Това е многопоучителният сборник "България - Израел: Разкази за две страни и две епохи". Съставителката Даниела Колева от Института за изследване на близкото минало е събрала 38 интервюта с български евреи, родени преди 1944 г. Едни са по-възрастни и помнят повече от царско време, други - не. Някои са били бедни, други - заможни. Повечето са се преселили и са изградили днешен Израел. Малцина са останали и са съзиждали неосъществения социалистически рай.

Всеки от разказите ти дава много храна за размисъл. Тези на по-младите ти напомнят за "Животът е хубав" на Роберто Бенини. Спомените на по-възрастните ти описват просто вихъра на света по това време. Приличат силно на превратностите в живота на Тодор Ангелов, описан от дъщеря му Свобода Бъчварова. Като се замисля, едва ли е случайно, че той загива в Белгия като водач на партизанска група, набирана главно сред евреи и помагаща на евреи да избягат от окупирана Белгия.

Някои от интервютата ти разказват как още през 20-те години български евреи емигрират Подмандатна Палестина, за да строят новата си родина.

Други са станали важни хора в след-деветосептемврийска България. Четеш ги и проумяваш много неща за чугунените комунистически каски. Разбираш ги - та те са били основна жертва и желанието им за мъст е било голямо, но не ги одобряваш. По-интересни от тях са тези, които след Девети са станали учени, лекари, преподаватели.

Най-интригуващи обаче са разказите на онези олим, извършили алия след Девети. Всеки разказва за несгоди, но и за съзиждане. Във всеки разказ има толкова оптимизъм, градивна енергия и сила, че е неописуемо. Неволно се сетих за 95-годишния Леон, който до миналата година продаваше усмивки и пешкири на едно кръстовище в Тел Авив.

Всеки без изключение е преминал през бежански лагери. Дошли са с по един куфар от най-различни места. В някои разкази са носели шевна машина или нещо друго дребно, с което да започнат.

Това ми напомни за град Акра/Ако. Някога е бил последната столица на кръстоносците в Светите земи. Днес заедно с Хайфа е вероятно израелският град с най-голямо арабско население. Обикаляйки средновековната му крепост, ненадейно се натъкнах на полу-любителска етнографска изложба за тези земи.

Последната ѝ част бяха предмети от 40-те. Те буквално трасираха пътищата на притежателите си и техните истории. Кой с какво е можел да допринесе за новата си родина и по какви пътища е стигнал до нея.

Предметът от снимката е везна - най-вероятно аптекарска. Произведен е в Истанбул в ателието на гръцкия майстор Янис Хадзопулос. Как и кога се е озовал в палестинската земя, може само да се спекулира.

Такъв е и друг произволен предмет от сбирката на музея в Акра - бакалски кантар с унгарски надписи. Дали притежателите му са си го донесли от Унгария или впоследствие по някакъв начин е пристигнал от Централна Европа до Обетованата земя, няма как да знаем.

Във всеки случай предметите излъчват съзидателна енергия. Такава кипи и в разказите от книгата. При това странно - както всички олим, така и онези, предпочели да останат в България, казват, че им е предстояло да градят нова страна. Независимо дали лелеяния Израел или социалистическа България.

И в едните, и в другите прозира споменът за несгоди и лишения, но и гордостта от изграждането на нещо ново.

Разбира се, ще си каже човек, лесно е на евреите, които са прокудили палестинците, да градят новата си страна в изпразнения Яфо и обезлюдената Палестина с парите на всевъзможни фондации. Може и така да е, не знам. Факт е, че десетките хиляди участници българската алия - най-успешната в историята на Израел, се заселват масово в Яфо. В разказите още помнят с умиление футболния клуб Макаби Яфо Той е сред най-старите в Израел, а феновете му и до днес гордо носят прозвището Българите. Разказват и за българската банка, бакалията, пенсионерския клуб и какво ли не.

Разбира се, никой не разказва за празните къщи на Яфо, старите врати и пословичните ключове, каквито пази всяко семейство на палестински бежанци.

Но това е друга история - не просто на преселници, а на прокудени хора. Факт е обаче, че първият наратив се описва с думата позитивизъм, а вторият - с тъга.

В резултат едните са изградили нов живот на новото място. Другите - вероятно не по-малко умни, способни и работливи, масово не са попаднали на подобна почва.

