Ето ни в Йерусалим след има-няма пет часа пътуване от Аман. Целта ни е Стария град, каквото и да означава това за вас/нас.

Отсядаме в Кудс - на теория арабското име на града, а на практика - мюсюлманския квартал на Стария град.

Всъщност, озовали сме се в съвсем истинско йерусалимско издание на Monopoly. Правилата му са лесни. Има четирима играчи. Техните пионки носят съответно полумесеца, звездата на Давид, кръста (във всякакви разновидности) и колелото на вечността.

На теория мюсюлманите са в квартала горе вляво на картата, където е 1437 година от Хиджрата. Храмът им е в квартала вдясно от тях. В него обаче е 5777 година, защото там са евреите. Християните са под мюсюлманите, а арменците - под евреите. На практика Държавата Израел е навсякъде. Така, ако играеш с пионката със звездата на Давид, получаваш помощи от могъщи американски фондации, за да купуваш къщи - най-вече в мюсюлманския квартал. Така например, около седмица преди да дойдем, палестинец продал дома си на евреи за няколко милиона долара.

Цената няма значение. За едните е важно, че изместват завинаги старите обитатели. За тях пък е най-добре да се скрият далеч с парите и срама, който е дошъл заедно с тях.

Ако си мюсюлманин е горе-долу винаги едно и също. Ако си млад и вървиш по улиците извън твоя квартал, те обискира полиция. Ако искаш да строиш къща, можеш да го правиш на различна от евреите цена и да получиш разрешително само до 50 кв.метра. Ако искаш в нея да гледаш многото си деца, защото те са единственият начин да запазиш земята си, твоя работа.

Ако не можеш да намериш работа, защото имаш ограничения поради синия си паспорт и не можеш да изхраниш децата си, винаги можеш да продадеш имота, разрешителното, правата си на някоя от многото фондации.

Ако замерваш с камъни или още по-лошо - нападаш с нож тежко въоръжените израелски полицаи, полицайки, войници и войнички, заселници и заселнички - Go to jail.

Ако си просто посетител - турист или поклонник, е най-лесно. Всички те ограбват, при това - чудно обединени, с вродена лекота и неизменна усмивка. Все пак го правят от две хиляди години. Поради което - със стил.

Това на снимката вляво например е подът в нашия хостел - Al Arab. Плочите изглеждат на по няколкостотин години. Човек лесно се изкушава да си представи всички поклонници и скиталци, преспали в страноприемницата.

До нея се стига най-лесно като влезете през Дамаската порта, или Bab al Amud горе вляво на картата. От нея тръгват два пътя - El Wad наляво и Tarik Bab Al Amud, или Khan Ez Zeit надясно. Поемаме по десния. Казаха ни, че това е била античната римска кардо максимус, или главната улица, която сече града от север на юг (тази от запад на изток е декуманус). След около 9 минути блъскане през сука, малко преди Тарик Баб ал Амуд да стигне до Виа Долороса, се намира нашият хостел.

Защо ви го казвам ли? Защото още минута след него, в същата посока е Hebron Hostel. Препоръчвам първия заради гледката от покрива, а втория - заради стопанина му Рияд. А и за да съм сигурен, че няма да сгрешите и да отидете в хотел, хостел или Airbnb в новия град.

Той е извън стените и няма никакъв чар. Всъщност, странно е, че още с преминаването през Дамаската порта започваш да делиш света на този в и онзи отвъд стените. Или поне аз го деля така. Защото малката бутилка вода вътре е 5 шекела (едно евро), а вън - нормалния един шекел.

Мисля, че едва на второ място за това разделение помага донякъде метафизическият факт, че юдеите отколе издигат видими и невидими стени.

Това си личи и в нашата малка игра. Ако насред мюсюлманския квартал има еврейски имот, независимо дали е отпреди Нахба като Къщата на Шарон, или купен преди седмица, той е охраняван от полицаи и частна охрана. Евреите, които живеят вътре, излизат и се разхождат във враждебния им квартал изключително в съпровод от полиция и охрана, или поне някоя Тора за кураж.

