На Мето

кьошето

Представи си как прекарваш целия си живот обсебен от едно име; да речем Гауди.

Възхищаваш се от работата му, стила му, знаеш и последния детайл от живота му и си сигурен, че ако в "Стани богат" въпросът за милиони е как е починал великият каталунец, ще се пачкосаш за нула време.


Не стига това, ами и всички около теб споделят малко или повече преклонението пред съответната особа и всеки повтаря (пък било то и като човек, който просто измърморва мантрата, за да не го помислят за невежа) колко велик е той.
Най-накрая си събрал пари, време, а и главата ти е узряла, за да извършиш

Поклонничеството

Взимаш билета, седмици преди пътуването четеш, преповтаряш думи и картини, абе, потапяш се както си му е редът.
На летището се оглеждаш да не бутнеш някой отнесен човек с възстар балтон и разсеян вид, току виж си смачкал привидението, на което идваш да се поклониш.
Изненадата започва от летището - лъскави туристически брошури, разказващи ти например за футболния отбор - Стоичков, Марадона, Кройф... Цял култ, но съвсем различен от твоята представа.
А къде е отишла твоята реалност? Къде е твоят кумир? Нито следа от него, сякаш хората се срамуват и гузно потулват нещо си.

Тук примерът с Барселона е условен - нелепа метафора, да речем, но трябва да се борави с лесно разпознаваеми символи ;).
Ако обаче летището е Ружинка в Прага и това, което ти се набива съвсем недискретно в очите, е култът към Кафка, фантомът с балтона е старият бохем Хашек, а твоята съкровена мечта е да обиколиш града, в който Швейк се е разхождал, преди да се намеси в Голямата война, нещата си идват на мястото.
И така -

Ружинка

Очаквания няма, зер не е било хашеков топос. С автобус до града (нещо като софийския 84, ама условно само) и ето ни в Дейвице.

Започвам да си припомням по имената разни истории.

Но и тук сме далеч, почакай само да стигнем Смихов, Жижков, Холешовице или Мала Страна, си казвам.

Е, стигам и до центъра. И веднага виждам трите му отличителни черти:
1. с напредване към сърцето на Прага чехите отстъпват на чужденците - всевъзможни туристи.

Има от руснаците, които влизат в магазините за дрехи, свалят по една редица закачалки и влизат да я мерят, Ако да пише, че в пробните се влиза с максимум три артикула.

Има и от страдащите от кризата на средната възраст мъже, които вървят на морни глутници от трима-четирима и събличат с очи всяко момиче, заприличало им на чехкинче (тоя тип туристи са твърде характерна гледка и за Будапеща).

Те пък - чехкинчетата де, да ти кажа не се и свенят особено много от тия погледи.

Накрая има и от онези млади европейци от всички краища на добрия стар континент, които търсят градска романтика на сравнително ниски цени.

Сред цялата тая гледка дори японците се губят!

Втората особеност на пражкия център ме блъска толкова внезапно и масирано, че не успявам да окажа адекватна съпротива.

Улицата на стъкларите! Улицата на българските стъклари!

Влизам в магазинчета за сувенири просто за да се уверя, че Швейк не присъства дори и в неизменните магнити за хладилник. В едното чувам подозрително позната ми артикулация, но мисля, че се дължи на онази особеност да ти се счува родният ти език навсякъде в първите ти дни навън (когато се прибираш в България е същото - счува ти се съответният език навсякъде). Във второто вече няма грешка: "Йей тъз дибьелътъ с раницътъ, кък я пусна да улези? Сичкуту шъ изпочупи!"

Охоо, я дай пак! Я изкоментирай и оная бозавата скандинавка!

Много бързо разбирам истината - всички магазини за бохемски кристал и прочие туристически неща се държат от българи.

След първоначалния шок става ясно, че не е съвсем така и се научих много бързо да ги разпознавам.

Чехите са народ с музикална култура. Не знам на какво се дължи, но е факт. И тъй като всеки продавач е пуснал силно музика, веднага става ясно - ако дъни последният емтиви хит, магазинът е на нашенче, ако се чува джаз или изобщо различна от дискотечната музика, значи не е нашенче :)

И ето, вече трети ден обикалям, като при това съвсем съвестно сядам да ям в заведения, само ако видя, че нямат меню на английски, пия точено пиво само в кръчмата в квартала (а кръчмата, ах тази кръчма - зад помещението с дълги дървени пейки има стая със стена за катерене и купища цвички за катерачи!!), но не мога да не забия третия етикет в пъпа на Прага: тук всичко е за продан - минало, места и хора.

Особено ми е драг споменът от посещението в една от двете синагоги в историческия еврейски квартал. Плаща се баснословна сума, за да влезеш в нея, затова кротко я оглеждам отвън (зер, бай ти Ганя колко е глееедал такива!), когато литрите Велкопоповицки козел изявяват нагличка претенция да се еманципират спрямо външния свят.

Спасението е неочаквано: дълбоко религиозните, но и също толкова предприемчиви евреи ти предлагат да се изпикаеш току под тяхната святая святих - там, където се е родила легендата за Голема, срещу нищо и никакви 15 (или 7 бяха, не помня) крони. Е как да не им пикаеш на синагогата! Одмах и с кеф при това!

И за да завърша третата особеност - всичко е за продан, но най-добре продава Кафка. Кафка-сандвичи, кафка-шапки, кафка-безистени... Празно няма.

За сметка на това пък Швейк е забутан някъде. Всъщност, открих го малко встрани от туристическата глъч. В магазинчето на една възрастна дама, която правеше бродерии и ги продаваше.

И там беше моето магнитче за хладилник (защото в Прага съм турист и потребител) с класическия образ на Добрия войник. Съвсем спонтанно, след три отчаяни дни, в които давех мъката си с велкопоповицки козел, се провикнах - Йожеф Лада. Който пък е първият и класически илюстратор на моята книга.

И още по-спонтанно захванахме разговор с бабата - тя на чешки, аз на български, но пък със споделена радост по двама от големите им - Лада и Хашек.

И с това се приключи моето поклонничество. Отначало страдаях горко от разминаването между грижливо отглеждания в главата ми култ и действителността. После почнах да се радвам, че моят си култ е внимателно укриван от тълпите туристи.

Очевидно не е добре да подхождаш към някое място, изпълнен от собствената си представа за него. Това е като младия продавач в един магазин за сувенири в Аман, когото по туристически нагло помолих да ми върже новата кефия на главата.

"Maaan!! Да не си луд!! 1. Аз съм иракчанин, а не някакъв си бедуин йорданец и 2. тук тия шалове ги носят само старците!"

Но пък така и не можах да разбера дали Хашек е скриван нарочно - зер, не е бил и продължава да не е никак мейнстрийм, и е избутван от далеч по-приветливия образ на големия германски писател Кафка :)...

Чиято единствена връзка с Прага е мястото (но не и езика, националността или каквото и да е друго).

И още търся отговор на въпроса - какви искат да бъдат пражани? Чехи или германци? Или нещо трето?

Очаквам всички предположения, тези, хипотези, протези и тостове по въпроса :)
"Използването на мобилни телефони във вътрешността на храма препятства общението с Бог. Молим да го деактивирате!"

Табела в гръцки православен храм, недвусмислено показваща как да решите проблема за общението с Него и мобилните телефони (деактивирате Го, а за всичко останало си имате тутурутки).
Най-опасният гръцки престъпник (курсив мой, б.а.) избяга с хеликоптер от двора на най-охранявания гръцки затвор... за втори път в последните три години!
Василис Палеокостас, албанският му авер Алкет Ритзай и още двама други опасни престъпници се изкатериха по въжена стълба на хеликоптер, който кръжал над двора на затвора в Коридалос, и избягаха ден преди да се гледа делото им за бягство с хеликоптер от двора на затвора в Коридалос на 4 юни 2006 г. Иначе си имат присъди по други дела - албанецът за убийство, нашият основно за грабежи. Но, о, чудо!

Гръцкият facebook си има група с близо 4000 фенове на

местния Робин Худ

Желаят му успех, радват се на поредното му бягство и се присмиват на властта. И има защо, поне според вестник "Елевтеротипия".
От 1986, откак е в нелегалност, Василис граби банки заедно с брат си, но никога не убиват хора. Част от парите от обирите пък раздават на бедните, твърди изданието. Залавяни, бягали, гонени, но недостигани, те имат суров закон (помниш ли кодекса на мафиота, който намериха миналата година в явката на поредния капо ди тути капи?) - 1. поне единият от двамата да е на свобода, за да готви бягството на другия, и 2. никога не убивай!
Миналата година двамата похитиха председателя на Камарата на индустриалците от северна Гърция Йоргос Милонас и го върнаха на роднините му срещу 10 800 000 евро.
Малко по-късно Василис бе хванат в Суроти, близо до Солун, с близо 11 милиона по-богат, но изправен пред перспективата цял живот да ги бленува от затвора.
Тогава прокурорът дори се пошегува с него, като го пита колко време възнамерява този път да остане на топло. - Не знам, - отговори Василис. 186 дни е отговорът.
Въпросът е, че сега са свободни, с 6 милиона по-богати (останалите 5 бяха намерени от полицията миналата година) и обожавани от мнозина.
За интригата да отбележим, че жената, наела хеликоптера вчера, се представила с името "Александрова" - което не е нищо само по себе си, но може да е мъглява българска връзка.
Малко след бягството през 2006 г. гръцкият телевизионен канал Мега разкри, че Никос всъщност от години живеел в югозападна България, като от време не прескачал до северна Гърция по "дела".
Иначе, отново за интригата, за Милонас се говори не само че е бизнесмен, но и крупен мафиот (това за хората, натъжили се от съдбата на честния труженик, откупил живота си срещу бали пари).
Ерго, добри или лоши са братя Палеокостас? Кой да ти каже...
На оскари като на... нобел

Иии тази година... филмът с най-много оскари е... Slumdog Millionaire (Беднякът милионер). Обра всичко, оставяйки този за главна мъжка роля на (неочаквано) Шон Пен (което ме радва, защото той е един от четиримата американски актьори, чиито лица мога да разпозная, основно поради факта, че е обществено/политически ангажиран) и един за Пенелопе Крус, която, получавайки първия си оскар, се провикна на испански, че го посвещава на всички свои сънародници актьори (мен лично би ме изкефило, ако беше добавила и нещо като ¡No pasarán!, но за това друг път).
Неочаквано глезеното дете Брад Пит остана без близалка и с това тазгодишните награди окончателно заприличаха на ежегодните номинации за лауреат на Нобеловия комитет за литература, икономика или мир - политически мотивирани и определено с ляв (в политическия смисъл) уклон.
Което в случая за нас, европейските мейнстрийм (интересно, бих могъл да кажа "маса", което е от речника на лявата мисъл, но пък е толкова долна дума, поне на български и парадоксално трябва да я заменя с друга, още не компрометирала се, думичка, но бързаща да го стори) зрители е добре - филм, който определено радва, актьор, който няма слаба роля и Пенелопе, която идва от тъй близката нам Испания.

Всички (ли) обичат Дани Бойл

Какво обаче се случва (и наближавам края [на началото]). Електронното издание Asia Pacific Arts спретва една бърза критика на филмите, дискредитиращи Азия, защото се заиграват (направо си я превръщат в добре заплащан продукт - нещо като зрителен секс туризъм) с бордеите, бедността, мизерията. Да се отбележи, че тук е порицан и Ким Ки-дук (много фенове по света се кълнат в него).
Набързо се посочва, че светът би могъл да гледа филми за прогреса на този континент, за подобряващите се битови и трудови условия (сети ли се вече за ония кино-прегледи по кината у нас преди?).
Подобна теза, разбира се, би могла да бъде набързо сразена с аргумента, че такива неща показва пропагандното кино, а не художествените продукции и така да запушим устата на онези критици, които изостават на една (или повече) крачки от средния западен зрител (с неговата чувствителност, разбирания за свобода, демокрация и прочие).
Проблемът обаче е, че зад тази публикация (и идея, за да генерализираме) застават и западни люде, мислещи себе си като напредничави (както и да го мислят и дефинират това нещо), т.е. такива, които твърдят, че са с една (или повече) крачки пред средния западен човек.

Пресечна точка

И какво - авангард, ариергард, "сме в един и същи строй! Заедно във труд и бой..."
Това е, разбира се, чисто абстрактно допускане (на човек, който не е достатъчно на Запад, но се дърпа от това да бъде и на Изток), което води до празните мисли за синхронна и асинхронна история, за интерференции и прочие (контаминации също, забравих да кажа - ако някой се сеща още такива превзети думи, да казва), породено от един филм, който просто... кефи.

Често колеги преводачи спорят разгорещено над нуждата от редакторска намеса в преведено от тях художествено произведение.

Често издатели пренебрегват нуждата от редакторска намеса в доставения им превод (а нерядко успоредно с това обвиняват преводачите в некомпетентност, режейки им от хонорарите).

