"Идвам от Де Мойн, Айова. Така де, все някой трябва да е оттам". С две изречения Бил Брайсън скъсява разстоянията и те настанява до себе си. Точно толкова непосредствено тече и разказът му. Той е за живота и времето на Момчето Гръмотевица.

То е малко и понякога смотано. Когато е на шест, най-големият авторитет за него по въпросите на секса е сестра му, а най-голямото приключение - пресичането на Гората между квартала и центъра на Де Мойн. Когато е на осем, вече разнася вечерните вестници. На десет по време на редовните противоатомни криеници под чиновете в клас вече е наясно с глупостта на възрастните. Единственият начин да срази глупостта са неговите гръмотевици.

Те може и да не постигат целта си, но все пак работят. Например четеш как "най-големият страх в Щатите през 50-те беше атомната война" и съветските ракети и се сещаш, че точно същото, но от другата страна, са ти говорели и на теб в началото на 80-те. В нашите кабинети по военно обучение (не съм сигурен кога го прекръстихме на гражданска отбрана) висяха подобни плакати, които трябваше да ни убедят, че в случай на ядрено нападание, най-доброто нещо  да наведем глави. А още по-добре - да намерим някой пън и да се излегнем зад него. После всичко ще се оправи. Ето:

И неволно се усмихваш на Момчето Гръмотевица, от което може и да те делят хиляди километри и трийсетина години, но пък делите едни и същи мисли и отношение към глупостта.

Или пък разказва за играчките през 50-те. Основно място са заемали пластмасовите моделчета. Те се отличавали с три неща: 1. Частите са толкова стабилно прикрепени към матрицата, че по никакъв начин не могат да се отлепят (показвам)

2. всеизвестно е, че лепилото в комплекта лепи абсолютно всичко друго, но не и конкретната пластмаса, и в резултат 3. сглобеният модел по нищо не прилича на лъскавата картинка от кутията, която те кара да бленуваш въздушни битки.

Да ви прилича на нашите моделчета, с които си играехме през 80-те? Например на ето това:

И пак цъкаш с език колко еднакво сте се развивали. И почваш да се чудиш къде, по ангелите, сме сгрешили, за да се станат американците такива криваци, а ние - всепризнати мърморковци и негативисти.

Бил Брайсън дава някои отговори. Неговото Дете Гръмотевица например е свидетел на времето, в което семейните магазини изчезват. Идва телевизията наред с големите молове, а с тях - пълното отчуждение на хората, както и култът към потреблението. При нас това дойде може би в края на 90-те, когато хората се позамогнаха.

Във всеки случай книгата му е както реперториум на явно общото ни детство, така и поглед от задната страна на огледалото. В което се отразяват същите чучела, както у нас. И виждаш същите чудовища от криви огледала, както при нас. А през това време всички ние - децата, сме се интересували последователно от: плевнята в селската къща на баба, задният вход на киното, гърдите на ... (Тинчето от "Васко да Гама..." за моето поколение).

В крайна сметка книгата е толкова непосредствена, а посланието - извинете ни, но ние бяхме дръзки, мислещи и смели. Не всички сме като хората, които управляват и представляват страната ни днес.

Така едновременно разчупи предубедеността ми към американците, но и събуди любопитството ми към автора. Само за да открия, че друга от книгите му - A Walk in the Woods, е филмирана от Робърт Редфорд. Който заедно с Ник Нолки и Ема Томпсън са главни герои в едноименния филм, представен за пръв път на фестивала за независимо кино Sundance.

Точно 400 дни след идването ми в Йордания и година след блога за първия ми сблъсък с живота тук, ето и равносметка:

Ако Йордания беше магазин, то в него сириецът щеше да продава, египтянинът да чисти, иракчанинът да пазарува, а йорданецът да гледа отстрани, ми каза веднъж един йорданец. Странното е, че изобщо не спомена палестинците. Защото те са над половината от деветте милиона жители на страната.

Първите са дошли още през 20-те, когато в подмандатна Палестина било трудно да се търгува заради британските ограничения за внос и износ, разказа ми собственик на процъфтяващ ароматен бизнес в Аман.

Това е Trinitae. Ако имате път натам, се отбийте да поговорите със собственика. Той е женен за германка, но има  слабост към българи. Ще ви разкаже как в началото на 90-те го водели из тютюневи фабрики в Пловдив. Карали го едни тъмни момчета в анцузи в тъмни коли по тъмна доба. Доста адреналин отделил.

Те ползвали тогавашна Трансйордания като логистична база за бизнеса си. Точно както героите (впрочем съвсем реални) от филма War Dogs, които спечелиха през 2007 г. договор да внесат ембаргово оръжие в Ирак за сметка на Пентагона. За целта го вкараха в Йордания и оттам го трафикираха в Багдад.

