Обявиха го за блажен. Точно шест години след като почина. Не мисля, че друг скоро е влизал толкова бързо в лика на блажените.

Почина. Точно 22 години след като блаженството им бе нарушено. Не съм сигурен, че личното му блаженство бе накърнено по какъвто и да е начин.

Намери начин да стане баща. Точно на празника, който партията му опитва да присвои. Не съм сигурен, че имаше и един ден трудов стаж, преди да оглави държавицата ни.

Първият беляза живота ми. Другите са част от мрежата, през която минава животът ни.

Когато го простреляха (който и да беше), бях малък и имах рожден ден. Първият рожден ден, който помня ярко. И то защото никой не обръщаше внимание на бебето, а слушахме "Свободна Европа". Тригодишните деца запомнят доста бързо думи: папа Йоан Павел ІІ - Али Агджа - Сивите вълци - Сергей Антонов...

И така години наред. Все по време на рождения ми ден. Който все не ми се получаваше да отпразнувам. Както му тръгне на човек...

Детската си мечта да отида в Италия (първата ми голяма обсесия) осъществих за пръв път през 2005. През април. Мда. Точно, когато почина. Получи се като стигма малко. Въпреки разни весели случки, като например реакцията на служителите в едно кафене някъде в Северна Италия (примерно в Ронки дей легионари), когато съобщиха името на новия папа.

С обявяването на кардинал Ратцингер за папа половината италианци изпсуваха звучно на италиански, другата половина италианци замърмори доволно на немски. Все пак papam habent.

Щях да кажа, че отдавна съм затворил духовете от детството си в бутилка, ако вторият - днес починалият, не се натрапваше цели 22 години след края на онази епоха. И го правеше безпардонно нагло.

Малко по-рафинирано, но все толкова неприятно натрапчиво в мрежата на живота ми продължава да присъства третият. За когото се говори, сред всичко останало, че първият му работен ден беше като премиер на страната.

Равносметката от сутринта след Валпургиевата нощ, когато гоним вещиците и старите духове?

Сонмът духове от детството ми не само че не си е отишъл, но продължава да поддържа по неведом начин своето равновесие - един починал, един родил се и един преминал на острова на блажените.

Седя си на лятната естрада в съботнопразна София и пийвам бира. Всъщност, наблюдавам. За човек, който има деца, е очевидно, но останалите трябва да си припомняме - гледаш децата и се учиш за живота.

Две момчета, на по седем-осем, от приятелски семейства, подритват топка. Идва трето дете - на тяхната възраст, но непознато. Играят заедно - двамата приятели срещу него.

Той е много по-добър, но пък получава по-голямата врата, а тяхната е там, където има пейки и се играе трудно. През цялото време са в неговото поле. Двамата разцъкват, но той продължава да не мрънка, а ги гони - влиза за всяка топка, тича след всеки пас.

А те играят по проста схема - пас-шут; пас-шут. Децата са егоисти. Трябва им само още един пас, за да го бият без проблем, но никой от тях не иска да връща топката.
Обществените предразсъдъци с подаването - т.е., социалното поведение, са приучават по-късно.

Малкият е два пъти по-добър от всеки от тях, но е сам. И тича два пъти повече, за да задържа резултата в що годе прилични граници. Така е и в живота - ако си солов играч, тичаш два пъти повече от останалите, за да постигнеш онова, което двама посредствени души, но в екип, правят.

Идва четвърто дете. Влиза от отбора на моя човек. Всеки път, когато атакуват обаче, новият, вместо да влиза в човека с топката, бяга настрани. Кръшка. И вика: "Айде, бе, Викиии, заради теб ше ни вкарат гол!". А Вики не мрънка. Гони човека с топката, гони следващия, гони топката, като влезе във вратата. А другия се разпорежда и мрънка.

Вече го виждам като голям. Кръшкач, мрънкач и нарежда. Мениджър ше става. А Вики е мъжко момче. И трогателно честно. До края не забеляза очевидната неправда. И нито веднъж не обвини никого. Само тичаше още по-здраво.

На другия ден играх футбол с порасналите им еквиваленти - двете издънки на противниковия отбор играят в моята зона. Кръшкат, тръшкат се, не им върви нещо. Направо ги виждам как са викали по всеки Вики като деца. И след мача научавам случайно - двамата са шефове на партия със славно минало и залязващи функции.

Та такива неща. Гледам и си припомням. Но нали таралежите се раждат без бодли, а те им прорастват впоследствие.

А като малък си обещавах, че няма да забравя разни неща като порасна, за да не ги причинявам на децата си.