Винаги съм си мислил, че в неопределеното бъдеще "когато порасна", мога да преподавам съвременна българска история като се опирам само на няколко книги - "Записките" на Захари Стоянов, "Строителите" на Симеон Радев, "По особено мъчителен начин" на Свобода Бъчварова и "Задочните репортажи" на Георги Марков.

Е, допреди да прочета "Захарий Стоянов, опит за социобиография" от Владимир Свинтила. И да си дам сметка, че Захари Стоянов не е отговорът на всичките ми детски въпроси около Възраждането. Напротив, той поставя още повече въпроси, а Свинтила дава ключ към някои от тях. И така двамата заедно хвърлят някаква светлина върху неяснотите, измъчвали детския мозък.

Като например къде стоят голобрадите Волов, Петлешков и Каблешков от една страна, напетият Бенковски от друга, и стари войводи като Панайот Хитов, Хаджията или Филип Тотю. Портретите им обикновено висяха заедно в кабинетите по история. Захари Стоянов дава на портретите плът и кръв. Свинтила - говор.

Да речем, че първите са учени глави. Имали са възможност да се изучат и познаят съвремието или благодарение на семейството, или защото са работели в Хиршовата железница. В българските земи в нея са работели основно чужденци, а и е обслужвала предимно чужденци. За българите е била като река, която е пренасяла плодородните наноси.

Снимка wikimapia.bg

Не мога да забравя мястото в "Записките", което разказва за четата от Белово. Там е свършвала Хиршовата железница. Там са живеели мнозина чужденци - хървати, чехи, италианци и други. Та тези чужденци направили малка чета, включила се в Априлското въстание. Те са сред хората, сражавали се до последно, а и загинали последни, редом с Бенковски и пред очите на Захари Стоянов.

После идва самият Бенковски "с франтовските си дрехи", които по никакъв начин не се опират на традицията. Той безспорно е обичал показността. Знаел, че прави огромно впечатление и държал на него. Разликата между хора като него и Захари от една страна, и голобрадите учени глави от друга, е че на вторите "им липсва стихията на волно живения живот", обобщава Свинтила.

Източник Wikipedia

Дали позьорството на Бенковски се дължи на факта, че е бил голям човек - видял свят, броил жълтици и продавал на персийски ханове, говорел всички езици на Османската империя, чиито краища волен преброждал. С една дума, дали е бил човек, когото в различни епохи биха наричали homo novus, senza nobilita' или парвеню - със съответните културни конотации на всеки термин.

Или позьорщината му извира оттам, че сънародниците му, а вероятно и той, рядко правели разлика между "символа за нещо" и самото действие. Че живеел в онази магическа епоха, в която героите от "Под игото" не деляли театралното представление от действителността. Взимали актьорите за действително лоши или добри хора, според ролите им в "Изгубена Станка".

Нямам представа. Във всеки случай бележката на Свинтила за своеобразния магически реализъм у българите през епохата ме подсети за едно от онези неща у нас, които от дете са ме потрисали - когато институция или отделен чиновник просто имитират някаква дейност, наподобявайки външните й признаци, но без да извършват истинската дейност.

Израз на тази философия е "я се праим, че им рАлтим, они се праат, че ми плащат". Вярно, че този манталитет най-вероятно се дължи на социалистическото ни управление, но със сигурност е намерило добра почва и заради отколешната ни лекота да приемаме символа (на нещо) за равносилно на (самото) нещо.

Или пък друго място у Свинтила, което нахвърля драмата на хъшовете. През 60-те години на българския XIX в. това биха били обикновени хайдути - като старите войводи от портретите, или като героите от "Възвишение" на Милен Русков. През 70-те - вече трагичните герои от браилската кръчма на Странджата. През 80-те Княжеството вече няма нужда от поборници. Те пък не знаят друго да правят.

Сега, когато страната се нуждае от държавници и учени глави, старите хъшове могат да разчитат най-много на някоя "службица". Всъщност, те обикновено били назначавани в столичната "Чистота". Свинтила казва, че децата от 20-те години още помнели онези стари метачи, някога поборници.

Така разреши още една от детските ми апории - какво се случва с героите, които не са успели навреме да загинат и от които вече няма нужда. Нужно ли е да споменаване как Райна Княгиня умира в нищета от туберколоза, а дъщеря ѝ проституира. Или Венета и Иванка Ботеви. Или Иван Арабаджията, който отказва до края на живота си да говори със Захари, когото смятал за "вече наредил се като чиновник".

Източник

През 90-те обаче хъшовете, по-скоро името им се появява отново. Изтръскано, лустросано и митологизирано, предимно от Вазов и Стоянов. Под това име вече се подвизавали "хъшовете-сопаджии", разказва Свинтила. Същите, които "щяха да направят превратите през 34-а и 44-а", продължава той. Същите, които в началото на нашето десетилетие на 90-те щяха да влязат в армията на мутрите, а оттам - в държавното управление, бих добавил. Еманацията на първите е Бай Ганьо, който прави избори, на вторите - вероятно Бойко Борисов.

"Нейсе... запуши я".

Впрочем Свинтила споменава накратко за "първия истински бай Ганьо". Това бил "така нареченият епископ Соколски", строител на Соколския манастир, по спомен на съвременниците му - на д-р Миркович - възможно най-простият българин".

Така обрисува накратко и прегръдката между някогашния народен трибун Стефан Стамболов и сопаджиите. Тя става не без помощта на вестник "Свирка" на някогашния опълченец Димитър Петков. Днес в уикипедия "Свирка" е определян с невинното "хумористичен вестник". Някога вероятно е било еднозначно ясно, че това е бил предвестникът на поръчковите медии-бухалки - каквито са например днес "Труд" на Петьо Блъсков или "Телеграф", който наместо главен редактор си има телефониста Захариев, говорещ си със собственика Пеевски. Във всеки случй "Свирка" бил готов да омаскари когото трябва. И го правел безотказно и долно. Дотолкова, че се е говорело за "свирчовщина".

Не знам, апропо, дали днешният сексуален жаргон има връзка с вестника, но биха си паснали.

Все така накратко Свинтила обрисува как в кратките двайсетина години българско Възраждане хора като Захари Стоянов са наваксвали няколко века човешко развитие. С всички активи и пасиви на този скок.

Или как се развива и расте идеята за равенството, или меритокрацията. И всички тези зрънца, предадени толкова естествено и просто. Както не го е правил никой мой учител по история.

Накрая, макар да знам, че няма връзка, но не мога да го пропусна. Като разгърнах книгата на "Клио", ми напомни за онези, издавани в първата половина на 90-те. Почти веднага се сетих защо - шрифтът. Просто е серифен. Какъвто вече почти не се ползва. Иво набързо ми разказа, че серифните шрифтове доказано щадят повече, но и приковават вниманието ти. Възможно е. А може и да е моето обективно предпочитание към старата школа.

Това е - несвързано стана, но нали затова са "Откъслеци...".