На Мето

кьошето
Пътуваме към Косово двамата - италианецът, който е живял там, следи страната от десет години и я познава като петте си пръста, и аз, който съм чужд за Косово. Чужд, чужд, колко пък да съм чужд в една балканска страна.

Точно минаваме границата с Македония. Оказва се, че трябва да платя едни 30 евро за двуседмична косовска зелена карта и аз излизам от колата с намерението да направя това, което прави всеки нормален човек в началото на мисловен процес, още повече ако някой се кани да му бърка в джоба - да се изплюя едно юнашко.

Албанецът на опашката до мен ме изпреварва. Оплюва с премерен жест земята пред полицейската кабинка.

"Типично балканско поведение", вдига многозначително вежди моят италианец, който иначе е усвоил доста балкански навици.

"Да, бе. Добре, че не видя аз каква я бях приготвил", мисля си на български, щото по време на пътуването на български ще си говоря само с коня си - в случая Пунтьо.

Ден първи, Прищина. Обикаляли сме из студа и накрая се срещаме с неговите приятели - свежи и позитивни типове. Водят ни в "ъндърграунда" на Прищина. Поръчват местния коварен и поради това сипван в малки количества специалитет със сложното име [r'akija]. Произнесено на английски звучи мамата си трака.

Викам си "Даа, бее, с кокал плашиш кучето". Съвсем обикновена ракия, при това пивка. И с познато име.

Ден някой си, Пейе (Печ на сръбски), къщата на Ветон. Докато той разказва на италианеца нещо на английски, аз си говоря с майка му - на българо-сръбски. Неловко е малко. Хората са албанци, пък и едва ли хранят топли чувства към сърбите. Ма то и аз така. Но пък нали важното е диалог да става. Иначе как ще оценя техния [ˈjɒɡət].

Кое, кое? Ами ние му викаме кИсело мльЕко, казва майка му на Ветон. Аа, ми говори српски да те цео свет разуме, бре, казвам.

Та така, неусетно се отчуждихме. В смисъл - спряхме да се сме си чужди (не знам защо при нас този глагол е придобил обратно значение).