“Не винаги е лесно да обясниш страната ни на чужденците. В Италия най-бавните влакове се наричат бързи, а вечерните новини идват на сутринта”, казва актьорът, пресъздал Джулио Андреоти в италианския филм “Божествения” (Il Divo).

Сънародниците му смятат, че филмът на Паоло Сорентино е за политическите трилъри това, което е “Кръстникът” за криминалната драма.

В Италия са наясно, че Марлон Брандо и Ал Пачино не пресъздават реални фигури. Всеки ученик обаче знае за връзките на седемкратния премиер Андреоти с мафията и за чудодейното му оцеляване в бурните времена на политическите убийства, донесло му прякора Божествения.

Андреоти разпуска последното си правителство на 24 юни 1992 г. след 62 дни управление. Никога вече социалдемократ не е управлявал Италия. Заедно с историческата десница в небитието е отишла и страховитата някога Италианската комунистическа партия. Настъпва

катарзис по италиански

За три години страната избира четири парламента. В даден момент прокуратурата повдига обвинения на над половината италиански депутати. Политици и бизнесмени се самоубиват, оставяйки запечатани пликове със самопризнания и прощални писма. Стига се до гротеската политик от социалистическата партия да направи пълни самопризнания в корупция пред двама карабиниери, позвънили на входната му врата. По-късно става ясно, че полицаите идвали просто да му връчат глоба за неправилно паркиране. Къде е причината за всичко това?

“С изключение на Пуническите войни, за които съм бил прекалено млад, няма и едно нещо, случило се в Италия, за което да не съм обвиняван”, казва през 2004 г. Божествения, след като току що е получил индулгенция от Върховния съд по делото за връзки с мафията.

Отвъд остроумието на Андреоти италианската политика остава напълно необозрима. Широко известното клише гласи, че за първите 50 години италианската република сменя 50 правителства. Истината е различна. Всички кабинети от 1946 г. до седмото и последно правителство на Андреоти са доминирани от социалдемократите.

През 60-те години консерваторите постигат известния “исторически компромис” с комунистите и ги пускат в правителството. През 70-те Червените бригади убиват бащата на “историческия компромис” Алдо Моро. В средата на 80-те комунистите за пръв бият консерваторите на избори. Макар и за Европарламент. И точно когато левицата започва трайно да надделява, получава два удара – рухва Берлинската стена, а полицията слага върху управляващата класа прословутите си

чисти ръце

Всичко започва с невинния арест в началото на 1992 г. на социалиста Марио Киеза, взимал подкупи от фирма за сметосъбиране в Милано. Разследването разкрива монументална схема за подкупване, наричано на италиански тандженте. Цялата афера става известна като Танджентополи. Политиците в Града на подкупите са прибирали средно 6,5 трилиона лири (3 млрд. евро) годишно от италиански и чужди фирми. Те в замяна получавали държавни поръчки. В цялата афера като тънка червена нишка минава кариерата на Андреоти.

“Низостта на порядъчния човек винаги е много опасна”, казва Божествения в едноименния филм.

Фал(ре)старт

Всяко следващо журналистическо разкритие по аферата омерзява италианците. От средата на юни 1992 г. до началото на 1995 г. на власт се изреждат Джулиано Амато, Карло Адзелио Чампи, Силвио Берлускони и Ламберто Дини. С гласовете си сънародниците им наказват старата политическа класа. През 1993 г. се опитват да променят и социалния договор. Тогава с референдум променят избирателната система. От пропорционална преминават към смесена мажоритарна, в която първата партия получава изборен бонус. Целта е новите партии да съумеят да формират правителство.

В гнева си срещу управниците италианците правят тиха революция. В изборите от март 1994 г. 452 от 630 депутати в долната камара и 213 от 315 сенатори са избрани за пръв път.

От опита за рестарт на системата се възползва популярният магнат Силвио Берлускони, който през 1994 г. ще сформира първото си правителство. Тогава Италия още не предполага, че забавният бизнесмен ще се превърне в източник на немалко беди в бъдеще. Въпреки това и днес, когато той е в елитния клуб на ефективно осъдените бивши премиери, мнозина италианци го предпочитат пред ненавистните му предшественици отляво и отдясно като Андреоти и Бетино Кракси. Само влизането на Берлускони във властта подсказва, че опитът за рестарт през 1993 г. се оказва фалстарт.

За това говори още фактът, че договореното премахване на някои министерства на практика не се състои. Така например референдумът решава да се премахне портфейлът на земеделския министър, смятан за рог на изобилието за мафията и корумпираните политици. Още в следващия кабинет на мястото на закрития пост се появява министър на земеделските ресурси. 

Той работи в същия кабинет, със същата структура и дори същите шефове на дирекции.

Нещо повече – преди, по време и след гигантското усилие на италианците да отрежат пипалата на политическия и мафиотски октопод, Джулио Андреоти неизменно е избиран в сената.

“Знам, че съм един посредствен човек, но като се огледам, не виждам гиганти”, продължава старият ни познайник.