Анкара

Пристигаме в Деня на Бастилията. Посолството на Франция организира прием. Целият свят е там. Опашката започва много преди кьошето на Парис кадеси. Стотици се редят. Ядат, пият и гледат фойерверки. Танцува се до полунощ. Продължаваме в произволен клуб. Явно приемът на Франция е много повече от обикновено светско събитие. Той е малият оазис нормалност в ердоганова Турция. Хората в Чанкая са различни от другите. Във входа на всеки блок има бутон за такси. Малко по-долу на улицата има стоянка на таксита, които обслужват само и единствено въпросната улица с няколкото ѝ блока. По турски удобно.

Същинската Анкара е мавзолеят на Ататюрк. Войници от всички родове войски стоят с часове на всевъзможни места пред, около и в мавзолея. Не вярвах колко е мащабно и смазващо. Машината за индоктриниране работи перфектно. Споменът ми от съветска Москва е смътен и над 30-годишен, но мисля, че дори и там мащабите на мавзолея и култа бяха по-скромни. Гледам и лесно мога да си представя как при всеки преврат военните се позовават на златните цитати от Ататюрк, пръснати навсякъде из мавзолея. Но не само мавзолеят - целият комплекс, разположен на хълм и с дълга Ἱερὰ Ὁδός, свещени горички, рампа към мавзолея и огромни стълби към площадката копират изцяло античните храмове.

Може да е смешно, но резултатът е един - неволно повява съвсем ирационалният и почти религиозен плам. Само че не към Атина, Посейдон или дори Зевс. Тук изглежда така:

Едновременно δέος, или страхопочитание към свръхестественото, но и гордост, че човек е част от нещо, в случая нация.

Всеки начинаещ създател на нации, национализъм, идеологии и прочие може да се учи тук.

Аналогиите с антична Елада не са случайни. В днешна Турция са древните Ефес, Приен, Милет, Халикарнас, Пергам, Сарди, Зевгма и други. През повечето от тях ще минем до края на пътеписа.

По-впечатляващ обаче е Музеят на анатолийските цивилизации. За човек, който идва от Европа и малко или много е свикнал с нейните старини, е като откровение да види откъслеци Асирия, Урарту, Вавилон, Лидия, Фригия, Кария, Еолия. Това е другата Анкара:

Урфа (Шанлъурфа)

Надписите са на арабски, хората говорят на кюрдски, а ние спим в древна арменска къща, опряна в катедралния храм на кръстоносна Едеса. На всичкото отгоре подземията на Beyzade Konagı са дълги коридори, които извеждат извън града.

Накратко, християните смятат, че това е първият град приел новата религия, арменците знаят, че тук е създадена тяхната азбука, а мюсюлманите вярват, че в пещера до града е роден Авраам, или Ибрахим. Днес до нея е Езерото с рибите. Всеки ги храни с надежда да види бяла риба. Тогава вратите на Рая са отворени за него.

Със сигурност има древна, древна традиция с религията в този край. На 17 километра от Урфа е Гьобекли тепе - могилата с най-старите известни култови съоръжения, казано най-сдържано.

Тези стълбове са по 4-5 метра и заедно са поддържали покрив и се е получавало покрито помещение. Има 6-7 такива постройки. Възрастта им е на около 12 000 години. Стоунхендж вода да им носи.

Урфа е освен това родината на мененгич кафе - пълно с фъстъци, чий кьофте и баклава. Тя им била открадната обаче от съседния Антеп, както и всички вкусни храни. Перфидните антепски търговци купували евтино фъстъци от добряците от Урфа и ги превърнали в известната марка антепски фъстък. Враждата е толкова голяма, че когато през 1921 г. Антеп получил прозвището Гази, или героичен, заради предполагаемата си съпротива срещу французите, в Урфа също поискали да ги увековечат. Получило им се през 1984 г., когато станали Шанлъ-Урфа, или Велика Урфа.

Завистта към Газиантеп и неприязънта между двата града остават.

Антеп (Газиантеп)
Градът е бил спирка, макар и малка, по Пътя на коприната. Ясно е защо и как са успявали да купуват от добрите и доверчиви съседи от Урфа неща, които да опаковат като свои.

