Следващият текст не е мой. Намерих оригинала на руски тук. Толкова много ме впечатли обаче, че реших да го преведа и запазя. За да не забравям как искам да преподавам история един ден.

1. Дигата
Това е утъпканата крайбрежна полоса, по която бурлаците ходят. Император Павел (1796-1801) забранил на тази ивица земя да се строят огради или сгради, но спрял дотук. Никой не отстранявал храстите или камъните, нито пък пресушавал локвите по местата, откъдето минавали бурлаците. Затова можем да предположим, че нарисуваното от Репин място е идеален участък от дигата.

2. Шишка - бригадирът на бурлаците

Тази работа се полага на някой, който е ловък, силен и опитен. Трябва да знае и много песни. В артела, който е пресъздал Репин, шишката е разпопеният свещеник Канин (знаем го, защото са запазени скици, в които художникът посочва имената на някои от героите). Бригадирът опъва своя каиш начело на групата. Той задава ритъма на движение. Бурлаците правят всяка крачка едновременно - първо с десния крак и после с левия. Така се задвижва целият артел. Ако някой изпусне крачката на групата, останалите дават знак с побутване по рамото. Шишката дава команда "сено-слама", с което движението започва отново. Искал се е голям опит от шишката, за да поддържа ритъма по тесните диги край ронливите брегове на Волга.

3. Подшишельные (предпочитам да оставя термините като nomina realia, най-малкото защото българският читател ги разбира интуитивно, дори и да не знае руски, б.пр.) - най-близките помощници на шишката.

До лявата ръка на Канин върви Илка Моряка. Той е артелчикът. Купува провизии и раздава надника на бурлаците. По времето на Репин те не взимат много - по 30 копейки на ден. Толкова струва например човек да пресече в карета цяла Москва от улица Знаменка до Лефортово. Точно зад подшишелниците вървят онези бурлаци, които имат нужда от строг надзор.

4. Кабальные, или "заробените"

Кабалните, какъвто е този мъж с лулата, са онези, които още в началото на курса успяват да профукат цялата си надница. И понеже вече е задлъжнял на артела, той работи на вересия. Затова и не се старае кой знае колко.

5. Кашаварят Ларка

Длъжността на кашавар и дежурен по палуба (т.е., онзи който мие непрекъснато палубата на баржата) се пада на най-младия от бурлаците. В нашия случай това е селянчето Ларка, върху чийто плещи се стоварват всички издевателства на старите кучета. Смятайки, че има предостатъчно задължения, Ларка нерядко вдигал скандали и демонстративно се отказвал да дърпа ремъка си.

6. Халтурчици, или случайните

Във всеки артел има случайно попаднали несретници като този човек с кесията. Те не пропускали удобен случай да прехвърлят част от тежестта на другарите си.

7. Надзирател

Зад халтурчиците вървели най-съвестните бурлаци, за да ги наглеждат.

8. Косный, или мудния

Мудния наричали онзи, който затварял групата. Негово задължение било да следи дали по дигата има камъни и храсти. Мудният обикновено гледал в краката си и бил на отделен ремък от другите, за да може да върви със собствен ритъм. За позицията избирали опитни, но болни или отслабнали бурлаци.

9-10 Расшива и вимпел

Расшива се нарича конкретният вид баржа, строен през XVIII-XIX в. С такива расшиви карали нагоре по Волга сол от Елтонското езеро, риба и тюленова мас от Каспийско море, уралско желязо и персийски стоки (памук, коприна, ориз и сушени плодове). Артелът за всяка расшива се набирал според нейния товар така, че на всеки бурлак да се падат по около 250 пуда (около четири тона). Товарът, който теглят срещу течението на реката тези 11 бурлаци, е не по-малко от 40 тона.

Моряците не били особено внимателни към вимпела и често го издигали наобратно, както е в случая.

11 и 13 Лоцман и водолив

Лоцманът е човекът на руля. На практика той е капитан на кораба. Той печели повече от всички в артела, взети заедно. Той дава указания на бурлаците и маневрира с руля, като задава курса на кораба. В момента расшивата прави поворот, за да заобиколи плитчина.

Водоливът е дърводелец, който има грижата за поддръжката на кораба. Той също следи за състоянието на товара, за който носи материална отговорност при товаренето и разтоварването. По договор той няма право да напуска кораба по време на рейса. Той е пълномощник на собственика, като ръководи от негово име.

12 и 14 Ремъци и ветрило

Ремъците свързват кораба с бурлаците. Докато расшивата минава покрай стръмен бряг, ремъкът е отпуснат на около 30 метра. Сега обаче лоцманът го е отпуснал още и корабът се отдалечава от брега. Всеки момент ремъкът ще се изпъне като струна и бурлаците първо ще трябва да удържат инерцията на кораба, а после да започнат да дърпат с все сила.

В този момент шишката ще даде тон за песен:

"Вот пошли да повели
Правой-левой заступили
Ой раз, еще раз,
Еще разик, еще раз..."