Колкото до невидимите стени - погледнете отново горната карта. О, забравих - затова се казват невидими, защото най-важното е невидимо за очите. Тази карта е издадена от израелското министерство на туризма. В нея са отбелязани основните забележителности в града. С една подробност - заличен е третият най-свят за мюсюлманите храм - Ал Акса. Вместо него са нарисувани хипотетичните Соломонови обори. Така мюсюлманските светилища са обречени на заличаване от паметта, или дамнацио меморие за по-претенциозните от вас.

Сега сравнете израелската туристическа карта с първата възможна попаднала ми - публикувана в Wikipedia за свободно ползване. Разбира се, ще кажете, тази карта вляво е отпреди над сто години, още преди това, което арабите или поне йорданците имат като Голямото Арабско въстание (стогодишнината от което, впрочем, отбелязваме точно днес).

Съвсем прави сте - тази карта отразява друга демографска и историческа действителност. Но го прави почтено и без да шмекерува.

Нейсе, за клетия турист остава примирението, че ще бъде лъган на всяка крачка от търговци. Примирете се с това и ако сте решили да се поклоните пред каквито светини намерите за добре, ето ви два съвсем безплатни съвета.

Качете се първо на Елеонския хълм, който се намира източно от Стария град, точно срещу Купола на скалата. Не само защото в подножието на хълма е Гетсиманската градина или заради хубавите панорамни снимки за фейсбук. От Елеонския хълм можете да видите от птичи поглед местата, в които после ще се бутате с бързащи за петъчна молитва мюсюлмани, каещи се кармелитки и самобичуващи се членове на произволни християнски ордени, по-кашпировски-хипнотизирани руски поклонници, бързащи да затворят цяла улица в Jerusalem Monopoly ултраортодоксални евреи и ли пък обикновени лентяи като нас.

Вторият съвет - задължително пригответе осем шекела, бутилка вода и приблизително час и половина за разходка по крепостните стени. Тя тръгва от началото на декуманус максимус, ведната след като влезете през портата, която евреите наричат Яфа, а мюсюлманите - Хебронската. Можете да поемете наляво, което е на север към Дамаската порта и да завършите обиколката приблизително над Лъвската порта. Така ще видите отвисоко християнския и мюсюлманския квартали. А можете да поемете и надясно, като ще минете над арменския и еврейския квартали. Като за без пари толкова със съветите.

Слизаме отново в глъчката. Мюсюлманският квартал е най-многолюден, ароматен, шумен и меланхоличен. Еврейският е най-модерен. Арменският е най-малък. Християнският е най-туристически. Последното е условно, защото каквото и да правите, навсякъде ще загубите пари.

Всъщност единственото нещо, което тук вдъхва автентичност на археолога скептик като мен, е поклонническият плам. Ето го например издълбан върху колоната край входа на християнския храм "Гроб Господен". Ако се вгледаш, ще видиш и надпис "Иванъ..." и още една, нечетлива за мен дума.

Не знам дали е толкова автентичен, но поне е красив и отчайващо необходим ни днес, примерът с една джамия точно до двора пред този храм.

Това е Джамията на Омар. Преданието твърди, че когато вторият халиф Омар превзел през 637 г. Йерусалим, византийският патриарх поискал да предаде града лично на него. Омар дошъл и Софроний го поканил да се помолят заедно в Храма на Гроба Господен. Омар отказал, за да не даде пример на мюсюлманите и така да навреди на храма като на християнска светиня. Вместо това се помолил наблизо. Там днес е неговата джамия.

Вероятно това е бил от последните примери на почтеност в тази игра на храмове, в която днес е превърнат Йерусалим.

