Пътуваме към Косово двамата - италианецът, който е живял там, следи страната от десет години и я познава като петте си пръста, и аз, който съм чужд за Косово. Чужд, чужд, колко пък да съм чужд в една балканска страна.

Точно минаваме границата с Македония. Оказва се, че трябва да платя едни 30 евро за двуседмична косовска зелена карта и аз излизам от колата с намерението да направя това, което прави всеки нормален човек в началото на мисловен процес, още повече ако някой се кани да му бърка в джоба - да се изплюя едно юнашко.

Албанецът на опашката до мен ме изпреварва. Оплюва с премерен жест земята пред полицейската кабинка.

"Типично балканско поведение", вдига многозначително вежди моят италианец, който иначе е усвоил доста балкански навици.

"Да, бе. Добре, че не видя аз каква я бях приготвил", мисля си на български, щото по време на пътуването на български ще си говоря само с коня си - в случая Пунтьо.

Ден първи, Прищина. Обикаляли сме из студа и накрая се срещаме с неговите приятели - свежи и позитивни типове. Водят ни в "ъндърграунда" на Прищина. Поръчват местния коварен и поради това сипван в малки количества специалитет със сложното име [r'akija]. Произнесено на английски звучи мамата си трака.

Викам си "Даа, бее, с кокал плашиш кучето". Съвсем обикновена ракия, при това пивка. И с познато име.

Ден някой си, Пейе (Печ на сръбски), къщата на Ветон. Докато той разказва на италианеца нещо на английски, аз си говоря с майка му - на българо-сръбски. Неловко е малко. Хората са албанци, пък и едва ли хранят топли чувства към сърбите. Ма то и аз така. Но пък нали важното е диалог да става. Иначе как ще оценя техния [ˈjɒɡət].

Кое, кое? Ами ние му викаме кИсело мльЕко, казва майка му на Ветон. Аа, ми говори српски да те цео свет разуме, бре, казвам.

Та така, неусетно се отчуждихме. В смисъл - спряхме да се сме си чужди (не знам защо при нас този глагол е придобил обратно значение).

Ерик Кантона на терена умираше за отбора си.

Отмъсти за свой черен съиграч, което му коства девет месеца наказание.

Оттегли се, когато беше на върха и не се обърна нито веднъж назад.

Стана треньор на отбор от бездомници.

А сега направи това:

Моят детски герой! Дързък колкото Д'артанян и уверен в непогрешимостта си като граф Монте Кристо.


Не мисля, че може да сме доволни от цялата мизерия около нас. Освен ако не живеете в пашкул. Тогава има шанс да бъде направено нещо. Какво означава днес това да си на улицата? Да протестираш? Да залъгваш себе си. Това вече не е начинът.
Не е нужно да грабваме оръжията и да убиваме хора, за да започнем революция. В днешно време е много лесно да направиш революция. Каква е системата? Системата е изградена на силата на банките. Така че трябва да бъде унищожена чрез банките.
Това означава, че тези три милиона души с плакати по улиците трябва да отидат до банката и да изтеглят парите си, така банките ще се сринат. Три милиона, десет милиона души и банките ще се сринат и в това няма никаква заплаха. Ето ви истинска революция.
Не е сложно – вместо да излизаш на улицата или да шофираш с километри, просто мини през банката в страната си и изтегли парите си. Ако достатъчно хора го направят, системата ще рухне. Без оръжия, без кръвопролития или нещо подобно. Не е трудно, а по този начин те вече ще ни слушат и ще гледат на нас по различен начин.