Продължението на смутните времена е банално. От 1994 г. Италия брои своята

Втора република

За своите първи 20 години тя видя възхода и падението на Берлускони и 13 различни правителства. От тях две на са избирани от суверена. Последните две пък са рожба на немислимата дотогава широка коалиция. От всички 13 Божествения не успя да види единствено настоящото – на Матео Ренци, най-младия премиер в италианската история. Андреоти почина на 6 май 2013 г. като сенатор и оневинен от съда за връзките си с мафията в афера, променила завинаги италианската политика. Както бе казал самият той: “В края на криминалните романи винаги намираме виновника, но не и в истинския живот”.

*Текстът е публикуван във в. "Труд"

Унгарският премиер Виктор Орбан (50 г.) никога не е криел гордостта си как от малкото село Фелчут, където минава детството му, е покорил Будапеща.

Преди броени дни той спечели втори последователен мандат и общо трети като премиер. Това го поставя в традицията на дългогодишни унгарски спорни държавници като Миклош Хорти и Янош Кадар.

Първият е сред най-верните хитлерови съюзници. Вторият е сталинисткият шеф на унгарските служби, издигнал се до върха след смазването на Унгарското въстание през 1956 г. Звездата на Орбан изгря през 1989 г. с възпоменателна реч за убитите от Кадар през 1956 г. революционери.

Днес противниците на Орбан го обвиняват в създаването на олигархична икономика, копираща най-мрачните традиции на комунизма.

“По време на комунизма имаше значение не дали познаваш занаята си или си учил за работата си, а дали са верен другар. Тогава получаваше работата”, казва пред в. “Ню Йорк таймс” Дьорд Варга, бивш кмет на село Фелчут. “Днес е същото. Само че сега не се казва верен другар, а добър приятел”.

Най-ясната метафора за думите му е амбициозният нов стадион във Фелчут.

“Панчо арена”

Панчо е умалително на испанското име Франсиско. Ференц е унгарският му вариант.
През 1956 г. 29-годишният Ференц Пушкаш е капитан на легендарния унгарски футболен отбор. Революцията го заварва на мач с неговия “Хонвед” в Белгия. Пушкаш се обажда у дома, за да предупреди да не го чакат скоро. Връща се през 1993 г. Дотогава е завладял стадионите и сърцата на испанците, взел е паспорт от кралството и е извоювал прякора Панчо.

Достатъчно заслуги, за да бъде изграден в родината му стадион на негово име за 3,8 млрд. форинта (12,3 млн. евро) и с 3500 места.

Проблемът е, че откритият в понеделник “Панчо арена” се намира във Фелчут, на около 45 км западно от Будапеща. Със своите 1841 жители селото е толкова малко, че ако се разсеете за миг от пътя, ще пропуснете табелата за него.

Но седем от регистрираните жители на селото са Виктор Орбан, съпругата му Анико и петте им деца. А премиерът е толкова голям фен, че си е осигурил най-доброто място сред останалите запалянковци на отбор “Пушкаш академия”. Домът на Орбан е на 7-8 метра от стадиона.

“Цялото село работи по стадиона, - разказва пред “Ню Йорк таймс” Ласло Молнар. - Като катедрала е”.

Новият стадион означаваше работа за повечето жители на Фелчут. Някои обаче получиха по-големи облаги от други.

Кметът Льоринц Месарош, който е добър приятел на Орбан, за кратко време се превърна от обикновен водопроводчик в един от най-богатите хора в страната.

Фирмата му печели държавни поръчки за десетки милиарди форинти за изграждане на водопроводна мрежа в югоизточна Унгария и другаде.

Още през 2008 г. Месарош е определен за строител на стадиона и за негов бъдещ мениджър. Отделно специално създаденото дружество държи една от популярните кабелни телевизии в района и луксозен бутиков хотел в съседно градче.

“Власт" АД

Мнозина от критиците на премиера гледат на Фелчут като на център на “Власт" АД - изгоден съюз между правителството и свързани с него корпоративни интереси. От многомилиардния бюджет на стадиона едва 30% идват от касата на клуба. Останалите пари са фирмени дарения, които се приспадат от данъците.

Своята лепта са внесли някои от най-големите компании в страната. Сред тях са държавният газов гигант МОЛ и най-голямата местна банка ОТП. Участва и строителният гигант “Кьозгейп”. Зетят на Орбан е в управителния борд на дружеството. “Кока-кола Унгария” и “Сузуки” също са дарили за стадиона.

“Представете си стадион с два пъти повече места от населението на града, - казва пред “Ню Йорк таймс” Гордон Байнай, който бе премиер с мандат на социалистите. - Това е като Дисниленд. Всяко дете си е мечтаело да има Дисниленд в задния двор, за да си играе там всеки ден. Сега изведнъж мечтата на това дете се сбъдва”.

“Добре дошли в Орбанистан”

В деня на откриването на стадиона репортер попита защо игрището е точно до дома на Орбан.

“Не стадионът е построен до къщата на премиера, а семейство Орбан е построило вила до старото селско игрище”, каза говорителят на футболната академия Дьорд Солоши, цитиран от “Будапест бизнес джърнъл”.

Попитан дали е вярно, че централната ложа има табела с надпис “премиер на Унгария”, говорителят на Орбан отбеляза, че “запазеното място не е за министерски съвет, а за най-големия благодетел на отбора, който по съвпадение е премиер на страната”.

“Добре дошли в Орбанистан”, коментира Байнай.

*Текстът е публикуван във в. "Труд"