Седя си значи аз в басейна на "Кемпински Ищар" на Мъртво море и се наслаждавам на ей такава гледка (макар снимката да е от свечеряване):

Отдясно на мен двойка арабчета, отляво компания арабчета, а срещу ми - Мъртво море и Галилея, днес Израел.

Двете млади арабчета си говорят на руски. Единият учи другия на руските думи за вторични полови белези у киевлянките. Компанията отляво е на същата възраст, но смесена.

Говорят на английски и обсъждат как ще се развие пазарът на захар, "като приключи всичко в Ирак". Обсъждат и защо е трудно да се правят стартъпи в Йордания.

Аз стоя все така по средата и слушам двата разговора едновременно, а в главата ми изплуват, доколкото могат, три мислички:

1. "Ебати к'ъв съм Джеймс Бонд - викам си аз, - след като си стоя в супер скъпия басейн на близкоизточна страна, пия си сутрешния коктейл и слушам разговорите на две компании, които макар и еднакви, обсъждат коренно различни неща и вероятно си мислят, че никой наоколо не ги разбира." Тая мисличка гъделичка приятно, но бързо се разсейва, защото е много дълга за мен. Но пък дава път на мисличка №

2. "Гледай сега колко е странно - и отдясно деца на по 20-ина години, и отляво същите. Но рускоговорящите мислят стратегии за киевлянки, "американчетата" - за пари. Дали темите и ценностите имат общо с езика и съпътстващия мироглед?" И това мисло се стопи бързо, защото се замислих за

3. "Странна работа значи - тия деца са арабчета, аз - българин, ама можем да си говорим на руски." Замислих се как днес хората около нас (западната цивилизация) приемат за даденост, че английският е лингва франка, докато е достатъчно да се премести фокусът (мястото, времето) и ще намерим, че има огромни региони, в които можеш например да общуваш на руски (или турски, ако се намирахме на същото място, но един век по-рано).

Точно както когато да речем се спасиш от София примерно в уютния Пловдив, прекрасния Свищов или лежерния Бургас и се натъкнеш на новините в кутията за оглупяване. Не стига, че започват със София и преобладава София, ами накрая и прогнозата за времето започва със смотаната София и дори има шанс да не съобщят какво ще е времето при теб.

Във всеки случай намерих лингва франка, която всички в Йордания разбират:

На чудна изложба попаднахме днес в СГХГ - разказваше как творци от България, Румъния, Сърбия и Гърция гледат на темата за ориентализма и възпроизвеждат клишeто.

За щастие бяха довели дори "Имарет джамия" на Златю Бояджиев. Признавам, че за пръв път виждам на живо не само картината, но каквото и да е произведение от него, колкото и срамно да е това за човек с претенции за култура.

Невероятно е да гледаш детайлите в цялата сцена. Напомня Панатенеите от барелефа на Партенона, но е много по-хубаво.

За нещастие от никъде в прилежащите описания не става ясно какво показва картината и доколко институцията на имарета е била присъща за Златювия Пловдив или е част от имагинерния му Ориент.

За още по-голямо нещастие не можах в описанията да открия връзката с претворяването на Ориента от гръцката Мюнхенска школа, въпреки присъствието на един Николаос Гизис.

Вярно, че тази глава е хубава, но нито е най-представителната за Гизис, нито по какъвто и да е начин става ясно, че е част от цяла школа - Мюнхенската. Тя включва както идващите от Тинос Гизис и Литрас, така и родения в Лесбос Яковидис, саламинеца Лебесис и критянина Воланакис.

Ако кажем, че те са за гръцкото изкуство, каквото е Мърквичка за българското, ще бъде и малко, и неточно, но все пак някакво начало. След него ще трябва да посочим, че показаната тук глава от Гизис е плод на тримесечното пътуване до Измир на беден и изтерзан художник, рисуващ в строгия академичен стил на Мюнхен. Това се случва по време, когато кайзер Фридрих II вече флиртува с Османската империя.

На мюнхенските бюргери и на меценатите на Гизис обаче в тази империя импонира не непознатият ориенталски мотив, а онези толкова близки и все пак не съвсем свои левантинци (съставлявали мнозинството жители на градове като Александрия, Смирна, Бейрут, Солун и Константинопол и описани в прекрасна книга, част от която съм превел тук).

И така, без да научаваме кой знае колко от този контекст, изложбата се прехвърля век по-късно с импресии на български и румънски художници от братски социалистически страни в Северна Африка.

И отново - безспорно са красиви, макар да не се подчертава много-много, че са създадени век след раждането на импресионизма.

И така за много от платната остава натрапчивото усещане, че въпросните творци са се разходили да потрошат народна пара и да възпроизведат неща, които са учили в съответната си академия.

Докато всъщност поне в случая със Златю можем да пледираме автентичен поглед, теми и перо - съвсем различни от създаването на национални клишета от мюнхенци или възпроизвеждането, макар и качествено, на клишета от командированите по алжири творци.

Във всеки случай, на чудна изложба попаднах. Не знам дали Мусоргски е импресионист, но през цялото време в ушите ми звучеше това: