Тези бележки са за връзката между каране на кола,
изнервянето и обществения договор

И така, първото нещо, което ти прави впечатление от произволен арабски град, е смисълът на израза "кара/паркира като арабин в пустиня". В общия случай няма нищо преувеличено в него.

Второто нещо е, че в учебните коли има предимно (в съотношение десет към едно) жени и момичета. Ама защо така, попитах няколко души.

Е, ти представяш ли си някой да ме учи как да карам кола, ми отговори единият, шофьор в европейско посолство. А и в тия курсове на какво ги учат? На нищо. Да цъкат мигачи, вместо да карат, убеден е човекът.

Официалната версия е, че мъжете тук са твърде горди, за да се покажат слаби и неуки пред някого, пък бил той и лицензиран инструктор, обясни ми друга позната. Истината обаче е, че в повечето случаи момчетата или нямат пари за курсове, или просто взимат тайно колите от бащите си и карат дядовците им да ги учат.

Затова например 80% от йорданците нямат книжки, пресмята тя. Така че когато има катастрофа, шофьорите първо уточняват дали и двамата имат книжки, ми разказа учителят ми по арабски. Ако звездите са се наредили и са се блъснали двама души с книжки, викат полиция. В общия случай просто започват да търсят начин да оправят щетите, опирайки се на веригата от роднини и познати.

Като цяло резултатът е ясен. От всички познати на човечеството правила за движение важи само едно. Предимство има онзи, който пръв е стигнал до кръстовището. Ако има фотофиниш, победителят се установява с клаксони. Това е.

Веднъж излязъл на улицата с колата, ти остава единствено да научиш навиците за движение на таксиджиите. Това става по вторични белези. Така например уважаващият себе си шофьор на такси е покрил страничното си стъкло с молитвено килимче. То играе сенник - плътен и покриващ абсолютно всичко отляво. Това автоматично дава предимство на таксиджията спрямо всички от лявата му страна.

Ако обаче той иска да завие наляво, повдига леко килимчето. Глупости - не за да има видимост! Просто показва на другите, че ще прави маневра от подветрената страна. Това пак му осигурява предимство.

Другото важно е движението през нощта. Никой таксиджия, научил занаята от дядо си, няма да пусне фарове през нощта. Те: 1. така или иначе са безполезни, а и обикновено не работят, и 2. харчат бензин, убеден е всеки нормален дядо.

Фарове се пускат за кратко и единствено когато наближаваш кръстовище. При това на бакшиша винаги му идва отвътре да включи дългите. То другото не са и фарове. Така неволно заслепява останалите и пак си осигурява предимство.

Следва още една категория специални шофьори - жени с добри коли и - вероятно - добро материално положение. Те са онези малки ребелчета, които мъстят за всички потискани и тъпкани в обществото им жени. Тях ги познаваш по това, че не дават на никой мъж да пресече кръстовището преди тях, независимо кой има предимство по конвенционалните правила или дори кой е стигнал пръв до точката на кипене.

"Като стигна кръстовище, просто гледам втренчено напред, без да обръщам внимание на хората наоколо и давам газ", ми обясни друга позната единственото правило, което спазва.

Сега си представи тези правила и българските мутри на едно място - сеч! Как и защо тогава в Йордания не се получава така? Нямам отговор, затова пък имам версия.

Личният ми шофьорски опит показва следното. Докато караш тук, трябва непрекъснато да следиш действията, бездействията и намеренията на другите. За целта трябва да си наблюдателен, но и да мислиш като другите. Трябва да се поставяш на тяхно място, но и да бъдеш гъвкав с решенията си.

Така неусетно се получава, че преоткриваш правилата за движение на всяко следващо кръстовище. С това преоткриваш и правилата за социално приемливо поведение и на практика пренаписваш непрекъснато своеобразен обществен договор. В резултат по улиците на петмилионния Аман виждаш несравнимо по-малко нерви, катастрофи или попържащи зад воланите си хора, отколкото би очаквал.

Виждаш хора, които може и да не уважават човека насреща си, но се съобразяват с него. За разлика от установяващата се в София или по магистралката ни норма.