П.С. Разгледах в нета дали някому е хрумнала вече идеята за Jerusalem Monopoly. Очевидно не съм първият, но резултатът върху тази тениска ми изглежда прекалено скромен за амбициозните играчи, които са се събрали край най-свещеното място за милиарди хора, каквото и да значи това.

Така че си запазвам авторството върху идейката :)

П.П.С. На 8 декември прочетох, че Hasbro прави Jerusalem Monopoly. Продължавам да си искам правата :)

П.П.П.С. Една година по-късно, на 16 април 2017-а, когато православният и католически Великден съвпаднаха с еврейския Песах, се озовах неволно в Йерусалим. И, о, небеса, видях Jerusalem Monopoly. Даже се продаваше с отстъпка. Ето:

Този текст разказва как стигнахме от Аман до Ерусалим, Йерушалаим или Кудс, и обратно. Този текст не е пътепис. Той съдържа само логистика - разстояния, цени и времена. Писан е, за да знаят моите приятели как заедно ще минем приблизително 80-ината километра между двата града.

От Аман до границата, която не е граница, но си има разни имена

Не търсете разстоянието в Google Maps. Няма да го намерите, защото всеки от 54-те километра от нашия квартал в Аман до йорданския граничен терминал при моста "Крал Хюсеин" е поверителна информация. Не толкова поверително е името, с което мостът е известен в Израел и Палестинската автономия. Ако говорите с хора от западния бряг на река Йордан, ще чуете за Allenby Bridge.

Накрая, понеже мостът свързва Йордания с Палестина, той не е официален граничен пункт за израелската юрисдикция. Това ще има значение за връщането.

От къщи до границата пътуваме с Uber. Отнема по-малко от час и струва за всички пътници в колата общо 21 йордански динара. Колата ни оставя пред пункта. Всъщност те са два - един за йорданци и изобщо местни хора, друг - за туристи. Отиваме на втория. Там е лесно - срещу 10 динара получаваме изходна виза и печат на паспорта. След това чакаме известно време да се съберат още хора. Всички заедно се качваме в автобус, който трябва да ни превози през моста за втория етап.

Мостът Аленби и ничията земя

Автобусът струва по 7 динара за човек и допълнително за всеки багаж освен ръчния. Силно препоръчвам само ръчен багаж. Това ще има значение при влизането в Израел. Пътуването през тези километър-два може да продължи половин час заради трафика, както в нашия случай.

Поне можете да видите какъв е стокообменът между Йордания и автономията - предимно газирани напитки, цимент и саудитски петролни субпродукти. Автобусът спира в двата края на моста, където проверяват йордански и израелски полицаи, преди да стигне до третия етап.

Израелско гостоприемство на влизане в Палестина

Слизаме пред израелския граничен терминал. Ако не пътуваме с агенция за V.I.P. превоз, се нареждаме на опашка за чекиране на багажа. Ако имаме само ръчен, е добре - другият минава през скенери и забавя допълнително пътуването. Тази опашка е първото сравнително стройно нещо и с ясни правила, което виждаме от тръгването ни от Аман.

Добутваме се някакси до гишето, където слагат стикер, че нямаме багаж за скенера. Оттам минаваме през първия полицай. Преглед на паспорта, въпроси и влизане в сградата. Ново чакане на скенер. Няколкото минути на опашката показват израелския ред, който поражда арабско суетене, което предизвиква израелско високомерие, което предизвиква неприятната нетърпеливост сред някои от спътниците ни от първия свят.

В сградата се случва чудото. Посреща ни граничен полицай с подкупващо лукава усмивка. Тя казва недвусмислено: "Отдавна знаем всичко за теб, така че няма нужда да се надлъгваме".

Кратък разпит за посещението, след който получаваме разрешение за влизане. То всъщност е принтирано листче, което замества печата в паспорта. Това е полезно, ако искаме да отидем по-нататък в други страни като Ливан например.

