На чудна изложба попаднахме днес в СГХГ - разказваше как творци от България, Румъния, Сърбия и Гърция гледат на темата за ориентализма и възпроизвеждат клишeто.

За щастие бяха довели дори "Имарет джамия" на Златю Бояджиев. Признавам, че за пръв път виждам на живо не само картината, но каквото и да е произведение от него, колкото и срамно да е това за човек с претенции за култура.

Невероятно е да гледаш детайлите в цялата сцена. Напомня Панатенеите от барелефа на Партенона, но е много по-хубаво.

За нещастие от никъде в прилежащите описания не става ясно какво показва картината и доколко институцията на имарета е била присъща за Златювия Пловдив или е част от имагинерния му Ориент.

За още по-голямо нещастие не можах в описанията да открия връзката с претворяването на Ориента от гръцката Мюнхенска школа, въпреки присъствието на един Николаос Гизис.

Вярно, че тази глава е хубава, но нито е най-представителната за Гизис, нито по какъвто и да е начин става ясно, че е част от цяла школа - Мюнхенската. Тя включва както идващите от Тинос Гизис и Литрас, така и родения в Лесбос Яковидис, саламинеца Лебесис и критянина Воланакис.

Ако кажем, че те са за гръцкото изкуство, каквото е Мърквичка за българското, ще бъде и малко, и неточно, но все пак някакво начало. След него ще трябва да посочим, че показаната тук глава от Гизис е плод на тримесечното пътуване до Измир на беден и изтерзан художник, рисуващ в строгия академичен стил на Мюнхен. Това се случва по време, когато кайзер Фридрих II вече флиртува с Османската империя.

На мюнхенските бюргери и на меценатите на Гизис обаче в тази империя импонира не непознатият ориенталски мотив, а онези толкова близки и все пак не съвсем свои левантинци (съставлявали мнозинството жители на градове като Александрия, Смирна, Бейрут, Солун и Константинопол и описани в прекрасна книга, част от която съм превел тук).

И така, без да научаваме кой знае колко от този контекст, изложбата се прехвърля век по-късно с импресии на български и румънски художници от братски социалистически страни в Северна Африка.

И отново - безспорно са красиви, макар да не се подчертава много-много, че са създадени век след раждането на импресионизма.

И така за много от платната остава натрапчивото усещане, че въпросните творци са се разходили да потрошат народна пара и да възпроизведат неща, които са учили в съответната си академия.

Докато всъщност поне в случая със Златю можем да пледираме автентичен поглед, теми и перо - съвсем различни от създаването на национални клишета от мюнхенци или възпроизвеждането, макар и качествено, на клишета от командированите по алжири творци.

Във всеки случай, на чудна изложба попаднах. Не знам дали Мусоргски е импресионист, но през цялото време в ушите ми звучеше това:

... яж като римляните, естествено! И по-специално - като жителите на Тестачо (Testaccio). Защото оттам идва храната, която днес познаваме като римска.

Но да започна отначало. За мен Италия винаги е била специално място (ето защо). Толкова по-специално място е Рим. Затова вероятно още от първия път, когато се озовах в Рим, се чувствах у дома си и не разнасях със себе си карта на града.

Беше толкова специален дори, че още от първия път внимателно гледах в коя посока вървят туристите и рЕз-ко препусках в другата - просто несъзнателно се държах като местен и отбягвах навлеците. Вероятно толкова специално място, че и до днес в блога за места и хора няма дори един разказ за Рим (макар да има тук за Тоскана, отпреди почти десет години и с почти същото заглавие). Несъзнателно го пазех за себе си.

До сега. Когато си дадох сметка какво ме е смущавало в Рим. Макар да се движа в него като у дома, всеки път се въртя из туристическия хаос. А е било достатъчно просто да отида до стария хълм Яникулум и съседния Тестачо.

Стилът е абсолютно същият. Няма ги само туристите, а хората тук са спокойни и усмихнати. И разположени да разкажат за особеността на Тестачо.

В древността тук е било главното пристанище на Тибър. Оттук е идвал всеки внос, независимо дали от Остия или от реките на север. Нерядко амфорите се чупели и ги хвърляли на специално място край пристана. Там лека-полека, за няколко века, пораснал цял изкуствен хълм. От латинската дума за чирепи testae идва името му.

В модерни времена пък тук били кланиците на града. Когато разфасовали теле или прасе, го режели на четири. Първата част се запазвала за продажба на благородниците. Втората отивала за духовниците. Третата - за буржоазията, а четвъртата - за военните. Така за месарите и обикновените хора отивала петата четвърт, или quinto quarto. Това са вътрешностите и останалите субпродукти.

Това е и прочутата римска кухня - свинско шкембе и телешка опашка. Днес няма кланици, но в Тестачо са останали много ресторанти, които готвят прочутата пета четвърт. Като например Flavio Al Velavevodetto.

Историята му е, че Флавио бил главният готвач на прочутия съседен ресторант, където работата го заливала. Затова постоянно се заканвал да си направи собствена кръчма. Когато се престрашил, го направил, като изкопал място в изкуствения античен хълм от глинени чирепи Тестачо. Кръстил кръчмата "Нали ви предупредих". На първата страница в менюто пише, че "тук думата бързо не се използва". И сега вероятно е най-доброто място за хапване в квартала.

Или пък като пицарията Nuovo Mondo. Прилича на студентски стол, но е с невероятни римски пици и цели семейства - непосредствени, гладни и шумни.

Точно такива са хората и по съседния площад. Млади семейства, които стоят около пейките с чаша просеко в ръка, докато децата им играят. И всеки се усмихва.

А туристите са оставени да носят тежкия си кръст в кварталите зад завоя на Тибър или от другата му страна.