Или като схемата с тонове оръжие и муниции, които Пентагонът поръчва от Балканите (и България, разбира се) за онези, които САЩ наричат "опозиционни бойци" срещу Асад. На практика България, Босна, Албания и Хърватия въоръжават обикновени ислямисти, показа мащабно изследване на BIRN.

Следващата вълна идва през 48-а, когато Арабският легион, или бъдещата йорданска армия, анексира Западния бряг на река Йордан. Дошлите тогава в Йордания палестинци "ни донесоха не само пари и положиха основите на икономиката ни, но и ни научиха на земеделие", пише създателят на блога Black Iris.

Не знам дали идва нова вълна след 67-а, когато йорданската армия безславно губи половин Йерусалим и Западния бряг. Във всеки случай по това време палестинците в Йордания са вече толкова много и толкова влиятелни, че Ясер Арафат решава и почти успява да превърне страната в своя държава.

Губи гражданската война само защото, казват, крал Хюсеин не се поколебал да насочи танковете си срещу собствената си столица и да бомбардира центъра на Аман.

Често къщите в самия център на Аман - улица Rainbow, изглеждат точно така -
порутени. По различни причини, но в крайна сметка необитаем център.

Някъде след Черния септември крал Хюсеин въвежда политиката на Jordan first. Това означава, че държавата, която е най-големият работодател, наема йорданци вместо палестинци.

Десетилетия по-късно в страната ще се озоват иракчаните, които "станаха преподаватели в университетите ни", продължава Насим Тарауна. С това всички герои от магазина Йордания са се събрали. Суетят се вътре и вън, докато йорданецът грижливо прибира парите, задето им е предоставил подслон.

Един от любимите ми графити в Аман - в една от пресечките на централната Rainbow Street, точно след
ресторант Sufrah.

Всъщност, понякога си мисля, че единственият raison d'être за съществуването на тази страна е да подслони изгонените от другата страна на реката палестинци. Както и да предоставя някакво спокойствие на Израел, макар и като нейн best frenemy. В замяна страната получава преки помощи. Всъщност направо е на командно дишане от донорите си - първо Великобритания и Саддам, а сега - САЩ и Рияд.

Помощите са такива и толкова ангажиращи, че страната може да си позволи да отхвърля всяко финансово предложение на ЕС, който например работи за установяване на ценности тук. Йордански министри и правителства охотно саботират програми и предложения на ЕС. Понякога го правят от глупост, немарливост или некомпетентност. Друг път се гневят, че голяма част от стотиците милиони, които ЕС иска да вложи тук, ще се върнат в европейски консултанти под една или друга форма. И ако претекстът е съвсем резонен, той едва успява да прикрие същината - хората тук държат на своя бакшиш - спуснатото от богатата ръка подаяние, задето предоставят подслон.

И все пак това води до първия урок, който получаваш в Йордания. Няма как да научиш някого на ценностите си, ако у дома ги потъпкваш цинично и сам не вярваш в тях.

Друг урок например е с колко малко може човек да преживее. Като наследници на бедуини и вероятно набатеи йорданците имат изключително семпли потребности. Положителната част в това изречение - научаваш докъде се простира нуждата ти за оцеляване и откъде започва прахосничеството. Отрицателната - ако се задоволиш само с оцеляване, така и не се развиваш, не подобряваш с нищо положението си или заобикалящия те свят.

Пролетта в Йордания може да бъде неочаквана зелена и усмихната.

Всъщност често йорданците ми приличат на децата от тази снимка. Радват се на щедростта и красотата на природата, но на въпроса ни защо не са на училище, отговориха, че нямат нужда. Та така изглежда понякога и цялата нация - радва се играчките си, но не инвестира в бъдещето си. И няма да разбере как е изостанала необратимо да речем от съседите си в дъното на същата снимка - израелците.

Къде видях най-ясно това детинско отношение към живота ли? Няма да повярвате, но в Кралския автомобилен музей. Той е комплекса на кралската джамия в северния луксозен амански квартал Дабук и представлява точно каквото казва името му - музей с автомобилите на покойния крал Хюсеин. Той управлява Йордания през по-голямата част от историята на кралството.

Казвате, че крал Хюсеин ви прилича на дете? Всъщност само по потребността от
играчки. Иначе бил доста ловък държавник

В музея са струпани всякакви играчки, които е получавал, докато е слушкал британците, докато си е делил един пясъчник с кувейтчаните или е правил сделки с американците. Там са струпани и голяма част от отговорите на въпроса къде са се дянали и малкото ресурси на страната.

Ако загърбим за миг крещящото несъответствие между луксозните коли вътре
и мизерния живот отвън, музеят е изключително интересен.

И така вероятно това е последният урок - не спирайте да се образовате, преди да сте изпаднали напълно от надпреварата. Не случайно латинската дума cultura идва от причастието cultus, или образован, на глагола colo - ора, обработвам. Както земята, така и главата и сърцето.

Така че копайте, не се оставяйте на измамно лесната прелест на даденото ви свише.