и така, докато артелът не влезе в крак и не потегли напред.

Това накратко е историята зад образите в картината. Има и други детайли, които руският оригинал изпуска. Като например парният кораб, който се вижда в дъното. Той се приближава полека, за да измести труда на бурлаците.

Или като военното кепе на втория халтурчик. Картината е рисувана през 1870-73. Това означава, че човекът съвсем спокойно може да е ветеран от последната голяма война на Русия - Кримската.

...се замислих, докато си говорех онзи ден с един приятел италианец, родом от област Чочария. На тази област дължи името си филмът "Чочарка" със София Лорен. Той беше любим на българите през 80-те. По това време в моето семейство бяха любими разказите на Алберто Моравия, автора на романа "Чочарка".

Всъщност бяха любими на баща ми. Аз не можех да прочета нищо от тях, защото ги имахме само на италиански. Седяха на рафта с италиански книги заедно със сборници от Монтале, Унгарети, Куазимодо и поетическа антология от Саба. Бяхме се сдобили с тях по странен начин.

Преди да дойде на шахматен турнир в България, италиански партньор и познат на баща ми го попитал какво да му донесе. Без да се замисли, баща ми поискал няколко томчета поезия на италиански. Когато ги донесе и видяхме, че всяко струва десетки хиляди лири, се изумихме. Бяхме свикнали, че книгата струва стотинки. Не и в Италия.

Без да знам стойността на парите, няколкогодишният ми мозък пресметна, че при цени от 20 000 лири за малко томче, ние в гарсониерата с хилядите дебели книги сме милиардери. По-късно разбрах, че наистина сме богати с книгите си, но по различен начин.

Друг път същият Антонио от Венеция донесе току що излязла книга на Умберто Еко. Казваше се Il nome della rosa. Като гледам сега годината на издаване, случката е била от 1987-а. Книгата беше малка, но с лъскава корица. Привличаше ме неустоимо, макар да не разбирах нищо от текста. А и нямаше картинки вътре.

Това я изтикваше в детското ми съзнание на второ място след истинския бисер в библиотеката ни - енциклопедия Zingarelli. Тя е антикварно издание от 1923-а и с картинки за всяка втора статия. "И с посвещение на Дучето", изтъкваше винаги, но полугласно, баща ми.

Без да познава моралните стойности и материалните действителности на комунизма, няколкогодишният ми мозък работеше усилено над въпроса - ако Дучето е бил като Хитлер, а ние се борим срещу него всеки петък в съветските филми за войната и всеки останал ден на площадката пред блока, защо някой му е посветил книга? И защо баща ми го изтъква?

Той изтъкваше само още едно присъствие на държавник в библиотеката ни - подписът на Тодор Живков, шаржиран от Борис Димовски в забранената "Люти чушки" на Радой Ралин. Редом до познатите на всички заврънкулки седеше епиграфията "Сит търбух за наука глух".

Случаят с Мусолини не беше такъв. Разбира се, баща ми не симпатизираше на фашизма. Просто като библиофил изтъкваше, че е имало време, когато всяко копие от дадена книга е носело подпис на автора си, а пък той е можел да посвети труда си на когото си поиска, включително на държавния ръководител.

Така няколкогодишният ми мозък прозря, че няма лошо умни и забавни хора като Радой Ралин и нашият съсед Борис Димовски да осмиват държавника, когото смятаме за добър, а други несъмнено умни хора като Дзингарели да величаят човек, когото смятаме за лош. От този ден Живков и Мусолини ми изглеждаха като един човек.

Разбира се, имахме и други книги на италиански. Като например "Приключенията на Пинокио" на Карло Колоди. Баща ми я купил навремето от антикварна книжарница, за да се готви по нея за държавния си изпит в италианска филология.

Без да разбирам много от плагиатстване се терзаех с неколкогодишния си мозък как е възможно италианци да са откраднали дървеното човече от неговия автор, съветския писател Алексей Толстой, автор на "Златното ключе, или приключенията на Буратино". Тогава баща ми, отново полугласно, ми обясни, че "Пинокио" е написан през 1883 г., а "Буратино" - почти 50 години по-късно.

Така несъзнателно открих идеята за плагиатството и подмяната на истинските неща. Защото и приказните герои са истински, нали?

Няколко години по-късно, когато отчаяно се опитвах да привлека вниманието на баща си и да го накарам да ми обръща повече внимание, реших, че ще уча италиански у дома. Бях в шести клас, но достатъчно голям, за да събера пари от върнати бутилки и да си купя самоучител по италиански. Уроците ни не продължиха дълго.

Но вече бяха завършили в мен картината на Италия като онази повече идея, отколкото място, която ми е била фар, за да не загубя истинските неща в живота.

П.П. Разбира се, тази картина се подхранваше от жужащия глас на заглушаваното иначе радио "Свободна Европа". Той неизменно около рождения ми ден напомняше, че българин е обвинен в опита за убийство на папа Йоан Павел II. Разказал съм го накратко ето тук.