Пречистващата сила на изборите в Италия*

“Не винаги е лесно да обясниш страната ни на чужденците. В Италия най-бавните влакове се наричат бързи, а вечерните новини идват на сутринта”, казва актьорът, пресъздал Джулио Андреоти в италианския филм “Божествения” (Il Divo).

Сънародниците му смятат, че филмът на Паоло Сорентино е за политическите трилъри това, което е “Кръстникът” за криминалната драма.

В Италия са наясно, че Марлон Брандо и Ал Пачино не пресъздават реални фигури. Всеки ученик обаче знае за връзките на седемкратния премиер Андреоти с мафията и за чудодейното му оцеляване в бурните времена на политическите убийства, донесло му прякора Божествения.

Андреоти разпуска последното си правителство на 24 юни 1992 г. след 62 дни управление. Никога вече социалдемократ не е управлявал Италия. Заедно с историческата десница в небитието е отишла и страховитата някога Италианската комунистическа партия. Настъпва

катарзис по италиански

За три години страната избира четири парламента. В даден момент прокуратурата повдига обвинения на над половината италиански депутати. Политици и бизнесмени се самоубиват, оставяйки запечатани пликове със самопризнания и прощални писма. Стига се до гротеската политик от социалистическата партия да направи пълни самопризнания в корупция пред двама карабиниери, позвънили на входната му врата. По-късно става ясно, че полицаите идвали просто да му връчат глоба за неправилно паркиране. Къде е причината за всичко това?

“С изключение на Пуническите войни, за които съм бил прекалено млад, няма и едно нещо, случило се в Италия, за което да не съм обвиняван”, казва през 2004 г. Божествения, след като току що е получил индулгенция от Върховния съд по делото за връзки с мафията.

Отвъд остроумието на Андреоти италианската политика остава напълно необозрима. Широко известното клише гласи, че за първите 50 години италианската република сменя 50 правителства. Истината е различна. Всички кабинети от 1946 г. до седмото и последно правителство на Андреоти са доминирани от социалдемократите.

През 60-те години консерваторите постигат известния “исторически компромис” с комунистите и ги пускат в правителството. През 70-те Червените бригади убиват бащата на “историческия компромис” Алдо Моро. В средата на 80-те комунистите за пръв бият консерваторите на избори. Макар и за Европарламент. И точно когато левицата започва трайно да надделява, получава два удара – рухва Берлинската стена, а полицията слага върху управляващата класа прословутите си

чисти ръце

Всичко започва с невинния арест в началото на 1992 г. на социалиста Марио Киеза, взимал подкупи от фирма за сметосъбиране в Милано. Разследването разкрива монументална схема за подкупване, наричано на италиански тандженте. Цялата афера става известна като Танджентополи. Политиците в Града на подкупите са прибирали средно 6,5 трилиона лири (3 млрд. евро) годишно от италиански и чужди фирми. Те в замяна получавали държавни поръчки. В цялата афера като тънка червена нишка минава кариерата на Андреоти.

“Низостта на порядъчния човек винаги е много опасна”, казва Божествения в едноименния филм.

Фал(ре)старт

Всяко следващо журналистическо разкритие по аферата омерзява италианците. От средата на юни 1992 г. до началото на 1995 г. на власт се изреждат Джулиано Амато, Карло Адзелио Чампи, Силвио Берлускони и Ламберто Дини. С гласовете си сънародниците им наказват старата политическа класа. През 1993 г. се опитват да променят и социалния договор. Тогава с референдум променят избирателната система. От пропорционална преминават към смесена мажоритарна, в която първата партия получава изборен бонус. Целта е новите партии да съумеят да формират правителство.

В гнева си срещу управниците италианците правят тиха революция. В изборите от март 1994 г. 452 от 630 депутати в долната камара и 213 от 315 сенатори са избрани за пръв път.

От опита за рестарт на системата се възползва популярният магнат Силвио Берлускони, който през 1994 г. ще сформира първото си правителство. Тогава Италия още не предполага, че забавният бизнесмен ще се превърне в източник на немалко беди в бъдеще. Въпреки това и днес, когато той е в елитния клуб на ефективно осъдените бивши премиери, мнозина италианци го предпочитат пред ненавистните му предшественици отляво и отдясно като Андреоти и Бетино Кракси. Само влизането на Берлускони във властта подсказва, че опитът за рестарт през 1993 г. се оказва фалстарт.

За това говори още фактът, че договореното премахване на някои министерства на практика не се състои. Така например референдумът решава да се премахне портфейлът на земеделския министър, смятан за рог на изобилието за мафията и корумпираните политици. Още в следващия кабинет на мястото на закрития пост се появява министър на земеделските ресурси. 

Той работи в същия кабинет, със същата структура и дори същите шефове на дирекции.

Нещо повече – преди, по време и след гигантското усилие на италианците да отрежат пипалата на политическия и мафиотски октопод, Джулио Андреоти неизменно е избиран в сената.

“Знам, че съм един посредствен човек, но като се огледам, не виждам гиганти”, продължава старият ни познайник.

Продължението на смутните времена е банално. От 1994 г. Италия брои своята

Втора република

За своите първи 20 години тя видя възхода и падението на Берлускони и 13 различни правителства. От тях две на са избирани от суверена. Последните две пък са рожба на немислимата дотогава широка коалиция. От всички 13 Божествения не успя да види единствено настоящото – на Матео Ренци, най-младия премиер в италианската история. Андреоти почина на 6 май 2013 г. като сенатор и оневинен от съда за връзките си с мафията в афера, променила завинаги италианската политика. Както бе казал самият той: “В края на криминалните романи винаги намираме виновника, но не и в истинския живот”.

*Текстът е публикуван във в. "Труд"