница - която още не може да се определи дали е Франция или Италия. Доказателство?! Радиото :):) - до влизането ми в града и щастливото ми загубване, слушах радио на италиански, на монегаски (дали така се казва езикът на Монако?), новинарска емисия на патоа от Ница, но мисля, че френска реч не чух.
Което пък зарадва езиковеда и любителя на етнически малцинства в мен :)
Останалото? Останалото, казват, е история :)
Равносметка: Излязъл от София по икиндия и влязъл в Ница след точно 26 часа, 6 бутилки "Девин", две спанета, множество кАву, еспресо ристретто, кафЕ-о-ле. Сложил началото на новата история.
По-важното е, че антропологическото изследване върви, и то с неочаквани резултати - клишетата за всички народи се оправдават с пълна сила.
Оттук нататък каквото и да пуснеха по радиото, бях склонен да простя италианската шумотевица. И така в следващите многостотин километри.
Като прескачам дребните загубвания (мисля, че бяха направени подсъзнателно, колкото да спра да си говоря с бензинаджии, една учтива проститутка, двама касиери на магистрални такси и една продавачка в магазин) и трите часа чакане пред един задръстен след катастрофа тунел, стигам до Франция.
Така де, Ница - която още не може да се определи дали е Франция или Италия. Доказателство?! Радиото :):) - до влизането ми в града и щастливото ми загубване, слушах радио на италиански, на монегаски (дали така се казва езикът на Монако?), новинарска емисия на патоа от Ница, но мисля, че френска реч не чух.
Което пък зарадва езиковеда и любителя на етнически малцинства в мен :)
Останалото? Останалото, казват, е история :)
Равносметка: Излязъл от София по икиндия и влязъл в Ница след точно 26 часа, 6 бутилки "Девин", две спанета, множество кАву, еспресо ристретто, кафЕ-о-ле. Сложил началото на новата история.
Послепис: Споменах ли, че нямам външна антена на колата и хващам само онези станции, които имат достатъчно силен сигнал :))? Следователно, социологическото ми проучване едва ли е меродавно :)
Е, това е повече от перфектен разказ...:)))))
ОтговорИзтриванеПросто си страхотен - нямам други думи...:)
Какъв сладкодумен разказвач си! :)
ОтговорИзтриване