Често чета книги и нерядко превеждам.

Никога досега обаче не бях срещал толкова слаб превод (може би защото огромната част от многохилядната ми библиотека е натрупана преди 1989 г.), дотолкова некачествен, че за пръв път се замислих да захвърля книга!

После премислих. Все пак варварско е да се изхвърля книга просто така. Реших първо да изложа тук съвсем случайни извадки от бумажката и едва след това да я сиктирдосам.

Започвам (съжалявайки, че оставих толкова моменти неотбелязани, а едва ли ще имам смелост да я препрочета отново, за да ги намеря).

Заглавие: 100 велики заговори и преврати (sic!), превод от руски (както ще се види веднага) Л.И.Любенов, Варна, изд. къща Компас, няма година, ISBN 954-701-174-4.

с.237 - "През 1791 г. той... интригувал в Полша..." - интригантствал? Питам само.

с. 241 (бележка под линия) - "Монтанярите /планинците, хората от върховете/ са били... , в отличие от "блатото". - Разбира се, всички в България освен убедените русофили и русофони казват "за разлика от". Изписването на скобите по този начин е по оригинала.

с.251 - "Граф Бабьоф... бил запознат с комунистическите теории, съчувствал им, но ги смятал за практически неосъществими." - споделял ги, симпатизирал им може би? Или пък, невнятно как прозрял несъстоятелността им в зародиш, все пак им съчувствал. Кой да ти каже...

с.254 - "Съдейки по всичко, Петър Фьодорович едва ли е бил баща на Павел. Самата Екатерина намеквала за бащинство на фаворита си Сергей Салтиков. Съвременници свидетелстват и за портретно сходство." - физическа прилика, по нашему, не ли?

с.267 - "Пален взел върху себе си функциите на "технически" ръководител на заговора." - принял на себя, хммм. А просто с "поел"?

с.268 - "По това време Павел "изписал" от Германия тринадесетгодишния Вюртембергски принц..." - "поръчал си", един вид... Сходството между буквите не е основание да се пренася непокътната думата в чуждия език.

с.268 - "Павел Първи започнал да подозира в тайни сношения Пален с Александър." - сношение на руски е идеално, но на български се е ограничило с времето до един-единствен тип отношение (срв. старобългарския глагол мочати - мокря по всякакъв начин; днес описва едно конкретно мокрене) - плътско сексуално. Да не говорим за съюза "с" - подозираш този и този, а не този с този, в противен случай се затвърждава убеждението за плътска връзка на еди кого си с другия.

с.270 - "Участниците се събирали по различни квартири... " - чак сега си давам сметка защо не обичам тази дума. Непрекъснато съм я срещал в недодялани преводи, където колегите не са се замисляли, че за руснаците това е "дом", "къща" и са оставяли в детската душа на четящия чувството за едни безмерни армии безимотни хора, които се събират по квартирите си, пият, кроят безуспешни заговори, а някъде се спотайва могъщата неведома класа на хазяите (имплицитно присъстващи всеки път, когато се заговори за квартири).

passim - "... носят охраната... " - знам, че военният жаргон и до ден днешен използва този израз, но му е простено - военните ни масово са получили образование на руски или от руски източници. Ние, лаиците, казваме, че еди кой си гарнизон/полк охранява еди какво си.

с.271 - "Мемоаристите различно описват императора... " - българският словоред подрежда частите на речта по различен начин. Така, интуитивно бихме казали "мемоаристите описват императора по различен начин/различно" и трябва да сме пили дълго и слушали Висоцки, за да си обърнем езика в непривичния порядък.

Давам само един пример, но този тип грешка е навсякъде, на практика във всяко трето изречение. Да не говорим за подчинените изречения, които са предадени точно както на руски (за чест на преводача, пунктуацията е блестяща - не като моята), което усложнява неимоверно изказа. Сякаш чета Цицерон. Ама не, дори и той е познавал и ползвал местоимения и предлози като който, когато, с което, поради което и т.н.

Заключение ли? Вярно, че станах като чудомировата героиня, която тръби "не съм като от тия", ама, колеги, гледайте преводите си!

За сведение на издателя и на посрещачите - книгата остана недочетена единствено заради ужасяващия превод, който спъва, дразни и чегърта погледа на всеки ред. След като бе надлежно изхвърлена, пострадавшият се опита да разгласи в нета за безподобното качество на продукта и да зачерни името на издателството, подписало се под него.