Ако е вярно, че гърците в османската империя били наричани карагьози, или черноочковци, то мястото на Карагьоз махала е точно там, където го намираме в Антеп - под калето, насред чаршията. Лесно е човек да си представи точно там хитрите търговци, които ограбват наивните урфалии.

В самото кале е музеят на въстанието срещу французите. Силно поучителен е. В него откриваме точно същата реторика и образи като тези от Батак, Перущица и другаде. Само че лошите тук са французи, а не башибозуци черкези и вместо накрая да изколят добрите, им раздават храна. По принцип е неудобно за създаването на трагично-героичния образ на съпротивата. На практика на никого не му пука за достоверността. Легендата им е по-важна.

Зевгма

Музеят "Зевгма" в Антеп е невероятен. Посветен е изцяло на открития и потопен град Зевгма (нещо като Севтополис под "Копринка"). Целият град е построен от двете страни на река Ефрат в най-тясното ѝ място, където е имало понтонен мост - зевгма.

Елинистическите му мозайки не се описват. Връх е тази "циганка", както я нарекли откривателите ѝ. Заедно с мозайките от музея "Бардо" в Тунис, тези са най-впечатляващите, които съм виждал.

Измир

Напразно се оглеждам за следи от миналото на още един славен левантински град. Виждам един католически храм от 1889 г., проектиран от Густав Айфел и малко по-далеч - православния "Свети Поликарп". Край него тече ненужно шумен и изнервящ уличен ремонт. Тормозът може да е умишлен, а може и да е обикновено немарливост. На мястото на стария град има развалини, а в тях - магазини. Чувството е като в истанбулския Фенер. Въпреки това усещането за Измир и жителите му е като за по-различни и свободни хора. Вероятно и затова го наричат гяур Измир.

Ефес

Ефеската библиотека, а и целият град безспорно са впечатляващи. Може би не толкова за човек, който е бродил нашир и длъж из античния Гераса, запокитен днес като Джераш в Северна Йордания. Във всеки случай реалността не срещна очакванията.

Основното за него е, че главното божество тук е Артемида - наследство от пределинистическото минало на града. Апостол Йоан вероятно е прекарал тук част от живота си, а според някои Богородица е завършила тук земния си път. Във всеки случай ефеската черква е една от седемте църкви на Апокалипсиса, описани от Йоан. Не знам дали проследихте тънката червена нишка от Гьобекли тепе и Урфа през Херострат и храма на Артемида до Апокалипсиса.

Доган бей

Малкият егейски рай на нашите приятели. Селото някога се е казвало Доматя и е било вилното място на смирненските гърци. После те са станали бежанци в Гърция, а солунските турци са заселили Доган бей. Критските турци пък - съседните села.

Доган бей е в резервата Büyük Menderes Deltası Millî Parkı.Това е делтата не на друга, а на древната река Меандър.

Доган бей като всяко гръцко село си има скала, или пристанище, и хора, или горна част на километър-два. Долу на кея стоят старите митнически складове. Те са от времето, когато османската империя фалира и финансите ѝ са под надзора на френските и английски банки. Тогава всяка изнасяна стока се описва, обмитява и вероятно заприходява направо към банките.

Нашите приятели гледат подозрително на други турци, които сме поканили на вечеря в кръчмата на кея. Новодошлите поръчват ракия. Всичко потича по мед и масло. Щом са ракиджии, значи са наши хора. Няма как да са привърженици на властта.

Другата особеност на Доган бей. Водата в залива е изключително плитка. Газиш стотици метри навътре до колене. Имаш чувството, че можеш да стигнеш до отсрещните Патмос, Фурни, Агатониси или Самос пеша.

Приен

Накрая идват двата антични града - Приен и Милет. Видяхме само първия.

Абсолютно необяснимо насред развалините на иначе съвсем малкия Приен се почувствах като в Делфи - мистично място насред планината.

Странно е, че днес се стига трудно до него. Не е означено както Ефес, въпреки че е много по-въздействащо от него. Най-малкото от храма на Атина, в чието подножие стоя, се вижда скалата от едната страна и морето - от другата.

Във всеки случай и мястото, но и пътят дотам с всичките му завои, села с малки кръчмици и хора, говорещи само на турски, са удивителни.