Иначе тук по телевизията вървеше мини-сериалът My American Neigbhor. В клипа отдолу е серията за правилата на движение в Йордания. Enjoy responsibly!

Дамаск е столицата на Сирия. Дейразор е сирийски град на 450 километра североизточно от столицата. Единствената им пресечна точка е трагичната им участ в сирийската гражданска война.

Както и тази на ъгъла в квартала на Аман, където от месец живеем ние - героите на блога. И където ни се случват малки, големи и още по-нелепи неща. Ето някои от най-дребните например.

Тези дни за пореден път изчерпахме месечния си лимит за интернет. Опитай да си представиш като начало концепцията за месечен лимит - не можеш да пиратстваш колкото си искаш, чудиш се дали и кога да свалиш например последния Game of Thrones (макар при нас чуденето да идва главно от факта, че ние си играем на съвсем истински Game of Temples).

Лимитът има и добри страни. Като не седя пред компютъра, ми се отваря време за чистене. Мия подовете и пускам пералнята. Но и това има последствия. Изпразвам цистерната с вода на покрива, която играе личното ни ВиК. Стоим два дни без вода. Това разбираемо ограничава социалния ни живот, но пък ни пести пари.

Накрая преливаме вода от съседска цистерна и пълним нашата догоре. Почвам усилено да мия чиниите от последните два дни. Това има? Позна -  последствия. Отново неочаквани.

Уплътненията на мивката очевидно не са предвидени за толкова много вода и с такъв дебит. Избиват. Водата тече под мивката и обилно по пода. За щастие той: 1. е от мрамор, и 2. има по средата си канал. Така насред новата беда успявам да измия пода. Току що съм вдигнал с едно ниво концепцията за икономично и устойчиво ползване на ресурсите.

Междувременно почвам да търся железария. В квартала ни, както знаем, няма нито една. Започвам да търся в интернет. Това ме връща в първото изречение на цикъла.

Точно както нашата улица "Дамаск" прави пълен завой и продължава точно там, откъдето идва. Криволичещите улици изглежда са по-скоро правило в Аман, отколкото изключение. Не знам защо.

Предположението ми е, че това се обуславя от релефа. Градът е на хълмове. Оо, не си представяй Пловдив! Сещаш ли се за снимки на трамвая в Сан Франциско? Или в Лисабон? Или автобусите, които пъплят към Зографу в Атина? Ей това е Аман. Умножено многократно.

За да продължи произволна улица от своя хълм към някой от следващите стотици, трябва или да следва релефа, или да се издигне непосилно голям мост. Вероятно е по-лесно просто да си ги извиват по очертанията на съответния хълм. А може и да няма нищо вярно в теорията ми.

Но отново за циклите. Уча арабски в малък културен център. В групата заедно с мен са канадката Айда, която е иранка, англичанинът Сам, който е замбиец, аз и холандец без особености.

Освен че се казва Cyril. И се оказва какво? Че Кирил и Методи седят един до друг и учат заедно арабски. Ми защо не - back to the roots, както казват старият българин и солунските двама братя. Веднага му обяснявам за кошмара, който ме преследва от детската градина насам. Нали се сещаш за онези глупави детски смешки, на които никога не си изработил отговор.

Някои от тях те запознават с диалектиката. Например когато по-големият те кара да повтаряш след него: Аз съм си аз, ти си си ти, кой изяде лайното? Ако кажеш аз, си признаваш директно, ако кажеш - ти, това си пак ти по силата на условието и на формалната логика.

Други са просто нелепи. Като например питането към малкия клет Методи къде е брат му Кирил. Тази не ме ядосваше, а просто ме отчайваше с нелепостта си, още повече, че брат ми далеч не се казва Кирил.

Както и да е, седмица по-късно Кирил ме запознава с приятелката си. Представя ме с думите: "Това е моят отдавна изгубен брат".

Хах, пренесъл съм към Холандия вируса на глупавата детска смешка, която ме е настигнала съвсем нелепо след повече от 30 години и няколко хиляди километра.