Допреди седмица всички мои приятели освен мен бяха ходили в столицата на Белгия. Едни - по работа, други - на гости на хора, които работят там. Всеки от приятелите ми си има своя Брюксел.

Реванширах се, макар апартаментът, който намерихме от Airbnb, да се намира на улица Van Bemmel в Sint-Josse-ten-Noode. Сен Жос е турският квартал и на теория опасен. На практика там ядеш чудно шкембе.

След няколко дни на гламур стигнах до мястото, което търсех в моя Брюксел - паметника на Тодор Ангелов, наричан още Божанов, или Божаната в съседния квартал и отколешен пристан за имигранти Скарбек.

За живота на Божаната пише неговата дъщеря Свобода Бъчварова в тритомника "По особено мъчителен начин". На теория разказва как от две братчета македонски бегалци единият е разпален привърженик на Ванче Михайлов и се превръща във фашист, а другият се сражава в Гражданската война на Испания и загива като герой от белгийската съпротива през 1943 г. На практика Свобода Бъчварова разказва историята на България оттам, където спира Симеон Радев.

При това го прави по особено силен начин. Дори съм убеден, че един ден мога да преподавам съвременна българска история само по тези книги и в този ред - "Записки по българските въстания", "Строители на съвременна България" на Симеон Радев, "По особено мъчителен начин" и "Задочни репортажи от България" на Георги Марков.

Но към Тодор Ангелов. Повече от две години след като прочетох книгата за живота и смъртта му, оставам силно запленен от нея и него. Едва в Скарбек си дадох сметка на какво може да се дължи това.

Разпознах погледа му - той е същия като от бюста на Никола Иванов Ватов в Карайсен. Това е селото на майка ми и единственото място, което ми е идвало винаги наум, когато като малки са ни говорели за родина, патриотизъм и прочие абстрактни глупости. Ватов е бил летец интербригадист. Загива на 30 март 1937-а във въздушен бой в Испания. С него е имало поне още един наш съселянин от Карайсен. Той не е загинал, а е споделил съдбата на Божаната - евакуира се с републиканската армия в бежански лагер във Франция.

За разлика от Ангелов, който отива в Белгия и продължава там борбата си срещу фашистите, другият карайсенски интербригадист остава във Франция. В началото на 60-те все пак се връща в България с френската си кола. Иска да се установи на място, където социализмът е победил. По спомена на майка ми се отвращава много бързо и с думите "Не за това сме се борили" си отива завинаги.

За него, за Ватев и за Божаната, както и за другите - политическите ръководители интербригадисти от Испания, които после се връщат в България и стават най-тежката номенклатура, пише Бъчварова.

Благодарение на майчиния разказ още като дете несъзнателно и далеч преди да познавам Пушкин издигнах на първите паметник неръкотворен в съзнанието си. Този в Скарбек е, за да ми напомня за собствените ни ценности, избори и устои.

В Малта има десетки хиляди българи. Но пък няма българско дипломатическо представителство. Всеки от тях, включително и скъпите приятели, при които прекарахме редкия 29-и февруари (виж датата на вестника), има много истории за острова. Затова аз няма да разказвам за него.

В Малта няма бежанци. Нито от времето на войната в Либия, нито днес. За това си има обяснение. Даде го през 2015 г. в интервю за Il Mattino di Padova италиански адвокат, който живее от години на острова. "Малта е под 400 квадратни километра и с 400 000 жители. Островът живее от туризъм и не може да си позволи неконтролиран приток на бежанци.

"Малта приема мъртвите, а живите праща в Италия", допълни той. Едни наричат аргумента му циничен, други - прагматичен.

Графитърът МТО казва, че "има два вида врати да влезеш в Европа. Аз реших да представя задната, а не парадната". Човекът от стената край публичен паркинг в Слиема се опитва да влезе през задната врата.

Ако има късмет и оживее, тази врата ще го отведе в кампанийското пристанище Сапри. Там приключва проектът на МТО. Ефекта можете да видите тук.

Графитът не по-малко от думите на италианския адвокат е огромна алегория на присъстващите отсъстващи в Малта.

Съвсем физически, а не алегорично, живеят в Малта финикийците, заселили преди хилядолетия острова. Неочаквано ги виждаш в малтийската рибарска лодка луцу (luzzu). Името ѝ е сицилианско, а формата - финикийска. Така поне твърдят местните. Не можеш да сбъркаш едно луцу дори и отдалеч.

Корпусът е тумбест, а носът и кърмата са еднакви - вертикални. Носа познаваш единствено по двете очи на него. Казват, че това е древноегипетското Око на Хор.

Най-много от тези луцу можеш да видиш в южното пристанище Марсашлок. В неговия залив пък на борда на съветския круизен кораб "Максим Горки" Роналд Рейгън и Михаил Горбачов обявяват на 3 декември 1989 г. края на Студената война. С това завършва онзи период от историята, който определят като "От Ялта до Малта".

За мен пък продължават чудните истории на лодките и хората по Средиземноморието, започнали с лодките на Бизерте, посрещнали в Тунис както отломките на белогвардейската армада, така и на испанската републиканска.