Следва последен скенер и излизане от сградата. Там чакат таксита и маршрутки. Взимаме нашата до Източен Йерусалим. Занапред ще го наричаме Кудс. Взимаме билета от гише срещу 10 динара на човек. Маршрутките нямат разписание. Тръгват, когато се напълнят. Това става на момента в нашия случай.

Следващите 50-ина километра взимаме за около час. Последната спирка на маршрутката е точно пред Дамаската порта на стария град. Това е мястото, за което ще разкажа отделно.

Три дни и един хаджилък по-късно поемаме

...обратно

Планирането на обратния път е изключително важно и зависи от неща, за които не си давате сметка. Например в петък, когато е свещеният за мюсюлманите ден, е ограничено работното време на йорданските граница и обществен транспорт. За сметка на това в събота, когато е шабат, е ограничено работното време на израелските полиция и обществен транспорт. Колкото до неделята пък, която, казват у нас, е ден за почивка и къпане с коса, в този свят е първият работен ден от седмицата и трябва да сме си у дома.

В най-лошия случай цените за кола под наем и автобус през шабат са по-високи. Както са по-високи по принцип за всички гоа, или не-юдеи.

Освен това визата, с която преди това съм влязъл в Йордания, е еднократна. Това означава, че трябва да си извадя нова. На моста "Алънби" обаче не издават. Това е така, защото на практика той не е международно признат граничен пункт, а неофициален.

Остават ми следните избори - да отида в йорданското консулство в Ерусалим, до посолството им в Рамала в Палестина или да се върнем през северния граничен пункт "Шейх Хюсеин".

Избираме третото. В конкретния случай ни притискаше времето, защото беше петък. За целта ни трябва междуградски автобус. От стария град до автогарата се пътува с трамвая. Еднократен билет за него струва 5,9 шекела и може да се купи от автомата както с пари в брой, така и с кредитна карта.

На автогарата купуваме билет до град Бет Шеан. Струва 37,5 шекела и е отворен. В нашия случай хващаме веднага автобус 961. Дотам пътува също и 966. Те спират навсякъде, а докато минават през окупираните територии са ескортирани от полицейска кола. Над всяка седалка в автобуса има юесби изход за зареждане на телефони. Взимаме 129-те километра между двата града за около два часа.

Това е важно, защото от Бет Шеан гоним местния автобус 16 за осемте километра до границата. В петък последната 16-ка тръгва в 15,20. Стигаме за десетина минути, като шофьорът не ни взима пари, така че не знаем колко струва пътуване за небогопомазани.

Следва деликатният момент, в който Израел ни събира по 103 шекела за излизане от страната. Може да се плати с карта.

Идва още по-деликатният момент на полицейската проверка, при която е добре заедно с подаването на паспорта да помолим гласно да не слагат печат в паспорта. В противен случай почти сигурно ще го направят.

Идва ред на чакане за граничния автобус. Струва само пет шекела и минаваме бързо. На влизане в Йордания взимаме отново виза - едномесечна и еднократна в моя случай. За моя изненада тя струва едва 10 динара. За същата на летището в Аман платих 40 динара.

Остава проблемът със 100-те километра от границата до Аман. Оказва се несъществен, защото веднага след терминала има както таксита, така и коли под наем. Таксито те кара до Аман за 29 динара. Колата струва по 25 динара на ден и можеш, разбира се, да я оставиш в Аман. Това е краят на пътуването.

Ето сметката: При трима пътуващи (които делим Uber и таксита) на отиване всеки дава за път, визи и други такси по 34 динара (в деня на публикацията един JOD струва 1,27 евро). На връщане всеки дава по 150 шекела (в деня на публикацията един NIS струва 0,23 евро) и 17 динара. Това прави 43 евро дотам и 56 евро обратно, или общо 198 лева.

Толкова струва сблъскването с играта на храмове, която представлява Йерусалим и за която става дума тук.